— Радвам се, че поне кухнята е в ред. Може ли да предадеш на жена ти да приготви нещо леко за хапване, да кажем — той погледна въпросително към Джослин, — след около половин час?
Тя кимна утвърдително, радостна, че ще има възможност да отдъхне след пътуването, да се измие и преоблече.
— Ще бъде изпълнено — поклони се Стретън и трикратно издърпа шнура на звънеца, за да й съобщи да отиде в кухнята, след което поведе новопристигналите към горния етаж.
За жалост спалнята, запазена за лейди Джослин, се оказа също толкова занемарена, както останалите помещения, но поне в нея имаше достатъчно простор, а овехтелите завеси и драперии все пак бяха наскоро изпрани. В страноприемниците се беше натъквала на далече по-неприятни и дори отблъскващи гледки. Мари обаче се оказа доста по-взискателна и докато разопаковаше багажа не спря да мърмори под носа си, но за щастие икономът не разбираше френски.
Джослин се спря до прозореца, за да огледа имението. Къщата бе кацнала като самотна птица на стръмен хълм, откъдето се откриваше прелестна гледка към полетата и горите, блестящи в момента от оранжевото зарево на залеза. В далечината се мержелееше лъкатушещата синкава лента на реката Уай. Макар че местният ландшафт не бе толкова начупен, както в планините на Уелс на запад от Херефорд, като цяло местността беше приветлива. Не бе чудно, че Дейвид страстно жадуваше да се завърне в Херефордшър, когато не беше на себе си след спирането на лаудана.
Нищо чудно да се окаже добър земевладелец, подобно на баща си. Е, може би няма да бъде привърженик на пищността и разточителството, но ще разбира от земеделските култури, ще надзирава посевите и добитъка, ще държи изкъсо слугите си и надзирателите на местните селяни, а освен това ще намира време да сподели по халба бира с някой арендатор, нито пък ще се срамува да изцапа дланите си, ако се наложи да върши черна работа.
Усмихна се при тази представа и се зае да огледа съседните стаи. Отляво откри малка дневна с ъглово изложение, така че от нейните прозорци се откриваха приятни гледки в две посоки. Друга врата водеше към просторна гардеробна, в която обаче Джослин завари само няколко празни скрина. Отвори следващата врата и се озова в друга спалня. На единственото легло тя видя оставени чантите с вещите на Дейвид, но никъде наоколо не откри собственика им.
Побърза да затвори вратата на спалнята му. Разбира се, редно бе двете най-просторни спални на етажа да бъдат запазени за господаря и господарката на имението. Хрумна й да провери дали не са ръждясали резетата, но се отказа и си припомни, че няма смисъл да бъде толкова мнителна. Сигурна беше, че Дейвид няма да я безпокои, след като не го правеше, докато нощуваше в нейния дом.
Въпросът, който я вълнуваше най-силно, се свеждаше до това кой ще я опази от самата нея?
Дейвид преглътна смутено, когато Джослин се присъедини към него в малкия салон, съседен на голямата фамилна трапезария. Младата жена изглеждаше по-свежа от всякога, прелестна като наскоро разцъфнало пролетно цвете. Този ефект се подсилваше от зелената муселинова рокля, която бе подбрала за вечерта, чудесно подхождаща на зелените точици в очите й и разкриваща нежната й шия и възбуждащата извивка на млечнобелите й рамене. От усмивката й се разбираше, че се бе възстановила от ужаса на нападението. По пътя към Херефорд тя бе напрегната като струна.
Домакинът си напомни, че истинският джентълмен не бива да се взира в деколтето на дамата си — или поне не бива да го виждат, че го прави — той издърпа стола й. Стретън предвидливо бе поставил приборите им под прав ъгъл, вместо в двата срещуположни края на масата.
— Ако знаех колко е запуснато това място, никога нямаше да те помоля да ме придружиш — извини се Дейвид, докато се настаняваше на стола си.
Тя се засмя.
— Това е палат в сравнение с къщата, която обитавах с леля и чичо във Фуенте Гуиналдо.
