през годините с леля си Лора, бяха допринесли да осъзнае, че има тайнствена връзка между жестокостта и страстта.
Изтощена от продължителната обсада на Багахос — гранична крепост между Испания и Португалия, където работеше като медицинска сестра в лазарета — Лора й бе описала ужасните гледки, на които бе станала свидетелка. Според нея, ако градовете се предават без съпротива на обсаждащите, след това победителите проявяват по-голямо милосърдие към тях. Но ако нападателите са били принудени да обсаждат дълго крепостта, според варварската логика на войната, след падането й жителите биваха избивани, изнасилвани, изтезавани, а къщите им — изгаряни. Багахос представляваше точно такава кървава победа за англичаните. Два дена и две нощи Уелингтън бе наблюдавал със скръстени ръце как войниците му си отмъщават за избитите си другари. Изнасилванията и убийствата нямаха край.
Допирът до опасността бе далечно ехо на вечната борба между смъртта и страстта за живот. Дейвид ги бе спасил от гибел и затова я бе целунал. Това бе мимолетен мъжки порив, веднага забравен.
Реакцията на Джослин навярно също се дължеше на ужасяващия страх от смъртта и на радостта от избавлението. Но като жена тя дълго щеше да помни тази целувка. Прегръдката бе създала помежду им особена физическа близост, с този, който на книга бе неин съпруг. Още усещаше топлината от тялото му и го желаеше по най-примитивния начин.
Затвори очи, сякаш бе напълно изтощена от нападението. Горещо се помоли дано тази лудост да изчезне, когато пристигнат в „Уестхолм“.
Глава 24
Когато стигнаха до Херефорд, Дейвид настани двете жени в една стая в страноприемницата „Зеленият дракон“, а после побърза да предаде ранения разбойник на полицията. Джослин и Мари си поделиха кана освежаващ чай, докато чакаха Дейвид да се върне при тях.
— Какво ще стане с пленения? — попита го тя и му подаде чаша с чай.
— В Херефорд в момента се провежда съдебно заседание за преразглеждане на нерешените дела в графството — обясни й той, — така че ще го осъдят по бързата процедура. Може би до края на седмицата.
— Ще ни призоват ли като свидетели, за да разкажем за нападението?
— Няма да се наложи. Кочияшът и аз ще свидетелстваме по-добре от теб и Мари. Тъй като няма други престъпления, мога да поискам от съда да прояви снизходителност. Разбира се, нападенията и обирите по пътищата са сериозно престъпление, но след като вече съм лорд, мога да се надявам да издействам този нещастник да смени бесилката с каторга. — Дейвид неспокойно закрачи из стаята. — Време е да потегляме. Искам да стигнем до „Уестхолм“ преди да се е стъмнило.
— Разбира се — кимна Джослин и посегна към шала и чантата си. Внезапно осъзна, че старателно избягваше да го погледне в очите, както и той нея. Ако не успеят да преодолеят тази неловка стеснителност, престоят им в Херефорд можеше да се окаже твърде неприятен.
След четиридесет и пет минути езда, откакто бяха напуснали Херефорд, Дейвид започна видимо да се тревожи.
— Познаваш ли местността? — попита го Джослин.
— Почти стигнахме — кимна той. — По-старите землища от имението се намират след завоя на реката Уай, а тези тук наоколо бяха прибавени по-късно.
Каретата забави ход и се отби към тясната пътека, водеща до два каменни стълба. До единия от тях се виждаше празна къщурка, очевидно предназначена за пазачите. В полумрака пътеката лъкатушеше сред високи и клонести дървета, повечето от които съсухрени.
— Какви са тези дървета, Дейвид? — попита Джослин. — Не съм виждала такива.
— Испански кестени — веднага отвърна той, без дори да погледне през прозореца на каретата. — Посадени са преди две столетия. Пътеката с кестените е дълга почти километър.
