— Рийс! Хю! — Едра жена със зачервени страни изтича от къщата и се опита да прегърне и двамата си синове едновременно. След миг се появиха трите по-малки деца, следвани от господин Морган, две кучета и няколко пилета, завършващи шумната група.
Дейвид помогна на Джослин да слезе от каретата. Тъй като не желаеше да пречи на щастливата семейна среща, тя се наслаждаваше на гледката на планините Брекън Бийкън, издигащи се на запад, и на долината на река Уск в подножието на планините.
— Сигурно не е лесно да напуснеш такова красиво място. В Англия трудно могат да се намерят прекрасни кътчета.
— Наистина е красиво, но тук няма работа за младите мъже — практично отбеляза Дейвид. — Келтските земи са красиви и бедни. Понякога на човек му се струва, че английската армия се състои само от ирландци, шотландци и уелсци. Хю и Рийс са големи късметлии, тъй като сега имат хубава работа. Не се съмнявам, че и двамата от години изпращат част от заплатите си на семейството си.
Джослин прехапа устни.
— Това никога не ми е идвало наум. Понякога изпитвам срам, че съм родена и отраснала в богато семейство.
— Няма нищо лошо в това да се наслаждаваш на богатството си, стига да проявяваш състрадание към онези, които не са имали подобен късмет. А от това, което съм видял досега, вие сте щедра и благородна личност.
Топлотата в очите му я накара да изпита смущаваща смесица от удоволствие и притеснение. Тя не заслужаваше подобно възхищение.
След като първото радостно вълнение от срещата се уталожи, Хю взе ръката на Мари и я поведе към родителите си.
— Бих искал да ви представя Мари Рено.
Французойката изглеждаше нервна, но след бърз и проницателен поглед госпожа Морган я прегърна.
— Добре дошла, мило дете — изрече тя с мелодичния си уелски акцент.
Мари засия и отвърна на прегръдката. След това госпожа Морган се обърна към Джослин и срамежливо рече:
— Знам, че сте свикнали на по-големи удобства, милейди, но за нас ще бъде чест, ако заедно със съпруга си изпиете по чаша чай със семейството ни.
— По-скоро за нас ще бъде чест — учтиво отвърна Джослин.
Със седмината Морган, Джослин, Дейвид, Мари и кочияша къщата сякаш щеше да се пръсне по шевовете, но храната бе много вкусна. Големите кани с димящ ароматен чай бяха придружени от прясно изпечен хляб, туршия от мариновани лукчета, сирене, прясна извара и апетитни питки, пържени на тиган. Седнал между родителите си, Рийс се смееше високо и заразително, като всеки млад мъж. Мрачният войник от болницата бе само далечен спомен.
Докато отхапваше от вкусната питка, Джослин оглеждаше къщата. Тя блестеше от чистота, а полираният с восък дървен под контрастираше приятно със снежнобелите стени. В другия край на стаята, Хю и тримата по-малки Морган се бяха настанили върху резбован дървен сандък, който изглеждаше на няколко века. До него, на видно място върху полицата на старинен дъбов шкаф, бе поставена една овехтяла Библия. Би била щастлива в дом като този, ако го споделяше с любим мъж. После се усмихна на себе си — трудно можеше да си представи Кандоувър в подобна обстановка. Той бе аристократ до мозъка на костите си.
Когато стана време да си тръгват, семейство Морган благодари горещо на Джослин за всичко, което бе направила за синовете им. Тя отново се почувства засрамена. Стореното от нея не бе кой знае какво, а тези хора й бяха безкрайно благодарни.
Докато Дейвид й помагаше да се настани в каретата, Хю тихо каза:
— Сигурен ли сте, че не желаете да ви придружа до Херефорд, милорд? Баща ми каза, че в Черните планини кръстосват разбойници.
Дейвид поклати глава.
— Не е нужно да се разделяш със семейството си. До „Уестхолм“ има по-малко от петдесет километра и ще бъдем там преди да се стъмни.
— Много добре, милорд — отвърна Хю, доволен, че предложението му бе отхвърлено.
