неподходящата жена с ниско потекло, така че навярно ще бъде доволна да узнае, че съм сестрата на лорд Престън.
— Ти винаги си била.
Лицето й се скова.
— Предпочитам да съм сираче, отколкото да призная, че съм роднина на Уилфред.
В този момент Кинлок се върна от посещението си при пациент. Влезе в приемната, поклащайки в ръка лекарската си чанта и подсвирквайки си като момче. Явно предстоящият брак му се отразяваше много добре.
Хирургът поздрави весело посетителя си, настани се върху бюрото и отпусна ръка на рамото на Сали, докато Дейвид му обясняваше за неочакваното си наследство. Кинлок бе заинтригуван, но не особено впечатлен. Знатният произход не представляваше особен интерес за него.
— Може ли да поговоря насаме с теб, Кинлок? — попита Дейвид, след като привърши разказа си.
— Разбира се.
Видя, че сестра му повдигна вежди и побърза да я увери:
— Няма нищо общо с теб, Сали. Не забравяй, че съм доскорошен пациент на доктора.
Кинлок му даде знак да го последва във вътрешния кабинет.
— Изглеждаш ми почти здрав — отбеляза хирургът, когато двамата останаха насаме. — Да не би да имаш проблеми с възстановяването?
— Проблемът, за който искам да говоря, засяга малко по-различен аспект от раняването ми. — Дейвид се поколеба, чудейки се как да започне. — Не знам дали Сали ти е казала, че Джослин ще подаде молба за анулиране на брака, основавайки се на моята импотентност.
Рунтавите вежди на Кинлок отхвръкнаха нагоре.
— Твърде рано е да се тревожиш за това, приятелю. Ти не си напълно оздравял, а аз не смятам, че раната ти ще има подобни последици. Дай време на природата да следва естествения си ход. Излишната тревога може наистина да доведе до това, за което се опасяваш.
Дейвид вдигна ръка.
— Прав си, рано е, за да съм сигурен. Затова си помислих, че е по-добре да получа медицинска клетвена декларация, когато съвестта ми все още няма да ми създава проблем.
— Разбирам. — Кинлок скръсти ръце. — Всъщност като си помисля, може би не разбирам. Най-добре е да ми обясниш по-подробно.
Дейвид закрачи из кабинета, после спря до прозореца. Мразеше да обсъжда лични проблеми, макар че в сравнение с предстоящия съдебен процес това бе по-малкото зло.
— Чудесата понякога могат да имат неочаквани последици — сковано изрече той. — Нашият брак… не бе предвиден да просъществува дълго.
— Сериозните гръбначни наранявания като твоето често са непредсказуеми — кимна Кинлок след дълго мълчание. — Не е изключено да се предположи, че сексуалните способности могат да бъдат нарушени. Изпрати при мен адвоката си и аз ще подпиша необходимата клетвена декларация.
— Благодаря ти. — Дейвид се извърна от прозореца. Внезапно се почувства много уморен. — Щом смяташ, че можеш да го направиш с чиста съвест. Не искам да злоупотребявам с факта, че скоро ще бъдеш мой зет.
Кинлок сви рамене.
— Законите може и да се основават на ясни и точни положения, но в медицината не е така. Не е моя работа да решавам дали вие с лейди Джослин трябва да останете женени. Макар че личното ми мнение е, че правите грешка.
Дейвид се усмихна унило.
— А ти би ли искал да си женен за Сали против волята й?
По-възрастният мъж се намръщи.
— Не, предполагам, че не.
Дейвид се сбогува с хирурга и сестра си и си тръгна. Въпреки умората отново предпочете да върви пеша. Може би късното следобедно слънце щеше да разсее унинието в душата му.
Горчива ирония на съдбата! Ето че той правеше възможното, за да върне свободата на Джослин, макар че с цялото си сърце не искаше анулирането, а да укрепят и запазят брака си.
Глава 23
Три дни по-късно потеглиха за Херефорд. Джослин се радваше, че напуска Лондон. Навярно Дейвид бе постъпил разумно, задвижвайки процедурата по анулирането на брака им, но лекарският преглед за удостоверяване на девствеността й беше изключително унизителен. Изобщо подробностите около анулирането бяха неприятни. Но все пак това бе по-доброто решение, отколкото разводът.
Рийс Морган пътуваше на капрата до кочияша и изпълняваше ролята на телохранител — отлична възможност да приложи военния си опит. Макар че щеше да мине време преди раната да зарасне и отрязаният му крак да бъде заменен с изкуствен, той вече работеше в конюшните на Джослин и помагаше за конете.
Мари бе очарована, когато разбра, че през следващите няколко дни ще седи до Морган. От болногледач на майора Хю бе станал негов камериер. Макар че уменията му все още не бяха на нужната висота, ентусиазмът му ги компенсираше. Като цяло това бе щастлива експедиция. Единствено Изида бе недоволна, която жално замяука, когато Джослин тръгна. Беше видяла големите вързопи и сандъци с багаж и разбра, че предстои дълго пътуване.
Групата пое по обиколен маршрут, който завиваше на запад към Уелс, където щяха да оставят братята Морган във семейния им дом близо до пазарния град Абъргавени. Бяха минали години, откакто Рийс не бе виждал родителите си и планираше да остане поне две седмици при тях. Хю също щеше да остане една седмица, след което щеше да замине за „Уестхолм“, за да се присъедини към господаря си.
Джослин досега не бе идвала в Уелс и бе очарована от живописния пейзаж. По нейно предложение, когато наближиха Абъргавени, спряха на билото на хълма с изглед към града.
— Семейството ми живее в подножието на планината, която се вижда от прозорците на родния ми дом — заговори Хю с блеснали от напиращите сълзи очи. — Виждаш ли онзи дим, който се извива над дърветата? Мисля, че е от нашата къща.
Мари заслони очи и се взря през малката долина.
— Красиво място, в което да се родиш и израснеш — отбеляза тя с очарователния си френски акцент. — Как се казва тази планина?
— Усгурд Фаур.
Очите на момичето се разшириха.
— Как го каза?
Хю търпеливо се зае да я учи на правилното произношение, но езикът й не се подчиняваше на непознатите звуци. Джослин и Мари избухнаха в смях, а Хю промърмори нещо на уелски.
За негово изумление Дейвид му отвърна на отличен уелски.
— Нима говорите уелски, милорд? — учудено попита камериерът.
Дейвид се засмя и отново отговори на уелски. По лицето на Хю пробягна сянка на неподправен ужас.
— Съжалявам за всичко, което може би съм казал, милорд. — Усмихна се тъжно. — Трябваше да се досетя, че сте уелсец, когато разбрах, че малкото ви име е Дейвид.
— Майка ми беше от Уелс и от малък говоря и двата езика — обясни Дейвид. — Не се тревожи, не си казал нещо, което да ме обиди.
Джослин развеселено наблюдаваше сцената, забавлявайки се с тази нова страна от характера на майора. Той бе от хората, с които никога не беше скучно.
Всички се качиха отново в каретата, за да изминат последния участък от пътя, и скоро стигнаха до предния двор на къщата на Морган. Мигом настана весела глъчка. С радостни възгласи Рийс сграбчи патериците и слезе от капрата, а Хю, напълно забравил за джентълменските обноски, скочи от каретата.
