— Нейният произход е много по-знатен от моя, но различията в общественото ни положение вече не са толкова огромни, както преди. — Дейвид забарабани с пръсти по ръкохватката на стола. — Лошото на тази промяна е свързано със страстта й към земята. Питам се, дали тя няма да предпочете да остане омъжена за мен заради „Уестхолм“. Какъвто съм си сантиментален глупак, не съм сигурен, че искам да остане с мен само поради тази причина.
— Толкова лошо ли ще бъде, ако го направи? Вие се разбирате много добре. Общата ви страст към земята може да бъде добра основа за по-дълбока връзка.
— Доста студен и прозаичен подход към брака — подметна Дейвид. — Едва ли ще бъдеш толкова практичен и здравомислещ, когато се влюбиш.
— Вероятно не — съгласи се Ричард. — Но смятам, че се тревожиш прекалено много. Ако тя е влюбена в онзи тайнствен мъж, наследството ти едва ли ще има някакво значение за нея. Ако остане с теб, това ще бъде поради съвсем други причини.
— Може би си прав — въздъхна Дейвид. — Трябва да призная, че наследството ми помогна да разбера защо Джослин е подозрителна към търсачите на богатства. Изминаха само няколко часа, откакто ми съобщиха, че съм наследник, а вече съм склонен да си мисля най-лошото.
— Скоро ще свикнеш с новото си положение, лорд Престън.
Титлата прозвуча странно от устните на приятеля му, но както Ричард забеляза, трябваше да свикне с нея.
— Тя ще дойде в Херефорд с мен. Всичко ще се реши през следващите няколко седмици.
— Не съм се съмнявал в теб. Ти си първокласен стратег.
— Бих искал да притежавам твоята увереност. — Дейвид си представи грациозната фигура на Джослин, спомни си за топлината и нежността помежду им през тази сутрин, когато се бяха събудили в едно легло. Стисна решително устни. — Но ако се проваля, това няма да бъде, защото не съм опитал.
Изморен от дългата разходка, Дейвид нае файтон, но вместо да се запъти към сестра си, даде на кочияша адреса на Джон Крандъл, адвокатът на Джослин. Разговорът с Ричард му бе помогнал да подреди мислите си. Сега бе време да вземе някои предпазни мерки.
За негов късмет Крандъл бе свободен. Лицето му, обикновено мрачно, се разведри, когато узна за наследството.
— Това означава ли, че вие с лейди Джослин ще останете женени? Би било разумно.
— Решението ще вземе дамата. Засега тя предпочита да анулира брака ни — отвърна Дейвид, като се постара тонът му да прозвучи неутрално. — Тя ще ме придружи до имението ми в Херефорд. Мисля, че е по-добре да подадем молба за анулиране на брака преди да тръгнем.
Крандъл се намръщи.
— Смятате ли, че е необходимо?
— Да. — Дейвид не каза нищо повече. Макар че в миналото се гордееше със силната си воля, сега се боеше, че ако продължи да прекарва дълго време с Джослин, това ще повлияе върху благородните му намерения да я остави да го напусне. По-разумно беше да стартира процедурата по анулирането още сега, за да не може по-късно да я спре, дори и да го желае. Решение трябваше да вземе Джослин, тъй като той не вярваше на себе си.
— Посъветвах се с адвоката от Духовния съд, който ще представи делото в Църковния съд — каза Крандъл, след като разбра, че Дейвид няма да се доизясни. — Църковните съдилища са по-различни от кралските, защото ответникът не свидетелства. Доказателствата се основават на свидетелски показания. — Изкашля се сухо. — Ще се нужни две клетвени медицински декларации, удостоверяващи раните, които сте получили. Предполагам, че познавате лекари, които ще ги издадат.
Дейвид кимна, сигурен че в това отношение нямаше да има проблеми. А ако по-късно реши да се ожени, за да има наследник, е… винаги можеше да заяви, че се е случило чудо.
