— Признавам го. — Върху устните на Птосфес се появи усмивка. Откакто барутните мелници започнаха да действат и особено след падането на Тар-Домбра, той се учеше отново да се усмихва. — Трябва да се подготвим да го посрещнем малко по-рано, отколкото очаквах, това е всичко.
— Ще трябва да сме готови най-късно утре — обади се Рила. Беше заела този израз от него. — С какво смятате, че ще ни удари?
— От известно време размества войските си — съобщи Хармакрос. — Изглежда, придвижва всички наемници на изток, а своите войници на запад.
— Бродът Маракс — предположи Птосфес. — Ще хвърли първо наемниците срещу нас.
— О, не, принце! — не се съгласи Чартифон. — Да обикалят цялата планина и целия път през източен Хостигос? Не би го направил. Ще влезе оттук.
Той измъкна огромния си меч — не признаваше новомодните ръженчета, — завъртя го леко във въздуха, за да го хване удобно, и посочи на картата, където Листра се вливаше в Атан.
— Ето тук, при устието на Листра. Може да придвижи цялата си армия на собствена територия нагоре по течението и да форсира тук — ако му разрешим, — превземайки долината на Листра до границата със Саск. Тук са всичките ни железарии.
Това вече беше напредък. До неотдавна оръжието за Чартифон не бе нищо повече от онова, с което се сражаваш — даденост сама по себе си. Сега започваше да разбира, че то следва да бъде произведено.
Това предизвика спор. Някой предположи, че Гормот ще се опита да форсира някоя от клисурите. Не Домбра — бе здраво укрепена. Може би дефилето на Врилос.
— Ще нападне там, където не го очакваме — обяви Рила.
— Но това означава, че трябва да го очакваме навсякъде.
— Велики Галзар! — избухна Птосфес и измъкна рапирата. — Това означава, че трябва да го очакваме навсякъде оттук — той посочи устието на Листра — дотук. — Този път посочи мястото, където в света на Келвин Морисън се намираше Луисбърг. — Това означава, че с половината от силата на Гормот трябва да сме по-силни от него във всяка възможна точка.
— Значи трябва да разместим хората по-бързо — каза дъщеря му.
Умно момиче! Бе разбрала онова, което другите не бяха разбрали и за което Калван бе мислил цяла нощ — че подвижността може да компенсира числеността.
— Да — обади се той. — Хармакрос, за колко пехотинци можеш да подсигуриш коне? Може и да не са добри коне, а само да ги пренесат до полесражението.
Хармакрос се възмути — воини върху коне са кавалерия. Всеки знаеше, че са нужни години, за да обучиш кавалерист. Трябваше да си роден за тази работа. Чартифон също се възмути — пехота са воини, които се сражават пеша, и не им е мястото върху конете.
— Това означава — продължи той, — че в бой един на всеки четирима ще държи конете на останалите, но ще влезат в бой преди битката да е свършила и могат да носят по-тежка броня. Та за колко пехотинци можеш да намериш коне?
Хармакрос го изгледа, видя, че говори сериозно, замисли се за момент и се усмихна. На Хармакрос винаги му трябваше малко време, за да се окопити от шока на някоя нова идея, но винаги се окопитваше навреме.
— Една минутка, сега ще видя.
Дръпна офицера по запасните коне встрани, а Рила се присъедини към тях с дъска и креда. Освен другото, Рила бе математикът. Бе научила арабските цифри. Начело в списъка „Причини да обичам Рила“ бе обстоятелството, че момичето имаше мозък и не се боеше да го използва.
Той се обърна към Чартифон и заговориха за защитата на устието на Листра. Все още обсъждаха, когато Рила и Хармакрос дойдоха при тях.
— Две хиляди — съобщи Рила. — Всички имат четири крака и до снощи всички бяха живи.
— Хиляда и осемстотин — съкрати ги Хармакрос. — Ще ни трябват за багажа и за замяна.
— Хиляда и шестстотин — реши Калван. — Осемстотин копиеносци с бойни, а не ловджийски копия и онези неща от коси, и осемстотин аркебузири с аркебузи, а не пушки за зайци. Можеш ли да го направиш, Чартифон?
