всъщност не бе разбрал докрай изплъзващата й се същност. Тази вечер бе разкрила част от липсващите парчета от мозайката. Джослин се боеше от страстта, от любовта, а майка й — за която твърдеше, че почти не си спомня — бе част от този страх. Повечето от разводите се даваха въз основа на скандална изневяра от страна на съпругата и навярно това се бе случило с родителите на Джослин, разрушавайки семейството й и оставяйки я с опустошена от болката душа.
Но въпреки страховете си, Джослин жадуваше за топлота и любов. Тя му напомняше за диво котенце, което искаше да се приближи, но се плашеше от най-малкото движение. Тялото й откликваше на ласките му, докато разумът я караше да се отдръпва. Той трябваше да се опита да я спечели със страст и приятелство, но да не използва опасната дума любов. Доста странен начин да ухажваш собствената си съпруга, особено когато повечето жени искат нежни клетви и уверения. Но той щеше да направи необходимото, за да създаде помежду им вечните връзки на любовта и щастието.
Дейвид въздъхна и затвори очи, уморен от дългия и наситен със събития ден. Не биваше да се оплаква, още повече като си припомнеше, че само допреди няколко седмици се намираше на смъртно легло.
Обви ръце около възглавницата — дяволски блед заместител на съпругата му. Помоли се дано да е отгатнал правилно тайната на лейди Джослин.
Глава 26
След преживените мигове на страст, Джослин спа лошо. Тя се въртя в леглото, преследвана от възбуждащия спомен за случилото се с Дейвид в избата на имението. Кореше се, че е лекомислена развратница, и се срамуваше, задето се бе наслаждавала на целувките и милувките на майора. Винаги се бе смятала за жена, която контролира чувствата си и не се поддава на емоциите. Беше прекарала години в търсенето на мъж, който би бил подходящ съпруг. И когато го бе открила, бе позволила на друг да нахлуе в живота й, обърквайки чувствата и желанията й.
Разбира се, Дейвид бе идеален представител на мъжкия пол — мил, забавен, отличен компаньон и много привлекателен. Но не бе редно да се отдава на ласките на друг, когато мислите й вече са заети.
Парадоксално, когато стана от леглото, младата жена осъзна, че Дейвид беше прав, заявявайки, че трябва да научи повече за страстта, въпреки че аргументите му бяха безсрамно егоистични. Ако искаше да контролира тялото си, първо трябваше да го разбере.
Нещо повече — сега, след като бе изпила първата глътка от чашата на страстта, можеше да прецени, че липсващият й опит в любовната игра едва ли щеше да очарова херцог Кандоувър. Единствено статутът й на омъжена жена я правеше привлекателна в очите му, така че по-добре да се научи как да се целува.
Макар че се засрами от дръзките си мисли, Джослин трябваше да си признае, че любовните уроци с Дейвид щяха дай доставят огромно удоволствие.
Мари влезе в спалнята с поднос чай в ръце. Джослин мислено си каза да поръча шоколад, тъй като това бе предпочитаното й питие за закуска.
— Как се чувстваш в стаята си на тавана? — попита тя, докато си наливаше мляко в чашата.
Не биваше да пита. Мари въздъхна и лицето й придоби страдалческо изражение.
— Не е като в „Кромарти Хаус“.
— Предполагам, че не е. — Джослин отпи от чая. — Хайде, не бъди мрачна. Само след седмица любимият ти уелсец ще бъде тук, за да сподели изгнанието ти от цивилизацията.
— Ха! И къде беше той, когато най-много се нуждаех от него? Когато бях нападната от онези жестоки бандити? — възмутено вирна брадичка камериерката.
— Но нали лорд Престън ни защити — изтъкна господарката й.
Мари презрително изсумтя.
— Щеше да бъде много по-романтично, ако бях спасена от моя любим, а не от вашия.
Джослин се задави с чая.
— Майор Ланкастър не е мой любим.
— Той е ваш съпруг, нали? И ако го оставите да си отиде, ще бъде несравнима глупост. — Кафявите очи на Мари огледаха укорително господарката й като строга бавачка.
