смяташе за пропиляно времето, посветено на вината.
Когато икономът отвори вратата, Дейвид тихо подсвирна:
— Принц-регентът сигурно ще се почувства засрамен, ако види тази изба. — Пое единия свещник, като остави другия на иконома, за да осветява обратния му път.
— Можеш да се върнеш към задълженията си. Двамата с лейди Престън сами ще я огледаме.
Стретън подаде на Джослин двете винени чаши и си тръгна. Дейвид вдигна високо свещника, за да освети по-добре помещението, и я покани с изискан жест:
— Добре дошла в това, което навярно за Уилфред е било любимата част от „Уестхолм“.
— Господи! — възкликна младата жена, докато пристъпваше в тъмната и суха изба. — Според мен тази винарна ще засрами и избата в „Чарлтън“. Не мислех, че е възможно нещо подобно.
Новият лорд Престън бе по-малко впечатлен. За едно дете много неща изглеждаха големи, но не и винената изба на „Уестхолм“. Помещението му се бе струвало необятно с безкрайни редици бъчви. Над всяка имаше табелка, на която акуратно бяха изписани датата, качеството и произходът на виното, което се намираше вътре. Покрай стените бяха подредени рафтове, пълни с бутилки, поставени под определен наклон, за да се запазят мокри тапите, а в ъгъла се виждаше голяма маса, до която бе изправен шкаф, в който навярно се съхраняваше необходимото оборудване като вани, тапи и фунии.
Джослин пристъпи по най-близката пътека. Шумът от стъпките й се заглушаваше от дървените стърготини, които покриваха пода.
— Това място е по-чисто, отколкото хирургическото отделение в болницата.
— Тъжно, но е истина. — Дейвид я последва. — Дори дървените стърготини са съвсем пресни, както е според изискванията на винарите. Навярно грижите за избата отнемат по-голяма част от времето на Стретън.
— Какво искаше да каже той с това, че е станал експерт по „подхранването“ на бордото? — Тя го стрелна шеговито през рамо. През голото си, подканващо рамо. — Представям си, че пуска в бъчвите парчета хляб и сирене.
Той се засмя.
— Бордото не е много плътно, затова се препоръчва понякога да се добавят малки количества френски коняк в големите бъчви. Същото се прави и с бургундското, а понякога към белите вина се прибавят капки прясно мляко за подслаждане.
— Откъде знаеш толкова много за виното? — учудено попита тя, а пръстите й се плъзнаха по дъгите на дъбовите бъчви, пълни с качествено испанско шери.
— Виното беше едно от хобитата на баща ми. Затова избата в „Уестхолм“ е толкова голяма. Той често ме водеше тук и ми обясняваше как се подреждат бутилките, в които трябва да узрее виното, както и други тънкости на винарството. — Дейвид винаги се бе радвал на тези преживявания с баща си, но потръпна, когато много по-неприятни спомени изплуваха на повърхността.
Джослин го забеляза и попита:
— Студено ли ти е?
— Спомних си как Уилфред ме заключи тук. Намериха ме чак на следващия ден, когато икономът слезе в избата, за да вземе няколко бутилки за вечерята.
— Що за отвратителна постъпка! — ужасено възкликна тя. — На колко години си бил?
— На осем или девет. Всъщност не беше толкова страшно. Една от кухненските котки също беше с мен. Тя ми правеше компания. — Животното му бе помогнало да не полудее в непрогледния мрак, като се бе свило в скута му, мъркайки през цялото време. Оттогава Дейвид обичаше котките, но не позволи на по- големите си братя да разберат за тази му слабост. Ужасяваше се при мисълта какво могат да сторят на невинните животинки само за да го разстроят. Джослин присви очи.
— Сега наистина съжалявам, че не съм застреляла Уилфред. Щеше да ми достави огромно удоволствие.
— По-добре е, че този грях падна върху плещите на Тимоти. — Дейвид поднови огледа. — Тук има доста от прочутото ябълково вино на „Уестхолм“. Радвам се да видя, че традицията е запазена.