Тялото му беше напрегнато като тетива на лък. Само преди ден тя бе отпуснала ръката си върху неговата, за да му демонстрира симпатията си, за да го подкрепи, когато той се завръщаше след толкова продължително отсъствие в своя роден дом, макар че доскоро го смяташе за завинаги загубен. А ето че сега не смееше да го докосне.
Каретата най-после спря пред предната врата на къщата. Дейвид изскочи навън и се огледа с напрегнато изражение. Джослин го последва, но за разлика от него тя огледа с интерес старинната фасада. Къщата бе достроявана в различни стилове, но местният камък с червени жилки свързваше отделните секции. Макар че й липсваше великолепието на „Чарлтън“, сградата бе много привлекателна, а хълмовете и горите наоколо бяха така красиви, както Дейвид й ги бе описвал с любов.
Земите около имението обаче бяха ужасно занемарени. Джослин зърна няколко опитомени сърни, които бяха избягали от парка и сега припкаха на воля сред буйните храсталаци.
Изразът на лицето на Дейвид оставаше някак си далечен и малко отчужден и Джослин можеше само да гадае за какво си мисли той. Докосна леко ръкава му и тихо рече:
— Ще влезем ли?
Той се сепна, после кимна разсеяно и двамата редом изкачиха широките стъпала. Дейвид няколко пъти почука с желязното чукче, оформено като лъвска глава. Ударите отекнаха на кухо в къщата.
— Очакват ли ни за днес? — попита Джослин, докато чакаха някой да им отвори.
Дейвид замислено огледа сградата.
— Изпратих съобщение, но ми се струва, че в „Уестхолм“ едва ли гъмжи от слуги.
След няколко минути вратата се отвори и на прага застана плешив мъж на средна възраст. Лицето му се озари от широка усмивка.
— Господарю Дейвид! Добре дошли у дома! — приветства го мъжът и ниско се поклони. — Или по-скоро трябва да кажа лорд Престън. Всички в къщата с нетърпение очакваме вашето завръщане.
Те пристъпиха във високото преддверие, облицовано с дървена ламперия. Дейвид се втренчи в мъжа и възкликна:
— Мили Боже, Стретън, нима това си ти? Да не би вече да си станал иконом?
Мъжът отново се поклони.
— Имам тази чест, милорд.
Дейвид се обърна към Джослин:
— Помниш ли, че ти разказвах за схватките между мен и брат ми? Стретън бе този, който най-често ме спасяваше от преследванията. — Сетне отново се извърна към иконома: — Радвам се, че ме посрещна стар познат. Вече не се надявах някой тук да си спомня за мен. Освен това съм доволен, че си се издигнал.
Подаде му ръка. Икономът за миг се поколеба, но стисна ръката му и здраво я раздруса. Джослин си помисли, че в този затрогващ миг старата дружба между тях се оказа по-силна от строгите изисквания на протокола.
— Това е съпругата ми, лейди Джослин — продължи Дейвид, — придружавана от камериерката си мадмоазел Рено. Надявам се, че си ни приготвил стаите?
— Да, милорд, но се опасявам, че няма да заварите нещата така, както бихте желали. Брат ви, последният господар на „Уестхолм“, не поддържаше имението. Освен това — Стретън се изкашля смутено, — заради… хм, заради странностите в поведението им — на лорд Престън и на господин Тимоти, трудно може да бъде убедена някоя от местните девойки да постъпи на работа като камериерка.
Дейвид смръщи вежди.
— Да не би ти да си единственият прислужник в имението?
— Не съвсем, сър. Адвокатите, които бяха упълномощени като изпълнители на завещанието, не искаха да бъде наеман нов персонал преди вашето пристигане в „Уестхолм“, но жена ми, която, между другото, е добра готвачка, остана да работи в кухнята, а две момичета от селото се отбиват почти през ден, за да й помагат в чистенето. — Икономът въздъхна. — Страхувам се, че ще е нужно доста време, за да се стегне къщата.
Джослин се огледа и забеляза царуващата навред разруха. Ламперията беше потъмняла и прашна, а мебелите, килимите и завесите — порядъчно износени. Нямаше съмнение коя бе причината за извинителния тон на иконома.
