— Не е точно така. Голяма част от същността на англосаксонското законодателство е тъкмо това, което прави нацията ни уникална. Нашите закони се основават върху прецеденти, върху правото на ползване и са различни от френските закони или т. нар. Наполеонов кодекс, който пък се основава на римското право. Общото право притежава удивителната способност да се разраства, променя и допълва с течение на годините. Не се съмнявам, че след хиляда години потомците ни все още ще управляват, използвайки основните законови правила, които важат и днес.
— Каква прекрасна мисъл! — възхитено възкликна тя. — Освен това току-що направихте нещо почти невъзможно — правната наука да звучи романтично. Може би е трябвало да станете адвокат и да пледирате в съда или какъвто и да било адвокат.
— Всъщност по-голямата част от работата се състои в ровене из документи, а подобно занятие не ме привлича. — Дейвид потупа с пръсти завещанието на баща й. — Макар че със сигурност този документ е доста интересен. Какво, за Бога, е мислил баща ви?
— Не е ли очевидно? — сърдито попита тя. — Явно ме е смятал за твърдоглава и много особена според всеобщите представи.
— Никак не е благородно от негова страна — отбеляза майорът със сериозен глас, но очите му се смееха.
Не го обвиняваше, че се забавляваше. Ситуацията бе доста смехотворна за всички с изключение на нея.
— Всъщност сигурна съм, че баща ми е бил искрено загрижен за мен. Той вярваше, че за жената няма по-лоша съдба от тази да остане стара мома. В същото време, макар да нямаше нищо против титлата да се наследи от брат му Уилъби, не искаше да остане без поколение, ако аз не се омъжа.
— Това е разбираемо.
— Може би, но не означава, че аз ще приема покорно тази принуда. — Джослин сви устни. — Всичко е прекалено парадоксално. Поради начина, по който той ме възпита, аз никога не бих могла да се задоволя с обикновения живот на дама от висшето общество, какъвто той искаше за мен.
Дейвид взе каната с кафе и наля по още една чаша.
— А как сте били възпитавана?
— Той се отнасяше към мен така, сякаш аз щях да бъда неговият наследник. Обикаляхме заедно имението, обсъждахме напояването, добитъка, реколтата, посевите, изобщо всички неща, които едрият земевладелец трябва да знае. Имението на рода Кендъл — нарича се „Чарлтън“ — е кръвта, мислите и душата ми. — Гласът й пресекна. — Но… „Чарлтън“ никога няма да бъде мой.
— Няма да бъде същото, но сега можете да си купите друго имение. С любов и грижи да го превърнете в свой дом, какъвто е бил „Чарлтън“ за вас.
Тя го погледна срамежливо.
— Вие ме разбирате, нали? Рядко говоря за това. Предполага се, че жените не се интересуват от земята.
— Всеки, който твърди това, е глупак.
— Ако трябва да бъда честна, винаги съм споделяла подобно мнение, но малко мъже биха се съгласили с мен — откровено заяви тя. — Сега, след като наследството ми е осигурено, ще започна да търся подходящо имение, за да го купя. Може да ми отнеме години, но съм сигурна, че ще открия онова, което ми трябва.
— Да станете жена-земевладелец е голяма амбиция, но аз не се съмнявам, че ще постигнете целта си. — Дейвид се вгледа изпитателно в лицето й. — Но какво е отношението ви към брака? Спомням си, че първия път, когато се запознахме, вие споменахте, че има един мъж, за когото се надявате да се омъжите.
Джослин се зае усилено да бърка захарните бучки в чашата си с малката сребърна лъжичка, чудейки се доколко да му се довери. Реши да се придържа към фактите.
— Връзката ни е още в началото. Времето ме притискаше и нямах възможност да преценя дали наистина имаме общо бъдеще.
— Какво представлява въпросният господин?
— Той е много богат, със знатен произход, изключително впечатляващ мъж за тези, които копнеят единствено за титла и богатство. Остроумен и интелигентен е, както и мил и деликатен. Освен това е достоен за възхищение земевладелец и уважаван член на Камарата на лордовете. — Джослин се поколеба. Не можеше, а и не биваше да обяснява копнежа, който изпитваше винаги, щом си помислеше за Кандоувър. — Аз… искрено се наслаждавам на компанията му.
— Звучи ми като много подходящ за съпруг. — Дейвид я огледа. Погледът му бе загадъчен. — Освен това трябва да е пълен глупак, ако не ви оценява.
— Струва ми се той също се наслаждава на моята компания, но винаги се е държал изключително благопристойно, защото съм… или по-скоро бях стара мома от добър произход — шеговито отвърна младата жена. — Той има репутация на мъж, предпочитащ жени, които са… обиграни като него.
— Подобно поведение е обичайно за мъже, които не са готови да сключат брак — заяви майорът, разбрал намека й. — Не се съмнявам, че той чака да срещне подходящата жена.
— Така смятам и аз. — Джослин завъртя в ръка фината чашка от китайски порцелан — нетипична за нея проява на нервност. — Сигурно ви се струвам доста глупава, задето се интересувам от мъж, който може би никога няма да отвърне на чувствата ми.
— Съвсем не. Интересът е необходимо условие за първата стъпка, а ако сте права, той е взаимен.
— Вие сте много разбиращ мъж. Иска ми се да сте мой брат, но предполагам, че госпожица Ланкастър едва ли ще се зарадва на подобна перспектива.
Дейвид тъжно се усмихна.
— Значи бихте искали да съм ваш брат?
— Знам, че е невъзможно, но поне се надявам да бъдем приятели. През последните дни преживяхме твърде много, за да останем чужди.
— Без съмнение сте права. — Протегна й ръка. — Значи приятели?
Топлината и силата на ръкостискането му я изненадаха. Всъщност почувства нещо подобно на това да стъпиш на дебел пухкав килим в студен и влажен ден. Той наистина се възстановяваше много бързо.
— Като заговорихме за сестра ми, предполагам, че ще анулирате издръжката, която и определихте, тъй като не изпълних своята част от сделката — рече той, след като си стиснаха ръцете.
За миг тя се изкуши от мисълта. Петстотин лири на година не бяха малка сума, а едва ли можеше да се каже, че Сали Ланкастър е особено благоразположена към нея. Но тя бе сключила сделка.
— Разбира се, че няма да отменя издръжката. Вие се оженихте за мен, а това бе същността на споразумението ни.
— Много сте честна.
Погледът му бе одобрителен, но лицето и отпуснатите му рамене издаваха признаци на умора.
— Струва ми се, че ви уморих — извини се младата жена. — Съжалявам, но изглеждате добре и забравих колко болен бяхте само преди няколко дни. Искате ли да си легнете?
— Може би идеята не е лоша. — Надигна се внимателно от креслото. — Предполагам, че през следващите две седмици ще трябва да ям и да спя малко повече.
Джослин също се изправи, питайки се дали да повика Морган.
— Имате ли нужда от помощ?
— Ще се справя и сам, лейди Джослин. Благодаря ви за загрижеността.
Атмосферата помежду им бе станала странно официална за двама души, които току-що бяха скрепили приятелството си.
— Ще се видим по-късно тогава — кимна тя.
Ръката й бе на дръжката, когато вратата рязко се отвори и графиня Кромарти нахлу в стаята. Зачервеното й лице бе в тон с яркочервените пера, полюшващи се над главата й. Впери изпепеляващ поглед в Джослин и изръмжа:
— Какво означава всичко това?
