— Кой… е тук?
Главата му се завъртя напред-назад, сякаш се опитваше да я види със замъгления си поглед.
— Джослин.
Успокоен от гласа й, той се придвижи към нея, но политна и се удари в перилото откъм галерията. От гърдите й се изтръгна вик на ужас, когато тялото му се залюля над покрития с мраморни плочки под на партера.
Изплашена до смърт, Джослин тичешком прекоси късото разстояние, което ги делеше, обви ръце около му и го избута на безопасно място. Той простена, спъна се назад от неочаквания сблъсък и двамата политнаха към срещуположната стена. Дейвид едва не падна, но тя го хвана здраво и го подпря до стената.
Майорът бе толкова слаб, че под синия халат ребрата му се брояха. Милейди усети ударите на сърцето му и тялото му — изненадващо жилаво. И високо. Докато беше прикован към леглото, не бе осъзнала колко е висок. Вероятно бе над метър и осемдесет, с впечатляващо широки рамене.
Дъхът й секна, когато ръцете му се обвиха около нея и той промърмори с радостна изненада:
— Жанет!
— Не е Жан… — Тя вдигна глава, за да поправи грешката му, но устните му се впиха в нейните.
Джослин издаде приглушен вик на изненада. Прегръдката му бе неочаквано чувствена и завладяваща. Езиците им се докоснаха в невероятен еротичен танц, а голямата му топла длан се плъзна нежно по голата й ръка. Тя се почувства… понесена в някаква вихрушка. Нежна и омайваща.
Желана.
Коленете й омекнаха. Притисна се към него. Двамата се озоваха плътно долепени до стената. Понякога, водена от чисто женско любопитство, бе позволявала на някой от ухажорите й да си открадне целувка, но за нейно облекчение нито веднъж не бе реагирала чувствено. Да танцува валс с Кандоувър за нея бе много по-вълнуващо от целувките на всичките й кандидати. И така продължи до сегашния възбуждащ миг, когато я сгря неочаквано силно целувката на този офицер, за да изтрие с вълшебна пръчка минало и бъдеще и да остави само настоящето.
Нима така се е чувствала и майка й, когато е била поглъщана от огъня на страстта, за да се преобрази в блудница, която не се е интересувала от нищо друго на света, освен от егоистичните си инстинкти?
Тази мисъл я потресе и я накара да се отдръпне рязко от Дейвид. Опита се да го отблъсне, дори с риск да го остави да падне на пода, но успя да се сдържи и да го предупреди с най-изискания си тон:
— Майор Ланкастър, моля ви, овладейте се!
Ръцете му провиснаха безпомощно. Той се взря замаяно в нея, сякаш току-що се пробуждаше от сън.
— Мили Боже! — ахна той, когато осъзна, че се бяха притискали като гимназисти. — Аз… хм, съжалявам. Навярно съм… бил доста невъздържан.
— Точно така.
Той се засмя неловко.
— Най-много съжалявам за това, че не гледам на действията си като на непростимо престъпление.
Наистина бе надарен с най-ужасяващото чувство за хумор, но и не бе лесно на жена да упреква мъж заради недостойното му поведение, след като ръцете й бяха обвити около врата му. Затова Джослин се задоволи само с кратката забележка:
— Защо бродите извън стаята си в този късен час? Нали къщата е пълна с прислужници? Защо разиграхте тази малка драма?
Дейвид сви вежди и я попита със сериозен тон:
— Нима всички вече са си легнали? Значи е много късно.
Тя въздъхна с облекчение. Ясният разсъдък доказваше, че опиумът е престанал да действа, и че най- после е напълно здрав.
— Разумна забележка, майоре. И така, ще бъдете ли любезен да се приберете в стаята си?
Но как да стане това? Тя все пак можеше да повика някого, за да отведе майора в леглото му, но не беше сигурна колко още ще може да го крепи да не падне. За беда стаята му бе чак на другия край на коридора. Докато вратата на спалнята й бе само на три-четири крачки.
