— Всяко зло за добро. И без това едва ли мога да го управлявам. — Гласът на приятеля му бе чудотворно успокояващ и навярно неговата ръка бе отпусната върху рамото на Дейвид. Но със сигурност Хю бе този, който го отведе до жадуваното легло. Нито сержантът, нито Ричард с патериците си му помогнаха много.
Майорът отпусна върху чаршафите потното си и треперещо тяло. Времето щеше да мине много по- бързо, ако можеше да заспи, но стомахът му сякаш се бе свил на топка. В смътния му унес миналото се смесваше с настоящето и с кошмарите, които бяха толкова отчетливи както първия път, когато се бяха появили.
Дойде Сали, но лицето й остана тревожно дори и след като брат й я увери, че вече е по-добре и не е нужно тя да остава. Кинлок също бе там, намръщи се след като провери трескавия му пулс и измърмори, че пациентът му е трижди проклет глупак. Като в мъгла Дейвид се съгласи, но добави, че след като вече така и така е в период на отказване защо да не изпита всички мъки сега, при положение, че рано или късно пак ще му се наложи?
Логиката му навярно бе убедителна и Кинлок не го насили да вземе лаудан.
Часовете се влачеха, докато болката го разкъсваше отвсякъде, и Дейвид трепереше от студ независимо от одеялата, с които Хю го зави. В най-тъмните часове на нощта волята му едва не се пречупи. Жаждата за кадифеното вцепенение от наркотика бе толкова силно, толкова поглъщащо, че той зарови лице във възглавниците, за да не моли дори за капка опиум. Само малко, колкото да успокои за миг болката, разяждаща костите и мускулите му.
Някой изтри лицето му с мокра кърпа, а по уханието на жасмин майорът позна, че е лейди Джослин. Той се опита да вдигне глава, за дай каже, че не бива да е при него, но ясният й глас му заяви да не се прави на глупак. Твърдоглава и решителна жена беше неговата съпруга. Съпруга? Не, това бе невъзможно! За съжаление наистина бе невъзможно.
После черното отчаяние го сграбчи и повлече в безкрайния си мрак. Може би беше нощ, а може би слънцето беше залязло завинаги. Впери поглед в трепкащия пламък на свещта. Мислеше, че ако премигне, никога повече няма да види светлината.
Зората обагри небето — неоспоримо доказателство, че времето следваше своя ход. Тъй като бе оцелял досега, значи имаше надежда да издържи докрай.
В съзнанието му се преплитаха трескави видения от горящите бойни полета в Испания, покрити с кафява угар, превръщаща се в черни пепелища под огромните дъждовни капки. Тези картини проблеснаха и изчезнаха, заменени от ярките зелени хълмове на Херефорд, които не бе виждал от двадесет години.
Той отново бе дванадесетгодишното момче, с белези по тялото от побоищата на братята му, когато пристигна каретата, за да отведе него, майка му и Сали. Макар че обичаше „Уестхолм“ толкова силно, колкото мразеше братята си, той нито веднъж не погледна назад, защото не искаше да видят слабостта му.
Дейвид се изтърколи от леглото и залитна към прозореца, уверен, че ще види пак „Уестхолм“, но Хю Морган го хвана. Макар че се съпротивляваше отчаяно, уверен, че избавлението е близко, той не можеше да го достигне. Отслабнало му тяло не можеше да съперничи на здравата, но в същото време и нежна хватка на младия уелсец.
Отново лежеше в леглото. Само ако можеше да заспи…
Глава 11
Два дни и половина болката, която се излъчваше от майор Ланкастър, изпълваше цялата къща. Нервите на Джослин бяха опънати до крайност от напрежение. Дейвид я бе помолил да стои далеч от него, но тя често седеше до леглото му, защото той не усещаше присъствието й. Хю Морган бе поел върху себе си по- голямата част от грижите за майора, но Джослин, Сали и Рийс се редуваха да му помагат, за да може и той да отдъхва от задълженията си в болничната стая. Джослин предложи да наеме още една болногледачка, но лакеят категорично заявява, че може да се справи с всичко.