— А как стои въпросът с доказателството, отнасящо се до лейди Джослин?
— Разбира се, ще се наложи да я прегледат — смутено отвърна Крандъл. — Може би някоя акушерка ще свърши работата, за да не се засегне чувствителността на дамата.
Идеята бе добра, макар че при всички положения прегледът щеше да бъде неприятен, без значение кой го извършва.
— Мислите ли, че съдът ще бъде благосклонен в нашия случай, имайки предвид необичайните обстоятелства?
Крандъл се облегна назад и преплете пръсти. Почувства се по-спокоен след като разговорът бе придобил юридическа насока.
— Да, така смятам. Съдът ще сметне за напълно правдоподобно, че покойният граф Кромарти се е надявал дъщеря му да продължи поне рода му, ако не името му. Фактът, че дамата е последвала повика на сърцето си и се е омъжила за герой от Ватерло, след което се е оказала в положението да бъде лишена от възможността да стане майка… да, смятам, че съдът ще бъде благосклонен, имайки предвид тези обстоятелства.
Слушайки витиеватото слово на адвоката, Дейвид си каза, че мъжът тайно е чел готически романи, но това нямаше значение, тъй като явно бе изключително компетентен в областта на правото.
След като обсъдиха останалите подробности по делото, Дейвид си тръгна, сигурен, че процедурата по анулирането на брака ще стартира в най-скоро време. По дяволите!
Предишната вечер Сали бе споменала, че днес следобед ще бъде в частния кабинет на Кинлок и затова Дейвид отиде там. Завари я свела глава над счетоводната книга с паче перо в ръка, но вдигна глава, когато брат й влезе.
— Запознай се със сестра си, новият счетоводител — весело избъбри тя.
Той я целуна по бузата, после се настани на една от дървените пейки.
— Тази работа ти подхожда. Или сияещото ти лице се дължи на любовта?
— И на двете. По природа имам нагласата да ръководя и ми доставя удоволствие да виждам, че всичко в кабинета на Иън върви гладко. По-добре е за него, по-добре е и за пациентите. А що се отнася до Иън… всеки час ще се пощипвам, за да се уверявам, че не сънувам.
Очевидното й щастие разведри мрачното му настроение.
— Изглежда не ти е отнело много време, за да приемеш предложението му.
Сестра му се изчерви.
— Всъщност аз му предложих. Дори се наложи малко да го убеждавам.
След първоначалната изненада Дейвид се засмя.
— Ти наистина си оправна жена. Когато ни съобщихте новината, той явно вече бе очарован от перспективата да се ожени за теб. — Лицето му стана сериозно. — Днес бях посетен от господин Роули, семейният адвокат на Ланкастър.
Сали се напрегна.
— Да?
— Нашите трима братя са мъртви. Всичките — без предисловие съобщи Дейвид. — Аз съм седмият лорд Престън.
Перото се изплъзна от пръстите й.
— Мили Боже! Колко… удивително. Какво се е случило?
— Предполагам, че като добра християнка трябва да кажа, че съжалявам, но не е така — каза хладно младата жена, след като той й обясни ситуацията. — Пожънали са това, което са посели.
Дейвид и сестра му си размениха многозначителни погледи. Само те знаеха отвратителната истина. Родителите им бяха предотвратили най-лошото, но не подозираха за дребните ежедневни унижения, на които Сали и Дейвид бяха подлагани. Споделените страдания бяха причина за необичайната им близост. Един ден може би щяха да съумеят да изпитат съжаление към тримата по-възрастни братя Ланкастър, но сега, даже не се опитваха да прикрият неприязънта си.
Дейвид пръв наруши тишината.
— В момента имението е доста закъсало за пари, но ще получиш дела си.
— Добре. Годежът ме направи удивително практична — засмя се Сали. — Иън не иска да го признае, но той е син на шотландски лорд. Спомена, че майка му се безпокояла да не би да стане жертва на