— Ако ви помогна, мислите ли, че ще успеете да се доберете до съседната врата?
Той внимателно се отблъсна от стената. Заклати се застрашително, ала успя да запази равновесие.
— Надявам се, че ще успея.
Напредваха бавно, с доста предпазливи стъпки, като лявата му ръка обвиваше раменете й. В следващия миг политнаха към вратата на спалнята на Джослин, а майорът я отвори със свободната си ръка. Меката светлина от газената лампа им помогна да се ориентират. Младата жена го обърна предпазливо с гръб към леглото и лекото отпусна. Той се стовари подобно на марионетка, чиито конци са били срязани, а краката му увиснаха през ръба.
Тя се извърна и видя, че той трепери, но устните му се извиха в усмивка.
— Струва ми се, че отново съм ви задължен.
— Не мислете за това, майоре. — Джослин повдигна краката му върху завивките и му помогна да се нагласи по-удобно. За щастие главата му лежеше върху възглавницата. — Нямате представа колко скучен и отегчителен бе животът ми, преди пътищата ни да се кръстосат.
Младата жена се изправи леко задъхана. Дори и полумъртъв от глад и изтощение този мъж не бе от най-леките.
Разтревожи се като видя, че вече е заспал, но всъщност не биваше да се изненадва особено. След три дни и нощи без почивка това бе съвсем нормално, но фактът, че се намираше в леглото й бе дяволски неприятен.
Можеше да извика лакея и да го помоли да отведе Дейвид в стаята му, но щеше да бъде жалко да го буди. Потръпна при мисълта, че ще й се наложи да се обяснява със сънения, извиняващ се и разстроен слуга, когато искаше единствено да си легне и да заспи.
Не можеше да се оттегли в стаята за гости, където да прекара нощта, защото никоя от останалите стаи не е оправена. Стаята на майора бе единствената, която бе винаги готова за гости. Погледна сърдито към спокойно отпуснатото му тяло, после въздъхна и започна да измъква фибите от косите си. И какво от това, че той беше в леглото й? В крайна сметка те бяха женени. Повече или по-малко.
Тя се съблече зад паравана, който обикновено използваше, когато си взимаше вана. Чувстваше се малко странно да бъде гола в една стая с мъж, нищо че той бе потънал в дълбок сън. След като си облече най-плътната нощница, тя извади най-пухкавия юрган от гардероба и зави грижливо госта си. После се сви в другата половина на леглото, с гръб към него, колкото може по-близо до ръба.
За щастие леглото бе огромно.
Дейвид се събуди бавно. В леглото бе топло, а той усещаше някакво странно спокойствие. За миг се почуди дали не сънува, както често му се случваше напоследък. Но не, сърцето му биеше равномерно и дишаше спокойно.
Внимателно размърда пръстите на краката си, за да се увери, че се движат. Макар че цялото тяло го болеше и се чувстваше изтощен от последните мъчителни дни, вече усещаше агонизиращите мускулни спазми. Но най-хубавото бе, че нямаше и следа от парализата. Повече нямаше да приема за даденост умението да си движи краката.
Той лежеше със затворени очи, наслаждавайки се на великолепното усещане, че всичко е наред. Уханието на чисти чаршафи и жасмин, усещането на хладната коприна на възглавницата под ръката му… възглавница, която дишаше? Отвори рязко очи и се намери лице в лице със спящата лейди Джослин, а ръката му я бе прегърнала.
Сега го сполетя друг вид парализа. Лежеше напълно неподвижно, без да смее да диша, опитвайки се да си припомни как се е озовал в тази стая, която явно бе спалнята на Джослин. Беше ранна утрин и един слънчев лъч танцуваше върху блестящата й коса, разпиляна върху възглавницата, подчертавайки червените оттенъци. В съня си тя изглеждаше млада и уязвима и изобщо не приличаше на самоуверената и решителна млада жена, която така неочаквано се бе появила в болничната стая и в живота му.
Нищо чудно, че се чувстваше толкова добре. Нямаше нищо по-хубаво от това да се събудиш до красива