— Забравих, че ти си корав ветеран от Полуострова. — Запита се дали нещата щяха да бъдат по- различни, ако се бяха срещнали там. Може би тогава сърцето й е било свободно? Разбира се, преди две години не се очакваше той да умре от треска или от раните си, така че вероятно никога нямаше да се осмели да я ухажва.
Беше минало доста време, откакто пиха чай със семейство Морган, и двамата бяха изгладнели. Както икономът бе казал, съпругата му бе добра готвачка на прости ястия и храната бе вкусна и питателна.
— Добра храна, а виното е отлично — отбеляза Джослин, след като раздигнаха блюдата.
— Не съм изненадан — сухо отвърна Дейвид. — Сигурно и конете са породисти. Очевидно покойният лорд не се е скъпил за удоволствията си, пренебрегвайки всичко останало.
Джослин си избра една прясна праскова от купата с плодове и започна да бели мъхестата й кожа с остър нож.
— В тази къща не е ли имало господарка, след като майка ти я е напуснала?
— Не. Средният ми брат Роджър беше женен, но предпочиташе да живее в Лондон. Със съпругата си нямат деца и вдовицата му се е омъжила повторно. Уилфред също имаше съпруга, но преди няколко години тя умря при раждане заедно с бебето и оттогава той не можа да открие толкова отчаяна жена, която да се омъжи за него.
— Има ли достатъчно пари, за да се погрижиш за текущите нужди в имението? — Джослин отряза парче праскова и го изяде с явна наслада.
— Роули смята, че ще има, ако живея скромно и инвестирам всяко пени, за да спася имението — отвърна той, като в същото време единственото, което му се искаше, бе да целуне тази прелестна уста с вкус на сочна и ароматна праскова. — Ще са нужни години, за да се приведе всичко в ред, но може да стане, а само това има значение. — Завъртя отсъстващо чашата си с вино и се замисли за детството си в „Уестхолм“. Щастливите дни бяха повече от лошите. — За мен тази работа наистина ще бъде удоволствие.
— Да поговоря ли със Стретън за наемане на няколко прислужници? Сега похотливите ти братя вече ги няма и сигурно ще се намерят желаещи да работят в имението.
— Идеята е добра. Ще ти бъда благодарен за помощта.
— Обичам да наемам хора и да давам заповеди — кокетно се усмихна младата жена. — Ти самият каза, че съм една от най-оправните и властни жени, които си срещал.
— Думите ми бяха комплимент. — Никога не можеше да разбере защо някои мъже харесваха само жени, които са безпомощни като новоизлюпени пиленца.
За миг помежду им се установи напрегната тишина. После тя сведе поглед и каза някак си между другото:
— Това е най-странният рожден ден в живота ми.
— Мили Боже, нима това е прословутият двадесет и пети рожден ден? — възкликна Дейвид. — Знаех, че наближава, но не си спомнях точната дата. Двадесети август. Ще трябва да го запомня занапред.
Макар че навярно бе глупаво да споменава за някакво бъдеще, след като бракът им много скоро щеше да изчезне като утринна мъгла. Запита се дали някога ще се срещнат в Лондон и ще се поздравят любезно или може би ще си разменят писма веднъж в годината, сякаш никога не са били — макар и за кратко — съпруг и съпруга.
— „Уестхолм“ е прочут с винарската си изба и не се съмнявам, че има и шампанско — каза Дейвид като си напомни тъжно, че бракът все още не бе анулиран. — Да слезем ли да проверим какво е оставил Уилфред?
— Води ме. — Тя преглътна и последното парче от прасковата. — По-добре е един рожден ден да се празнува с шампанско, отколкото с изстрели и бандити.
Глава 25
Стретън донесе два свещника, тирбушон, две високи винени чаши и ги последва надолу към винарската изба.
— Поне за избата на „Уестхолм“ не се налага да ви поднасям извиненията си — каза икономът, докато отключваше тежката, обкована с желязо врата. — За покойния лорд Престън избата бе най-важната част от имението. Станах нещо като експерт в подхранването на бордото. — От сарказма в гласа му бе явно, че