Можеше. Както и всички, които нямаше да паднат от конете.
Освен тази лекоподвижна сила оставаха още хиляда и двеста копиеносци и двеста стрелци. И запасняците, разбира се: всеки, който можеше да извърви един час пеша, без да издъхне, въоръжен с каквото му попадне. Те наброяваха две хиляди селяни и щяха да воюват сърцато, макар и неумело. Много от тях щяха да загинат.
А според най-добрите изчисления на разузнаването Гормот разполагаше с шест хиляди наемници, четири хиляди от които кавалеристи, и четири хиляди свои поданици — без да се включват застарелите и младежите, — като нито един от тях не бе въоръжен със земеделски сечива или арбалети. Той погледна отново картата. Гормот щеше да нападне там, където превъзходството на кавалерията щеше да му осигури най-голямо предимство. Или при устието на Листра, или при брода Маракс.
— Добре. И всички стрелци. — Бяха петдесет души. — Качете ги върху най-добрите коне — те ще трябва да са навсякъде едновременно. И петстотин редовни кавалеристи.
Сега всички се развикаха. Не разполагаха с толкова. Над картата засвяткаха саби, които сочеха местата, където имаше наполовината на това. Избухнаха спорове. Някой ден по време на тези спорове някой можеше да използва сабята и за нещо друго, освен да сочи по картата. Накрая стъкмиха петстотин души за бързоподвижния батальон.
— И искам всички мускети и кавалерийски копия да бъдат върнати — нареди той. — Кавалерийските копия са по-добри от онези, които имат половината ни копиеносци, а мускетите са добри почти колкото аркебузи. Няма да товарим кавалерията с пехотинско въоръжение, когато пехотата отчаяно се нуждае от такова.
Хармакрос се поинтересува с какво ще се сражава кавалерията.
— Със саби и пистолети. Задачата на кавалерията е да разузнава и събира информация, да неутрализира вражеската кавалерия, да възпрепятства придвижването и комуникациите на противника и да преследва бегълци. А не да воюва пеша — именно затова организираме конна пехота: да извършва самоубийствени атаки срещу струпани на едно място копиеносци, — тъкмо за тази цел правим леките оръдия за четирифунтови гюлета. Копията и мускетите ще се раздадат на пехотата, а ловджийските пушки и косите могат да се раздадат на запасняците.
— Ти командваш лекоподвижния батальон, Хармакрос — продължи той. — Предай дейността си по разузнаването на Ксентос. Принц Птосфес и аз ще му помагаме. Твои са четирите леки оръдия и двете, които правим, веднага щом са готови. Вземи и четирите най-леки от старите осемфунтови. Заемаш позиции в Долината на седемте хълма. Бъди в готовност да тръгнеш на изток или на запад веднага щом получиш заповед за това.
— И още нещо: бойни викове. — Трябваше да бъдат подвиквани постоянно, за да не се избиват помежду си. — Освен „Птосфес!“ и „Хостигос!“, ще викаме: „Долу Стифон!“
Това бе посрещнато с всеобщо одобрение. Всички знаеха кой е истинският враг.
II
Гормот, принц на Ностор, остави чашата и избърса мустаците си с опакото на ръката си. Свещите по дългата маса потрепваха. Приборите тракаха и гласовете се извисяваха.
— Всичко загубих! — оплакваше се един барон, пропъден от Долината на седемте хълма при падането на Тар-Домбра преди малко по-малко от една луна. — Къща, двайсет ферми, село…
— Да не мислиш, че ние не сме загубили нищо? — запита друг благородник. — Прекосиха реката на другата нощ, след като те изгониха, и изпепелиха всичко върху земята ми. Само по чудото на Стифон се спасих, без да ми изпият кръвчицата.
— Срамота! — викна Виблос, върховният жрец на храма на Стифон, който седеше до него на високата маса. — Бърборите за краварници и селски колиби. А какво ще кажете за стопанството на храма на Седемте хълма, плячкосано и осквернено свято място? Петнайсет миропомазани свещеници и послушници и двайсет стражи, всички изклани до един! „Изтребвани като вълци“ — цитира той.