Колко ли дълго щеше да продължи мъчението на Дейвид? Джослин попита Кинлок, но той не можа дай даде точен отговор. Всичко зависело от това доколко силно е пристрастен към наркотика. В най-лошия случай — пет или шест дни. Ако имаха късмет, щеше да се оправи и за по-малко време.
За нея щеше да бъде истинско облекчение да присъства на една вечеря в тесен кръг и Джослин обеща да отиде. („Скъпа лейди Джослин, гостите ми ще бъдат изцяло ужасните роднини на съпруга ми. Имам нужда от някого, който да внесе поне малко очарование!“). Тя се запита унило дали присъствието й наистина би внесло очарованието, за което домакинята толкова жадуваше. Шумолящата рокля от тафта на Джослин сякаш бе доста по-жива от притежателката си.
Все пак беше добре, че излезе. По време на вечерта успя поне за малко да не мисли за страдащия майор.
Минаваше един часа след полунощ, когато се озова пред дома си. Кочияшът потегли, след като се увери, че господарката му се намира в безопасност. Джослин беше наредила на слугите си да не я чакат. Както винаги трябваше да изтърпи възраженията им, защото всички те, от иконома до камериерката й, вероятно смятаха, че тя не може да превърти ключа в ключалката, нито да се съблече сама.
Явно не бе им хрумвало, че и тя понякога може да иска да остане сама.
Щом спря в началото на стълбите, празният й поглед се спря върху салона и тя си спомни за отвратителната сцена, разиграла се по-рано през деня. Това бе поредния сблъсък със зълва й. Сали бе настояла да даде лаудан на брат си, за да не полудее от стреса и болката. Освен това напомни, че сърцето му можеше да не издържи на невероятните страдания.
Джослин разбираше напълно загрижеността й и наистина я споделяше. Но Сали не бе присъствала, когато Дейвид бе строшил шишето с опиума, за да не го изкушава. Освен това не бе чула и отчаянието в гласа му.
Вместо да се опита да й обясни, Джослин студено й бе отвърнала, че Дейвид е възрастен мъж, чиито желания трябва да се уважават. Сали пак я обвини, че се надява Дейвид да умре, а думите й се забиваха в Джослин отровни като жило на стършел. Едва когато се намеси и Ричард на страната на майора, Сали се оттегли. Очите й бяха потъмнели по-скоро от страх, отколкото от гняв.
Милейди осъзна, че така здраво се бе вкопчила в страничната колона на стълбището, че пръстите й се бяха отпечатали върху орнамента от листо на акантус, издълбано в полираната повърхност. С усилие пусна колоната и се заизкачва нагоре.
Странно колко тиха бе къщата в този час. Високото три етажа преддверие се осветяваше единствено от малките лампи по стените на площадките. Не можеше да повярва, че тя живее тук, да не говорим, че споделя покрива с още десетина души. Всъщност единадесет, ако се броеше и наскоро придобитият й съпруг.
Стигна до етажа със спалните и продължи по коридора към стаята си. Почти бе до вратата, когато видя сянка на тъмна фигура, която се движеше пред нея. Младата жена замръзна на място, а сърцето й бясно заби. Запита се дали в дома й не се бе вмъкнал крадец.
Не, олюляващата се фигура, пред нея принадлежеше на мъжа, който през последните безкрайно дълги дни заемаше централно място в мислите й. Майор Ланкастър лъкатушеше на зигзаг, едната му ръка се плъзгаше по перилото покрай галерията, което предпазваше обитателите да не паднат долу в преддверието.
Тя се втренчи в него, смаяна, че е стигнал сам до тук. Вероятно изтощеният от умора Хю Морган бе заспал и майорът се бе измъкнал от стаята, без да го събуди. По дяволите, лакеят трябваше да извика някого да го смени. Всеотдайността към работата бе хубаво качество, но човешката издръжливост си имаше граници.
Стъпките й се заглушаваха от дебелия килим, докато приближаваше към него.
— Майор Ланкастър, трябва да се върнете в леглото.
Щом чу името си, той се извърна. Погледът му бе празен като на човек, който ходи на сън. Джослин въздъхна. Надеждата й, че опиумът най-сетне е започнал да губи влиянието си върху него, помръкна.
— Хайде, елате — рече тя с тих, но твърд глас, както се говори на капризно дете. — Трябва да се върнете в леглото.
