подаръци под формата на пари и огнено семе. Подобни неща се вършеха непрекъснато.
Преди три месеца Птосфес и народът му бяха изгубили надежда, а сега той си позволяваше да пише така на самия Глас на Стифон. Непочтителният тон изуми Сесклос. Той бутна настрана писмото на Птосфес и отново зачете писмото от Виблос, върховния жрец на град Ностор. Преди три месеца в Хостигос се появил някакъв чужденец на име Калван, който твърдял, че е принц, прогонен от далечна страна. Една луна след това Птосфес го направил главнокомандващ на армията и завардил границите си, които никой не можел да пресече навън. Бе получил тази информация, но не се бе замислил.
Преди шест дни хостигите превзели Тар-Домбра, замъка, който охраняваше най-прекия път за нахлуване в Хостигос, и един свещеник в черно расо бил пуснат да му отнесе това писмо. Виблос бе изпратил писмото си с бързи куриери, а свещеникът пътувал по-бавно, за да му разкаже лично цялата история.
Същият този Калван, разбира се, бе разкрил тайната на огненото семе на Птосфес. Той се запита дали този Калван не е някой изменник на Дома на Стифон, но тръсна глава. Не, цялата тайна, както я бе изложил Птосфес, бе известна само на свещениците с жълти раса от Вътрешния кръг, на висшите свещеници, на върховните свещеници и на архисвещениците. Ако някой от тях бе изчезнал, новината щеше да стигне до него за толкова време, за колкото биха я донесли галопиращи коне. Възможно бе някой свещеник от Вътрешния кръг да я е записал — което бе абсолютно забранено — и написаното да бе попаднало в ръцете на неверник, но той се съмняваше в това. Пропорциите бяха различни: повече селитра и по-малко дървени въглища. Трябваше да изпробва мострата на Птосфес — подозираше, че огненото му семе е по-добро от тукашното.
А може би някой просто сам бе стигнал до тайната? Не бе невъзможно, макар усъвършенстването на процеса и най-вече пресоването и стриването да бе отнело много години и усилията на маса свещеници. Той повдигна рамене. Не беше особено важно. Важното бе, че тайната е разкрита. Скоро всеки щеше да произвежда огнено семе и един ден от Дома на Стифон щеше да остане само името, чието споменаване да бъде единствено повод за насмешки.
Все пак той би могъл да отложи този ден, доколкото това го засягаше. Наближаваше деветдесетата си година и не му оставаше да живее още дълго, а за всеки мъж светът приключва със смъртта му.
Спешни писма до архисвещениците на петте Велики храма, в които да им разкаже всичко, а те да разкажат на подчинените си, каквото преценят за нужно. Сред светските управници да се разпространи слухът, че огненото семе е било откраднато от разбойници, които са го изнесли и продали контрабанда. Незабавно разследване дали някой добива сяра или селитра, строи или преустройва мелници. Смъртно наказание за всеки заподозрян, че тайната му е известна.
Знаеше, че това ще е достатъчно само за момента. Трябваше да се измисли нещо по-добро, при това веднага. И да се направи всичко възможно да не се разпространява новината, че някой извън Дома на Стифон произвежда огнено семе. Велик събор на всички архисвещеници, но това по-нататък.
И, разбира се, незабавно ликвидиране на Хостигос и всичко в него — нито един да не бъде продаден дори в робство. Гормот чакаше поданиците му да съберат реколтата — да бъде накаран да нападне веднага. В Ностор да бъде изпратен архисвещеник от Дома на Стифон, тъй като това е абсолютно свръх възможностите на нещастника Виблос. Крастоклес, мина му през ума. Разточителни подаръци от огнено семе, сребро и оръжия за Гормот.
Погледна още веднъж писмото на Виблос. Копие от писмото на Птосфес до него бе занесено на Гормот от ръката на кастелана на Тар-Домбра, пуснат под клетва за откуп. Птосфес бе издал тайната на огненото семе на своя неприятел! Упрекна се, че не бе забелязал това. Това бе дръзка и пъклено умна постъпка.
С Крастоклес да тръгнат петдесет конни стражи от Храма, а техен командир ще е висш свещеник без расо. И още сребро за подкупване на придворните и наемническите капитани на Гормот.
И специално писмо до върховния свещеник на храма в град Саск. Бе запланувано принц Сараск да бъде използван срещу Гормот, когато той стане твърде мощен след завоюването на Хостигос. Моментът за това бе настъпил. Гормот ще съсипе Хостигос. Веднага след това той също трябва да бъде унищожен.
