Тя се засмя.
— И аз си го помислих. Мога ли да го заема, ако ми потрябва лекар?
Дейвид извърна глава при напомнянето, че Джослин не възнамерява да остане част от семейство Ланкастър. Погледът му се спря на Дъдли, който приближаваше, придружен от висок мъж със сериозно лице. Имаше вид на човек с определена тежест и влияние в Лондонското сити. Икономът бе свил неодобрително устни, но това бе обичайната му физиономия.
— Извинете ме, лейди Джослин, но господинът твърди, че има спешна работа с майор Ланкастър — рече Дъдли, когато двамата приближиха до беседката.
Непознатият трябва да е бил много красноречив, за да убеди Дъдли да обезпокои господарката си и госта й. Дейвид огледа изпитателно новодошлия, но със сигурност двамата никога не се бяха срещали.
Мъжът пристъпи напред и се поклони.
— Простете ми за безпокойството, но действително имам спешна работа с майор Ланкастър. — Напрегнатият му поглед се впи в Дейвид. — Вие ли сте почитаемият Дейвид Едуард Ланкастър, роден в Уестхолм, графство Херефорд, през 1783 година?
Дейвид почувства как космите на врата му настръхнаха. Подобно официално въведение не предвещаваше нищо добро.
— Аз съм — студено отвърна. — Извинете, но защо се интересувате?
— Разрешете да се представя. Името ми е Джеймс Роули. Може би не си спомняте, но адвокатската кантора на Роули от три поколения представя делата на семейство Ланкастър.
Трябваше да се досети, че този човек е адвокат. Опитвайки се да потисне гнева, който Роули бе предизвикал, Дейвид язвително рече:
— Явно братята ми са чули, че съм на смъртно легло и са ви изпратили, за да потвърдите щастливото събитие. Можете да ги осведомите, че нямат късмет. Здравето ми е отлично и нямам никакво намерение да им доставям удоволствие със скорошна кончина. Да смятам ли, че през следващите двадесет години няма да ме безпокоят?
Слисаният адвокат притеснено възрази:
— Не съм дошъл за това. Всъщност, радвам се да видя, че сте се възстановили… — Роули замълча, после натъртено добави: — лорд Престън.
Дейвид замръзна вцепенен, сякаш огромна скала се бе стоварила отгоре му. От другата страна на масата лейди Джослин трепна в почуда, когато осъзна изреченото.
Майор Ланкастър пое дълбоко дъх и каза:
— По-добре седнете и обяснете, господин Роули.
Адвокатът пристъпи навътре в беседката, настани се на един стол и остави кожената си чанта на пода.
— Всичко е съвсем просто. Братята ви са мъртви и тъй като нямат наследници, през последните няколко седмици вие сте седмият лорд Престън.
— Нима и тримата негодници едновременно са се срещнали със Създателя си? — саркастично попита Дейвид, неспособен да се отърве от усещането, че това е безвкусна шега. — В такъв случай някой е подпалил къщата, докато са били вътре.
— Не е особено мелодраматачно. Не съвсем. — Адвокатът се изкашля. — Средният ви брат Роджър се удави преди три години при злополука с лодка. После, тази година, в началото на юли, братята ви Уилфред и Тимоти се замесили в пиянска свада. — Погледна към Джослин, която слушаше напрегнато. — Заради дребен спор. Решили да се дуелират на южната ливада, за да разрешат въпроса. Въпреки всичките им недостатъци, те бяха отлични стрелци. Тимоти е убит на място, а Уилфред живя още няколко дни.
— Смея ли да се надявам, че е издъхнал в мъки? — попита Дейвид, неспособен да прикрие горчивината си.
Джослин се пресегна през масата. Той улови ръката й и я стисна, сякаш бе спасително въже. А може би наистина беше, помисли си младият мъж, докато се бореше с нахлулите отдавна забравени спомени.