Дейвид се качи в каретата и се настани до Джослин.
— Ще трябва да кажа на това момче да престане да ме нарича „милорд“ — забеляза той, когато каретата потегли. — Така ме кара да се чувствам много по-сериозен, отколко съм.
— Това е естествено — усмихна се Джослин. — Поведението на слугите зависи от поведението на господаря им. Нали така, Мари?
Камериерката, която сега седеше сама на отсрещната седалка, кимна енергично.
— Да, милорд — отвърна на френски тя. — За нас вие сте пример за подражание.
Думите й развеселиха Дейвид, но той не й възрази. Според нея той никога нямаше да гледа на себе си прекалено сериозно. Това бе още нещо, което харесваше у него.
Времето бе сухо, а пътищата — добри, затова стигнаха сравнително бързо до следващата спирка преди Херефорд. За последен път смениха конете. Когато разбойниците ги нападнаха, те се намираха някъде около границата между Уелс и Англия.
Дейвид бе задрямал в каретата. Макар че вече можеше да се движи нормално, силата и енергията му не се бяха възстановили напълно и той спеше повече от обичайното. Разбра, че са ги нападнали, когато един груб глас изрева:
— Стой! Слизайте!
Майор Ланкастър се разсъни напълно, когато изтрещяха оглушителни изстрели. Каретата спря рязко и едва не се преобърна. Мари политна, но в последната секунда Дейвид успя да я хване, преди да се стовари върху Джослин.
— Залегнете! — нареди той и бутна двете жени на пода. През левия прозорец видя двама ездачи с маски на лицата и пистолети в ръцете. Непознат крещеше заповеднически пред каретата. Нападателите бяха поне трима, а може би и повече.
Дали не бе по-разумно да се остави да ги оберат? Мигом отхвърли тази мисъл. Да се подчини безпрекословно щеше да бъде груба грешка, след като в каретата се намираха две красиви жени.
Оставаше му само другия изход — да се бие, а Дейвид от опит знаеше, че в битката всяка секунда е важна. Трябваше да действа незабавно, докато конете цвилеха и се опитваха да се изправят на задните си крака, ангажирайки вниманието на разбойниците и на кочияша.
— Стойте долу. Не излизайте от каретата. — Преди да тръгнат от Лондон, Дейвид за всеки случай бе пъхнал два пистолета в страничните джобове на вратите на каретата. Извади ги заедно с барута и патроните и изскочи през дясната врата, скрит от погледите на нападателите.
Щом се озова на земята, той се притаи зад задното колело. Помоли се то да не го затисне и бързо зареди двата пистолета. Презареждането щеше да му отнеме ценни секунди, затова трябваше да се надява на Бога, с първите два изстрела да прогони разбойниците. Не можеше да разчита на помощ от кочияша, който се опитваше да овладее подплашените коне.
Със заредени пистолети майор Ланкастър пристъпи няколко сантиметра напред, за да вижда по-добре нападателите. Кръвта му се смрази, когато най-близкият от бандитите скочи от седлото и подхвърли юздата на съучастника си. С пистолет в ръка мъжът рязко отвори вратата на каретата. Дейвид се прицели, но преди да успее да стреля, негодникът измъкна пищящата Мари от каретата.
— Ела тук, сладурче — изръмжа той. — Сигурен съм, че имаш нещо, дето ще ни влезе в работа. — Надникна в каретата и очите му се разшириха. — Ей, Алф, я ела да ми помогнеш. Тук има една още по- лъскава кучка.
На Дейвид му причерня от гняв, но не можеше да застреля копелето от упор, докато онзи държеше Мари. Стисна зъби, вдигна пистолета в дясната си ръка и стреля срещу втория нападател. Бандитът изкрещя дрезгаво, а ризата му се обагри в червено.
В този миг изскочи третият разбойник, пришпорил коня си откъм предната част на каретата.
— К’во, по дяволите, става тук?
Дейвид хладнокръвно стреля с втория пистолет, за да го смъкне от седлото. Подплашеният кон побягна.