Сесклос удари гонга три пъти и отново се замисли за този тайнствен Калван. Това не биваше да се отлага. Бе важно да узнае кой е, откъде е пристигнал и с кого е общувал, преди да се „появи“ — използваната от Виблос дума го бе впечатлила — в Хостигос. Може да е пристигнал от далечна страна, където производството на огнено семе е общоизвестно. Не познаваше такава, но светът можеше да е по- обширен, отколкото си мислеше той.
Или съществуваха и други светове? Подобна идея му се бе мяркала от време на време като случайно възникнала мисъл.
II
Мъжът, наречен лорд Калван — освен в спомените си той вече не се възприемаше като някой друг, — отпи от чашата си и я остави върху поставката до стола си. Беше така наричаното зимно вино: наливаха го в каци да замръзне и изхвърляха леда, докато не станеше трийсетина градуса, напитката с най-високо спиртно съдържание „тук и сега“. „Дестилация — добави той в дългия списък за запомняне, — изобретяване и въвеждане в практиката.“ „Бърбън“, мина му през ума. Отглеждаха много зърно.
Минаваше полунощ. Хладен вятър поклащаше завесите пред отворения прозорец и пламъчетата на свещите потрепваха. Чувстваше се уморен, но знаеше, че трябва да стане на зазоряване и че ако легне, дълго ще остане буден в леглото. Твърде много неща имаше да обмисли.
Войскова мощ: повече от две към едно срещу Хостигос. Ако Гормот изчакаше прибирането на реколтата и мобилизираше всички селяни, още повече. Разбира се, ако изчакаше, щяха да се подготвят по-добре като обучение и материална част, но не кой знае колко. Три хиляди редовна пехота, организирани в роти и преминали минимално военно обучение. Две хиляди бяха копиеносци и алебардисти, но голям брой от копията бяха къси ловджийски и много от алебардите всъщност бяха онези приспособени от коси неща (така и не знаеше как да ги нарече), както и хиляда стрелци с аркебузи и мускети. И петдесет оръдейници, които след трийсетина дни щяха да се увеличат с още сто. И осемстотин души кавалерия, която би могла да се нарече редовна войска — благородници, фермери и помощниците им.
Артилерия — това беше най-светлата точка. Четирите леки оръдия за четирифунтови гюлета бяха готови и екипите се обучаваха на тях, а още две щяха да бъдат завършени до осем-десет дни. Старите оръдия бяха ремонтирани основно и бяха поне триста процента по-добри от най-доброто, с което щеше да разполага Гормот.
Добре, с числеността не можеше да се направи нищо. Тогава да противопостави на численото превъзходство подвижност и огнева мощ. Няма особено значение кои са по-многобройни — просто стреляй по-често и по-точно. Но не му се мислеше за това точно в този момент.
Изпразни чашата и се запита дали да си налее още, докато палеше лулата. Но вместо това се замисли за нещо, върху което не се бе замислял напоследък: в кое точно „сега“ се намира.
Не беше нито миналото, нито бъдещето на 19 май 1964, когато бе попаднал в купола от светлина. Това бе категорично. В такъв случай кога? Друго времеизмерение?
Да кажем, че времето е плоскост — като лист хартия. „Хартия — опит за производство“ — моментално отстрани възникналата мисъл. Искаше му се да е чел повече научна фантастика. Времевите измерения бяха обичайна тема за научната фантастика, при това задълбочено обмислена. Да речем, че е насекомо, в състояние да се движи само в една посока, пълзейки по една черта върху хартията, и някой го вземе и го постави върху друга черта.
Това бе възможно обяснение. И да речем, че много отдавна, преди началото на писаната история, някоя от тези посоки на времето се е разклонила. Или пък тези посоки винаги са съществували в безкрайно количество и върху всяка от тях нещата са се случвали по различен начин. Може би бе тъкмо така. Усети, че го обхваща вълнение. Дралм да му помага — щеше да бодърства поне половината нощ, мислейки върху това. Стана и си напълни чашата.
Бе узнал някои неща за историята на тези хора. Предшествениците им живели по атлантическото крайбрежие в продължение на повече от пет столетия. Всички говорели на един език и произлизали от рода зартани. Не били пристигнали през Атлантическия океан, а от запад, през континента. Някои неща бяха исторически документи, които бе прочел, а други — устни легенди. Всичко се потвърждаваше от картите, върху които бяха отбелязани всички важни крайбрежни градове в речните устия. Нямаше нито един град на
