леглото, преди да заспи нездрав сън.
Събуди я настойчиво чукане на вратата. Изида, свита на обичайното си място до леглото, наостри уши, когато Мари влезе в семпла рокля, явно навлечена набързо.
— Хю Морган ме помоли да ви събудя. Майорът е много неспокоен, милейди, и Морган се е разтревожил.
— Ще отида да проверя. — Джослин стана и облече пеньоара, който Мари й подаде. Нахлузи пантофите си и излезе в коридора, където я очакваше Морган със свещник в ръка. — Доктор Кинлок остави ли адреса си?
— Да, лейди Джослин. Каза да го повикаме, ако е необходимо.
Тя завърза колана на пеньоара си, докато крачеше забързано към синята гостна под трепкащата светлина на свещите. Беше много късно, навярно доста след полунощ.
Надявайки се, че няма да се наложи да безпокои напразно Кинлок, Джослин влезе в стаята на болния. Той се бе претърколил по гръб и се мяташе трескаво под завивките. Дъхът й секна, когато видя, че краката му мърдат. Наистина движението бе едва забележимо, но все пак бе истина. Кинлок бе прав — нямаше и следа от парализата.
Радостна от откритието, младата жена приближи до леглото и постави ръка на челото на болния. Ако имаше треска, тя щеше незабавно да изпрати да доведат лекаря заради вероятността от инфекция, но температурата му бе нормална.
Докосването й го накара да застине.
— Жанет, ти ли си, скъпа моя? — прошепна той с френски акцент.
Тя отдръпна ръка и ясно изрече:
— Не. Аз съм Джослин. Истинска англичанка, а не някоя от вашите френски или белгийски приятелки.
Клепачите му потрепнаха и се повдигнаха. Объркването в очите му отстъпи на разпознаването.
— Откъде знаете, че Жанет не е името на коня ми?
— Едва ли бихте нарекли коня си „скъпа моя“.
— Между един войник и коня му съществува особена близост — сериозно отвърна той, но зениците му развеселено блеснаха.
Милейди се засмя.
— Струва ми се, че не бих искала да знам повече. — Лицето й придоби сериозно изражение. — Спомняте ли си какво стана? Доктор Кинлок? Операцията?
Изражението му се напрегна. Тя инстинктивно разбра, че той се бои да попита за изхода от операцията.
— Минала е добре — побърза да го увери Джослин. — Кинлок смята, че ще се възстановите напълно.
Той не реагира, а тя помисли, че не е чул думите й. После лицето му се изопна от усилието да помръдне десния си крак. След това опита и с левия.
— Господи! — възкликна мъжът с треперещ глас. — Истина е. Мога да се движа. Аз мога да се движа!
Затвори очи преди сълзите да потекат по страните му. Отгатнала вълнението му, Джослин се отпусна на стола до леглото, улови ръката му и се обърна към Морган и Мари:
— Можете да си починете. Морган, може би не е зле да пийнеш чаша чай и да хапнеш нещо.
— Благодаря ви, милейди, с удоволствие ще се подкрепя — отвърна лакеят. Двамата с Мари си размениха сияещи погледи, докато излизаха. Слугите рядко имаха случай да останат насаме и възможността да хапнат само двамата в късните часове на нощта бе добре дошла за тях.
Докато Дейвид се опитваше да свикне с драматичната промяна в състоянието си, Джослин спокойно му повтори това, което лекарят й бе казал по-рано.
— Как се чувствате? — попита тя, когато той отново отвори очи.
— Отлично, в сравнение със състоянието ми след Ватерло. А според нормалните стандарти — доста зле.
Ироничните му думи я накараха да се усмихне.
— Боли ли ви много?
— Разбира се, че ме боли. За глупак ли ме вземате?
Очите му радостно блестяха, но това не бе блясъкът на треската, а вълнението от чудото, което го бе сполетяло.
— Майор Ланкастър, имам чувството, че ще бъдете доста непоносим сега, след като вече оздравявате — продължи Джослин, докато изучаваше изпитото му лице. Съзря в него едва доловима разлика.
Имаше нещо в очите му. За пръв път тези искрящи зелени очи изглеждаха почти нормални, а зениците му, лишени от опиума, не бяха свити като глави на топлийки. Явно ефектът от последната доза лаудан бе преминал. Тя взе шишенцето от масичката до леглото.
— Доктор Кинлок каза да ви дам малко лаудан, ако се събудите посред нощ. Нуждаете се от сън, за да се възстановите.
— Не! — Той махна рязко с ръка, с по-голяма сила, отколкото тя допускаше, че притежава. Ударът изби шишенцето от дланта й и то се разля върху дебелия персийски килим, образувайки тъмно петно.
Лейди Джослин се втренчи в ранения, докато силният аромат на карамфил и канела изпълни стаята. Обичайният му хумор отстъпи пред разкаянието.
— Съжалявам — промълви той. — Не исках да ви ударя. Но повече няма да взимам опиум. Никога.
— Защо?
Дейвид се опита да подреди обърканите си мисли. Трябваше да накара Джослин да го разбере; в противен случай рискуваше насила да му даде проклетия наркотик, подведена от идеята, че го прави за негово добро.
— Доктор Кинлок обясни ли ви, че умирах от отравяне с опиум?
Когато тя кимна, Ланкастър продължи:
— Големите дози опиум разстройват ума и сетивата. Влошават зрението, слуха, обонянието, мислите… всичко се променя. Все едно да откраднат душата ти. Бих предпочел да умра, отколкото това да ми се случи отново.
— Наистина ли бихте предпочели смъртта? — тихо попита младата дама.
Той бавно пое дъх.
— Не. Преувеличавам. Предполагам, че ако да вземаш лаудан означава да избегнеш смъртта, тогава ще го взема. Но тази нощ, за пръв път от седмици насам, не съм под въздействието на наркотика и се чувствам добре, откакто онзи проклет артилерийски шрапнел избухна до мен. Сега съм по-силен и с по-ясна мисъл.
— Ами болката?
Майорът стисна устни.
— Ще излъжа, ако не си призная, че сякаш тигър се опитва да ме разкъса на две. Но е за предпочитане, отколкото да бъда упоен до делириум.
— Много добре, майоре. Няма да ви насилвам, макар че не мога да ви обещая, че доктор Кинлок няма да го направи, когато утре дойде да ви види — неохотно рече тя. — Ако според него наркотикът е необходим за вашето възстановяване, ще му помогна да ви държи ръцете, докато ви го дава насила.
— Да, госпожо — смирено отвърна той, доволен, че бе спечелил поне тази битка.
— Щом не ви се спи, искате ли да хапнете нещо? Трябва да възвърнете силите си.
— Знаете ли — учудено рече майорът, — струва ми се, че изпитвам глад за пръв път след онази тежка битка.
— Приемате ли идеята за лека закуска с йоркширски пудинг?
Само споменаването му напълни устата ми със слюнка.
— Кого трябва да подкупя, за да го получа?
— Засега ще се задоволите с няколко лъжици супа — мило отвърна тя. — Ако ви се отрази добре, може би ще ви възнаградя с малко омлет или яйчен крем.
