Х. Бийм Пайпър
Лорд Калван от друкога
1
I
Торта Карф, Главният на Паравремевата полиция, си каза, че е излишно да се измъчва. Беше само на триста години и според най-долната граница на продължителността на живота на неговата раса можеше да издържи поне още две столетия. Двеста дни в повече нямаха никакво значение. Тогава щеше да е Последният ден на годината и точно в полунощ той щеше да стане от своя стол, а Въркън Вал щеше да седне в него, след което той щеше да може да отглежда грозде и лимони, както и да води войни срещу зайците на остров Сицилия, който притежаваше изцяло на един необитаван времепредел в Пето ниво. Запита се след колко ли време Вал ще се почувства толкова уморен, както се чувства той в момента.
Всъщност Карф знаеше, че Въркън Вал никога не бе искал да стане Главен. Престижът и властта означаваха твърде малко за него, а свободата — твърде много. Вал обичаше да работи в извънвремето. Но това бе работа, която някой трябваше да върши и за която Вал се бе обучавал, тъй че щеше да я поеме и да я върши по-добре и от самия него, подозираше Карф. Въркън Вал отлично щеше да се справи с контролирането на близката безкрайност от светове, всеки от които бе същата тази планета Земя.
Преди дванайсет хилядолетия, изправена пред съсипването на една изтощена планета, расата от Първо ниво бе открила съществуването на второ, паралелно времеизмерение и средства за физическо прехвърляне до близката безкрайност от светове с паралелна правдоподобност, както и от тях обратно в своето. И конвейерите се прехвърляха тайно и докарваха богатства в Родния времепредел — малко от един времепредел, малко от друг, без липсите да се усетят.
Всичко това трябваше да се контролира. Някои паравреми бяха повече от безскрупулни в отношението си към извънвремевите раси — Карф би се оттеглил още преди десет години, ако не бе разкрита колосална паратемпорална търговия с роби, преустановена съвсем наскоро. Твърде често нечий малшанс или невнимание току заплашваше Паравремевата тайна или пък някакъв инцидент — не непременно нечий пропуск, а просто неизбежност — се налагаше да бъде изчерпателно изясняван. Но Паравремевата тайна трябваше да бъде съхранена с цената на всичко. Не само практическата технология на прехвърляне — това изобщо не подлежеше на обсъждане, — но и самото съществуване на раса, която разполага с нея. Ако не поради някаква друга причина (а други причини имаше много), то понеже би било абсолютно аморално някоя извънвремева раса да трябва да живее със съзнанието, че сред нея има неотличими от собствените й хора чужденци, които ги наблюдават и използват. Това бе огромно поле за дейност.
Второ ниво бе стигнало стадия на цивилизованост почти по едно и също време с Първо ниво, но с прекъсвания от „тъмни векове“. Като се изключеше паратемпоралното прехвърляне, повечето сектори бяха равностойни на тези в Първо и в Родния времепредел бяха научили доста от тях. Цивилизациите от Трето ниво бяха сравнително по-млади, но със значителна древност и развитие. Четвърто ниво бе късно и се развиваше бавно — най-прогресиралите му представители бяха започнали да опитомяват животни далеч след тоталното излизане от употреба на парната машина в Трето ниво. Колкото до Пето ниво, в някои сектори предчовекоподобни безсловесни и все още непознаващи огъня диваци продължаваха да трошат орехи и главите си с камъни, а в повечето не се бяха появили дори зачатъци на очовечаване.
Четвърто ниво бе най-значителното. Останалите бяха преминали през ниски правдоподобни генетически перипетии. То беше с максимална правдоподобност. Бе разделено на множество сектори и подсектори, на повечето от които най-ранни човешки цивилизации бяха възникнали в долините на Нил и Тигър и Ефрат, както и в тези на Инд и Яндзъ. Евро-американски сектор: можеше да се наложи изцяло да се изтеглят от него, но решението щеше да бъде взето от Въркън Вал. Прекалено голямо струпване на термоядрени оръжия и прекалено висока конкуренция между отделните суверенни държави. Това се бе случвало в един или друг момент върху цялото Трето ниво в рамките на Родния времепредел. Александрийско-романски сектор: след едно великолепно начало благодарение на съчетанието между гръцката теоретична мисъл и строителния талант на римляните преди хиляда години две полузабравени религии бяха измъкнати от кофата за смет и фанатиците се бяха изклали взаимно. Все още бяха в стадия на мускетите и копията, загубили способност да направят нещо по-добро. И евро-американците можеха да стигнат дотам, ако съперничещите си политико- икономически сектанти продължаваха в същата посока. Сино-индуски: това не беше цивилизация, а тежък случай на културна парализа. Което бе валидно и за Индо-уралоалтайския, в каквото положение се бе намирал Евро-американският преди десетина столетия.