— Имате пълното право да сте разгневен. Най-големият ви брат се държа отвратително, когато заедно с майка ви и сестра ви ви прокуди от имението „Уестхолм“. За нещастие баща ви не бе уредил официално издръжката за второто си семейство. Той бе благороден и доверчив човек — тъжно отбеляза Роули. — Но това е минало. Сега те са мъртви, а вие сте жив. Сега вие сте седмият лорд Престън с всички произтичащи от това последствия.
Дейвид с усилие потисна раздразнението си.
— Доколкото си спомням що за човек бе Уилфред, той със сигурност е оставил големи дългове. Дали ще остане нещо, след като те се уредят? Би било напълно в негов стил, ако е проиграл на карти „Уестхолм“.
— Имението е в тежко състояние, но не е безнадеждно — отвърна адвокатът. — Попечителите, единият от които съм аз, не му позволиха да ипотекира собствеността, както той искаше.
Това бяха добри новини. От три поколения „Уестхолм“ принадлежеше на семейството. Щеше да бъде горчива ирония на съдбата да наследи титлата без имението, което някога е било сърцето и душата на рода Ланкастър.
— Предполагам, че едва ли има някакви пари, но щом като имението е оцеляло, винаги има надежда — каза той, започнал да осъзнава огромното значение на новината.
— Не съм желал смъртта на братята ви, но съм повече от доволен, че вие наследихте имението — сериозно заяви Роули. — Поддържах връзка с майка ви, след като тя напусна „Уестхолм“, и бях осведомен за военната ви кариера. Вие двамата със сестра си сте от друго тесто, отколкото заварените ви полубратя.
— Това е очевидно — остро се намеси Джослин. — Изглежда братята са били ужасни.
— В семейството на майка им е имало наследствена лудост — обясни адвокатът. — Те не бяха просто опърничави и избухливи. Струва ми се, че мозъците им бяха увредени.
Дейвид отпусна ръка върху масата. Отгоре се виждаше тънкия бял белег, от китката до пръстите, а наоколо имаше още няколко по-леки.
— Виждате ли тези белези? Тимоти наряза ръката ми с италианска кама и беше много горд. Каза, че ще продължи да ме реже, докато не заявя на висок глас, че майка ми е уличница. Бях на шест години.
Джослин се ужаси. По лицето й и по лицето на адвоката бяха изписани отвращение и възмущение.
— Нима никой не го спря? — попита тя.
— Опитах се да се преборя с него, но той беше на тринадесет години и два пъти по-едър от мен. Нямах шанс, но шумът привлече вниманието на двама лакеи, които ни разтърваха.
— Беше ли наказан? — Лицето на Джослин бе пребледняло.
— Уилфред го сгълча и му каза да не си прави детински шеги — сухо отвърна Дейвид.
— Детински!
Дейвид огледа замислено белезите, спомняйки си силната болка и още по-болезненото унижение от обидите на по-голямото момче.
— Никой не каза на баща ми. Двамата с майка ми не искахме той да узнае колко жестоки и зли са по- големите му синове. Това щеше да го нарани.
Роули поклати изумено глава.
— Нямах представа, че нещата са били толкова зле.
— Съжалявам, не исках да ви разстройвам. Това е стара история. Мама, Сали и аз бяхме щастливи в малката ни къща и благодарни, че сме далеч от „Уестхолм“. След смъртта на баща ми бе невъзможно да останем в имението.
Адвокатът се наведе напред. Лицето му придоби напрегнато изражение.
— Разбирам, че нямате желание да се върнете там, където сте понесли страдания, но „Уестхолм“ се нуждае от вас. Имението бе занемарено, а арендаторите нямаха стимули за работа. Днес дойдох не само за да ви съобщя за наследството, но и да ви помоля да влезете във владение, колкото може по-скоро. Когато това стане, аз и останалите попечители ще освободим парите, които са останали, за някои неотложни нужди.
Дейвид едва не избухна в смях. Изглежда адвокатът смяташе, че той няма да иска да има нещо общо с „Уестхолм“.
— Не бива да имате опасения по този въпрос — заяви той и се изправи. — Аз мразех братята си, но