— Значи в имението имате преса за ябълки?
— Да. Херефордшър е прочут с ябълковото си вино. В „Уестхолм“ има много ябълкови градини. — Той потупа бурето. — Виното в това буре е само за домашна употреба. Когато се хранят, слугите предпочитат да пият ябълково вино или малко бира. Искаш ли да го опиташ?
— С удоволствие. — Тя му подаде чашата си.
Дейвид завъртя канелката и наля малко от бистра га кафява течност в чашата й. Плътното ухание на ябълки му припомни за детството, пренасяйки го назад във времето към меките есени дни, когато се наливаше ябълковото вино от новата реколта. Обикновено това се правеше, когато в имението имаше някакъв празник и се устройваха танци на открито в овощната градина. Дейвид си помисли да възобнови този обичай, в случай че Уилфред е занемарил традицията.
След първата предпазлива глътка Джослин довърши останалото на един дъх.
— Чудесно е. Не е твърде сладко и съдържа точно толкова алкохол, колкото е нужно, за да бъде пивко. — Плъзна поглед по останалата част от избата. — Навярно няма да ти се наложи да купуваш вино, дори и ако доживееш до сто години.
— Тези вина може би струват цяло състояние. Продажбата им ще осигури нужните пари за имението.
— По-добре да не продаваш всичко — отвърна Джослин, леко изненадана. — Баща ми винаги казваше, че доброто вино е отличителен белег за трапезата на един джентълмен.
— Ще запазя достатъчно, за да съхраня репутацията си. А сега да видим къде е шампанското. Смяташ ли, че за Уилфред шампанското е било несериозна напитка?
— Може би трябва да проверим онези полици покрай стената.
Единият рафт се оказа изцяло с бутилки шампанско. На трепкащата светлина на свещите Дейвид огледа смаяно дългите редици прашни бутилки.
— Дяволите да ме вземат, ако знам кое е най-доброто вино тук. Ще трябва да се задоволя с предположението, че Уилфред не би взел нещо, което не е първокласно. Милейди, оставям избора на вас.
Тя се замисли за миг, после посочи една бутилка.
— Ето тази.
Той остави свещника върху близката маса и отпуши бутилката. Въпреки че внимаваше, тапата изхвръкна с пукот, а виното се разля с шиптене.
Джослин се засмя и протегна чашата си.
— Сигурно някой изтънчен познавач ще се ужаси, че пием шампанско от чаши, в които току-що сме пили ябълково вино, но аз няма да кажа на никого, ако и ти го запазиш в тайна.
— Съгласен. — След като наля от пенливата течност, Дейвид вдигна чашата си: — Честит рожден ден, скъпа. Дано следващият рожден ден ти донесе онова, за което сърцето ти жадува. — Изпи чашата си на един дъх и си помисли, че ако не беше фаталният срок, свързан с този рожден ден, той никога нямаше да се запознае с нея.
— Ах… — промълви Джослин, леко замаяна от бълбукащото вино. — Ябълковото вино беше хубаво, но предпочитам шампанското.
— Тук има достатъчно, за да се изкъпеш в него, ако пожелаеш.
— Какво непростимо прахосничество би било това. — Подаде чашата си, за да й налее още. В полумрака косата й изглеждаше тъмна с червеникави отблясъци от светлината на свещите. Макар че в избата бе студено, не личеше да й е хладно. Колкото до него — тъкмо обратното, той изгаряше от топлина.
Дейвид чукна чашата си в нейната.
— Понякога, късно през нощта, след умората от деня, когато офицерите са пийнали достатъчно, те кръстосват ръце и вдигат тост. — Усмихна се. — Може би го правят, за да се крепят един друг и да не паднат на пода. Част от ритуала е да изпразниш чашата си на един дъх.
— Звучи интересно. — Джослин вдигна дясната си ръка и я уви около неговата. Когато ръцете им най- после се срещнаха, разликата във височините им я накара да се засмее. — Струва ми се, че сте твърде висок, сър.
