жена, въпреки че не можеше да си спомни как се е озовал в леглото й.
С нежелание отдръпна ръката си. Движението я събуди и тя отвори очи. Изменчивият им лешников цвят бе изпъстрен със златни точици, а прекрасната й кожа бе свежа и кадифена като листенцата на английска роза. Допирът до нея бе равносилен на експлозия на снаряд.
Сърцето му заби ускорено, докато двамата се взираха един в друг. Тя приличаше на уплашена птичка, която при едно негово погрешно движение щеше да отлети. В погледай обаче нямаше изненада, че го вижда. Какво, по дяволите, се бе случило през нощта?
— Май се завърнахте от бездната, майоре? — Гласът й бе леко дрезгав.
Бездна. Точно определение.
— Да. И с Божията воля никога вече няма да попадна там. — Махна с ръка към стаята. — Може ли да се осмеля да попитам как съм се озовал в това достойно за завиждане положение?
Присвитите й очи развеселено блеснаха.
— Според мен, вие се осмелявате за много неща, майоре.
Той се усмихна.
— Много добре. Какво се случи?
— Не е кой знае какво. Спомняте ли си, че вървяхте по коридора?
Думите й извикаха мъглявата картина как се движи, залитайки, облегнал ръка на перилото, после дочу чист женски глас, обърна се и…
Стомахът му се сви.
— По дяволите, спомням си, че се бях надвесил над перилото и си мислех колко далеч е подът. Но мислите ми бяха тъй объркани, че всъщност изобщо не ме бе грижа. — Споменът бе много по-разстройваш, отколкото действителното преживяване. Да падне от балкона от височината на три етажа щеше да бъде непростимо глупав начин да намери смъртта си след всичко, което бе преживял. — Вие сте ме измъкнали на безопасно място, нали?
Тя кимна, а прекрасната й кожа на лицето леко порозовя. Той внезапно си спомни защо. Беше я целунал и за няколко невероятни мига тя му бе отвърнала с цялата си страст. После разумът бе надделял и Джослин бе прекъснала прегръдката.
Дейвид реши, че тя ще предпочете да се престори, че подобна целувка никога не е имало, затова каза с тактичността на истински джентълмен:
— Предполагам, че сте ме довели дотук и аз начаса съм заспал.
— Точно така. — По лицето й се изписа облекчение. — Спалнята ми бе най-близката стая и единствената, която бе оправена. Нямах желание да напусна собственото си легло, особено след като то е достатъчно широко и за двама ни.
Ето защо те сега лежаха заедно в смущаваща близост. Ръката му се плъзна по кестенявата й коса, а един копринен кичур се уви около пръстите му.
— Миналата нощ сте спасили живота ми. Едно „благодаря“ едва ли ще бъде достатъчно, за да изрази признателността ми.
Тя се отдръпна леко, сякаш уплашена от топлината в гласа му.
— Ако бяхте паднали, щяхте да изцапате прекрасния мрамор в преддверието.
— А това би било много невъзпитано, особено като се има предвид колко любезна домакиня бяхте.
Осъзнавайки, че така учтиво го бе поставила на мястото му, той отдръпна ръката си. Лейди Джослин може и да бе негова съпруга по закон, но двамата бяха напълно непознати, а той нямаше основания да смята, че я привлича, както тя — него. А той наистина бе привлечен от нея, по силен, но някак си странно платоничен начин, още повече, че все още не се бе възстановил напълно. Мъжкото му желание бе приспано, но го завладяваше силен копнеж за по-голяма близост да опознае живота й, мислите й.
Ако изпитваше такова силно привличане само няколко дни след като бе изтръгнат от лапите на смъртта, как ли щеше да се чувства, когато отново стане мъж в пълния смисъл на думата?
— Миналата нощ изглеждахте много решителен — гласът й прекъсна мислите му. — Накъде се бяхте запътили?
— Предполагам, че съм искал да замина за Херефорд — отвърна той, доволен, че разговорът се насочва към безопасни води.
— Защо точно Херефорд?
— А защо не? Това е много хубаво графство. Почти колкото вас — додаде той, преди да успее да се спре.
Тя седна в леглото, опитвайки се да си придаде строго изражение.
— Започвам да си мисля, че сте опитен флиртаджия.
— Ни най-малко! — Дейвид плъзна поглед по извивките на тялото й, едва загатнати под широката нощница. — Казах истината. Сигурно знаете, че сте красива.
Лейди Джослин сведе поглед, явно почувствала се неудобно. Той се почуди защо. От опит знаеше, че повечето жени обичат да им се възхищават. Може би Джослин приемаше думите ми като намеци към съпруга, която няма желание да изпълнява задълженията си.
Тази отрезвяваща мисъл бе прекъсната от Мари, камериерката на Джослин, която се втурна в стаята.
— Милейди, майорът го няма… — Очите й се разшириха от разкрилата се гледка пред нея. — Господи!
— Както виждаш, майорът е тук — каза Джослин със спокоен глас, сякаш приемаше гости в салона си, а не се намираше неглиже облечена в леглото си. — Миналата нощ се разхождаше в коридора и беше много по-лесно да го доведа тук, отколкото да разбуждам цялата къща. Ако поспаливият ти любим се е събудил, информирай го, че не е зле да помогне на майор Ланкастър да се върне в стаята си.
Мари сведе глава и се измъкна заднешком от спалнята, но устните й се извиха в дяволита усмивка.
Дейвид потисна недоволната въздишка от завръщането в действителността и предпазливо спусна крака от края на леглото. Изправи се, опрял ръка на едната табла.
— Мисля, че мога да се прибера в стаята си и без чужда помощ.
Джослин също стана от леглото.
— По-добре изчакайте Морган, майор Ланкастър. Бяхте много болен и едва ли се чувствате устойчиво на краката си.
— Смятах, че съм ви убедил да ме наричате Дейвид.
Тя пристегна пеньоара си — несъзнателен акт, с който искаше да се прикрие, макар че всъщност тънката материя очерта още по-ясно формите на тялото й.
— По-лесно ще спазваме определена дистанция помежду ни, ако ви наричам „майор“.
Хванал се здраво за таблата, той се извърна с лице към нея.
— Няма да направя нищо, което не искате.
— Аз… всъщност не смятам, че ще направите — въздъхна младата жена. — Но ние и без това сме обвързани и се намираме в доста неприлично положение.
Когато този въпрос бе повдигнат за пръв път, той бе избегнал отговора, тъй като искаше първо да се пребори със зависимостта от наркотика. Този път обаче положението трябваше да се обсъди.
— Вярвам, че има начин да се излезе от този нежелан брак. И то така, че да запазите наследството си и всеки от нас да поеме по житейския си път.
Тя го изгледа с благодарност. Очите й бяха изпълнени с надежда.
— Наистина ли мислите, че е възможно?
— Трябва да погледна завещанието. Имате ли копие в къщата?
— Мисля, че да.
Дейвид потри брадичката си и усети наболите косми. Господи, сигурно изглеждаше ужасно — небръснат, неумит, с явни следи от преживените мъки от делириума през последните дни.
— След като се изкъпя, избръсна и закуся, ще погледна завещанието. Не бива да се четат официални документи на празен стомах.
Джослин кисело се усмихна.
— Само като си помисля за постъпката на баща ми, получавам стомашно разстройство.
Хю Морган нахлу в спалнята. По лицето му още личаха следите от страха, който бе изпитал, когато се бе