— Струва ми се, че се самозабравихте, мадмоазел! — Джослин остави рязко чашата си върху чинийката. Гласът й бе студен като лед. Понякога си мислеше, че не е зле слугите й да се боят от нея и това бе един от тези случаи.
— Каква рокля ще облечете тази сутрин, милейди — попита Мари, без ни най-малко да се стресне.
— Тъмносиния муселин. — Джослин предположи, че може да й се наложи да посети някои не особено чисти помещения, затова по-добре да облече нещо тъмно. Освен това въпросната рокля беше с високо деколте и доста строга, което напълно отговаряше на настроението й.
След като се облече, тя слезе долу. Вътрешно трепереше, защото не бе сигурна как ще се изправи пред Дейвид след интимностите от предишната вечер.
— — Лорд Престън стана ли вече? — попита тя Стретън.
— Негово благородие излезе рано, милейди. Ще желаете ли да закусите?
Джослин въздъхна облекчено и си поръча рохко яйце и препечена филийка, после се настани в трапезарията и започна да прави списъка с въпросите си към Стретън. Икономът можеше да бъде отличен помощник, но се нуждаеше от напътствия относно това, което ще е нужно на господаря му, поне в началните етапи от възстановяване на домакинството в имението.
Приключи със закуската и тъкмо излизаше от трапезарията, когато Дейвид влезе в къщата. С ботушите си за езда и кожените бричове, подходящи за провинцията, той бе много приятна гледка за окото на всяка жена — освен ако въпросната жена не се чувстваше засрамена и виновна.
Преди Джослин да се овладее, той повдигна брадичката й и я целуна. Устните му бяха топли и твърди. За миг тя замръзна от изненада. Но това не бе целувка, предназначена да съблазнява, нито изразяваше някакво господство или притежание. По-скоро бе приятелски израз на привързаност и я накара да се почувства превъзходно.
Когато той се отдръпна, неудобството и притеснението от предишната вечер бяха напълно изчезнали.
— Добро утро — рече малко задъхано младата жена. — Сигурно си станал много рано.
— Отидох да се видя с управителя на имението, за да обсъдим с него какво трябва да бъде направено. Ще трябва да си избера кон, за да мога да обиколя земята и да видя всичко със собствените си очи. — Хвана ръката й и я поведе към вратата. — Ела с мен, да отидем заедно до конюшните. Като познавач на коне, сигурно си не по-малко любопитна от мен.
Жизнерадостното му настроение сякаш бе заразително. Когато стигнаха до конюшните, двамата вече бъбреха свободно както винаги. Но вътре те млъкнаха. Подобно на винената изба и конюшните бяха отлично поддържани и всичко бе в безупречен ред. Джослин огледа със завист гладките и лъскави ловджийски коне, двата коня за каретата и огромните мускулести товарни коне. Дори баща й щеше да бъде впечатлен.
Тя спря пред клетката на една красива сива кобила и каза:
— Това е почти достатъчно, за да се простят всички грехове на Уилфред. — Припомни си изражението на Дейвид в избата и додаде: — Е, поне някои от тях.
— Брат ми наистина е разбирал от коне. — Дейвид тъжно огледа дългата редица клетки. — Жалко, че не е вложил също толкова пари в отглеждането на добитъка или в купуването на по-качествени семена за посев.
Очевидно посещението му при управителя на имението е било полезно. Джослин погали кадифената муцуна на кобилата.
— Но ти ще съумееш да съчетаеш и двете, нали? Да се грижиш за фермата и да развъждаш прекрасни коне?
— Надявам се с времето и това да стане — въздъхна младият мъж, — но не и сега.
С малко късмет можеше да го направи и сега, без да се налага да продава избата и конете, помисли си Джослин, докато шепнеше гальовни думи на кобилата. Двамата можеха да бъдат партньори, но той не беше партньорът, когото тя искаше, нито пък тя бе неговият избор.
— Вие ли сте новият господар? — разнесе се учтив глас. — Аз съм Паркър, конярят.
Двамата с Дейвид се извърнаха към новодошлия. Отначало Паркър изглеждаше нервен, но постепенно