Арийско-ориенталски: арийската миграция отпреди три хилядолетия вместо да се насочи на запад и на юг, както в повечето сектори, бе заляла Китай на изток. И разклонението Арийско-транстихоокеански: на един от секторите бяха построили кораби, бяха отплували на север и изток, подминавайки Курилските и Алеутските архипелази, и се бяха заселили в Северна Америка. Бяха пренесли конете, добитъка и желязото, бяха изтребили американските индианци, бяха воювали помежду си, разпокъсвайки се на различни народности и култури. Там съществуваха: една вече западаща цивилизация на тихоокеанското крайбрежие; централните равнини се обитаваха от номади, които отглеждаха бизони и ги кръстосваха с азиатски говеда; цивилизацията около Великите езера и тази в долината на Мисисипи, както и една нова на около пет-шест столетия по атлантическото крайбрежие и в подножието на Апалачите. Всички бяха в предмеханичния стадий на водната и животинската тяга, а няколко подсектора бяха стигнали до барута.
Но Арийско-транстихоокеанският сектор трябваше да се държи под око. Там се бяха придвижили напред и нещата бяха узрели за резки промени.
Нека обаче Главният Въркън го държи под око през следващите няколко века. След Последния ден на годината ексглавен Торта щеше да държи под око своите лозя и лимонови градини.
II
Рила се опита да не слуша гласовете около себе си и се вторачи в разтворената пред нея и баща й карта. Ето го издигащия се над дефилето Тар-Хостигос, дребничко златисто петънце върху пергамента, но тя си го представи — оградения със стена външен двор с навесите, конюшните и работилниците, вътрешния двор, цитаделата, централната кула на крепостта и стърчащата към небето наблюдателна кула. Отдолу малката Даро течеше на север, за да се влее в Листра, която пък се вливаше в широката Атан на изток. Град Хостигос с белите стени, покривите от каменни плочи и оживените улици. Шахматно подредените ниви на запад и на юг и горите с пръснатите из тях ферми на запад.
Нечий глас, по-рязък и силен от останалите, я върна в реалността. Братовчед й Стентрос.
— Нищо ли няма да направи? А за какво друго, в името на божествения Дралм, е един Велик крал, освен да пази мира?
Тя огледа всички около масата един по един. От края беше Фосг, представителят на селяните, чувстващ се неловко в официалните си дрехи, настанен сред по-високопоставените от него. Представителите на занаятчийско-търговското и гражданското съсловия. По-второстепенните членове на фамилията и роднини по съребрена линия. Бароните и земевладелците. Старият Чартифон, главнокомандващият, с прошарена със сиви кичури златиста брада като оловните плочки върху варакосания му нагръдник, поставил дългия си меч на масата пред себе си. Ксентос, отметнал качулката на свещеническото расо от снежнобялата си глава — в погледа му се четеше тревога. И до нея, начело на масата, баща й принц Птосфес, стиснал устни между тъничките сивеещи мустаци и тъничката сивееща брадичка. Откога не го бе виждала да се усмихва!
Ксентос вдигна ръка. Явно не беше съгласен.
— Крал Кайфранос обяви, че дълг на всеки принц е да защитава собствените си владения, че именно принц Птосфес, а не той трябва да защитава Хостигос от разбойници.
— Разбойници? Те са носторски воини! — извика Стентрос. — Гормот от Ностор има намерение да превземе целия Хостигос, както дядо му превзе Долината на седемте хълма, след като изменникът, чието име не споменаваме, му продаде Тар-Домбра.
Това беше в онази част от картата, към която не бе погледнала: вдлъбнатата долина на изток, където дефилето Домбра разделяше планините Хостигос. Именно през нея наемната кавалерия на Гормот бе нахлула в Хостигос.
— А какво можем да очакваме от Дома на Стифон? — попита баща й.
