ескадрили?!
Кавалерията от наемници на Клестреус изникна в плътен фронт върху билото — черно-оранжеви хоругви, пера върху шлемовете, шарфове и лъскави нагръдници. Копията отпред, мускетите отзад. По цялата линия сякаш премина тръпка, щом копията се спуснаха надолу.
Сякаш по сигнал или именно по сигнал шест четирифунтови и четири осемфунтови оръдия изтрещяха едновременно. Гърмът бе осезаем като физически удар. Конят му заподскача на място. Докато успее да го укроти, пушекът бе започнал да се издига над дерето в идеално кръгли пръстени към небето, а иззад преграждението се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“
Сачми. Видя как се бе разкъсала редицата на черно-оранжевата кавалерия. Мъже ревяха, коне се вдигаха на задните си крака или рухваха, цвилейки ужасяващо, както може да цвили само ранен кон. Атаката спря, преди да започне. Офицерите закрещяха: „Картеч! Картеч!“, а топчиите скочиха към оръдията с шомполите.
Кавалерийската атака се спусна в разпокъсани групички по склона към дерето. Когато стигнаха на двайсет метра от ручея, треснаха четиристотин аркебузи. Целият фронт рухна, а конете отзад изпопадаха върху предните. Стрелците, които бяха стреляли, отстъпиха назад, измъквайки със зъби запушалките на барутниците си. „Пружина за барутник, стандартна мярка, направа и производство възможно най-скоро.“ Към точката за хартия добави: „Плътна хартия за патрони“.
Когато бяха презаредили до половина, гръмнаха другите четиристотин. Кавалерията така се бе приклещила, че щеше да е чудо дори един куршум да не улучи. Пушекът в дерето бе плътен като разпръснат във въздуха памук, но той все пак успя да види върху отсрещния хребет да изниква нова вълна кавалеристи. Едно от четирифунтовите оръдия избълва картеч срещу тях, а след него едно подир друго и останалите пет.
Разчетите на четирифунтовите оръдия на Густав Адолф са можели да зареждат и стрелят по-бързо от стрелците с мускети, му нашепваше сухият глас на учителя. Хората на лорд Калван се справяха не по-зле: първото четирифунтово оръдие бе гръмнало веднага след третия залп на аркебузите. След това изтрещя осемфунтовото, което си бе истинско малко чудо.
Изненадващо голям брой от кавалеристите на Клестреус бяха оцелели след падането на конете им. Всъщност не бе чак толкова изненадващо — конете бяха по-едри мишени и нямаха брони. Понеже нямаха избор, мъжете нападаха пеша, използвайки кавалерийските копия като пехотински. Някои от ариергарда имаха и мускети. Някои бяха застреляни, а повечето пронизани с копия, докато се опитваха да преминат през преграждението. Неколцина действително успяха. Докато галопираше, за да помогне с обезвреждането на една такава групичка, чу тромпет вляво от себе си, после друг отдясно, след което от двете страни се понесоха крясъци: „Долу Стифон!“ Сигурно кавалерията се оттегляше.
Неочаквано се озова пред десетина носторски кавалеристи без коне, дръпна юздите и насочи пистолета си към тях.
— Предайте се, приятели! Ние щадим наемниците!
След секундно колебание един от тях пристъпи напред с отпуснат надолу мускет.
— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.
Тази клетва биха спазили. Галзар не обичаше клетвопрестъпниците и ги оставяше да бъдат убити при първа възможност. „Да наложа култ към Галзар.“
Няколко селяни се втурнаха, размахвайки брадви и вили. Той им махна да спрат и обърна дулото на пистолета към тях.
— Задръжте оръжията си — каза на наемниците. — Ще намеря някой да ви охранява.
Нареди на двама аркебузири от лекоподвижния батальон да ги пазят. Към тях се присъединиха и няколко запасняци. Наложи му се да спасява един ранен наемник от обезглавяване. Проклетите цивилни! Трябваше да разполага със затворническа охрана. Ако разоръжеше наемниците, селяните щяха да им отрежат главите, а ако ги оставеше въоръжени, изкушението да се сбият можеше да надделее над страха от Галзар.
Стрелбата край прегражденията бе спряла, но в дерето отпред бе истински ад — пистолетни изстрели, звън на метал, крясъци „Долу Стифон!“ и от време на време „Гормот!“ Зърна през рамо селяни, дори жени и деца, да застават на мястото на запасняците. Капитани крещяха: „Копия напред!“ и копиеносците се провираха между клоните, за да преминат през преграждението. През дима върху отсрещния хребет видя сините и червени цветове на конниците. „Униформи — да направя нещо. Кафяво или тъмнозелено.“
Пътят беше свободен и той препусна към потока. От гледката в дерето му се доповръща. Особено от това, което се случваше с конете. Напредващата пехота ги посичаше, обезглавяваше или стреляше по тях. Не трябваше да го правят, но и той не можеше да понесе мъченията на животните.
Отзад пристигаха санитари с носилки и търсещи плячка селяни. Претърсването на труповете „тук и сега“ беше единственият им начин да възстановят частица от собствените си загуби на бойното поле. Повечето използваха сопи и брадви, за да са сигурни, че плячкосват трупове.
По земята лежаха купчини отлично оръжие. Трябваше да бъдат събрани, преди да са се превърнали в негодно за нищо ръждясало желязо, но за това сега нямаше никакво време. Именно това бе една от малкото грешки, допусната един-единствен път от Стоунуол Джаксън. Все пак арбалетчиците се бяха въоръжили с мускетите на вражеската кавалерия.
Битката се бе преместила на изток. Останалата без неприятел насреща си пехота се строяваше в блокове от копиеносци с блокове аркебузири между тях, мъже притичваха назад да докарат конете. Далеч напред се чуваше гърмът на сражението — двестате кавалеристи, които бе оставил на десния фланг, бяха ударили поредната вълна наемници на Гормот, които сигурно бяха объркани от втурналите се в обратна посока бежанци, побягнали от видяното в дерето. Стрелците на планинската тераса напредваха на изток, като не спираха да стрелят в движение.
На групи заприиждаха вражески кавалеристи, вдигнали шлемовете си върху остриетата на сабите и с викове:
— Предаваме се. Кълнем се в Галзар.
Един офицер заедно с четирима кавалеристи водеше стотина пленници и съжаляваше, че много се били измъкнали. Всички пехотинци, които пристигаха от Атан, и много от местните запасняци яздеха конете на пленниците.
Чу трополене зад гърба си и дръпна коня си встрани от пътя, за да пропусне четирифунтовите оръдия да минат в колона край него. Офицерът махна с ръка и му каза през смях, че осемфунтовите щеше да дойдат след ден-два.
— Къде има нещо за обстрел? — попита той.
— По-нататък. Продължавайте по пътя и ще ви покажем доста неща за обстрел.
Дръпна маншета на ръкава си и погледна часовника. Оставаха още десет минути до обяд — Хостигско стандартно слънчево-часовниково време.
12
До 17.30 бяха покрили голямо разстояние с много стрелба по пътя. Вече се намираха на две мили западно от Атан в посока към брода на Маракс и редицата изоставени носторски фургони и оръдия бе дълга по половин миля пред и зад тях. Той бе свалил шлема и седеше на едно обърнато с дъното нагоре буренце до маса, направена от поставена върху няколко сандъка врата от един навес, върху която бе разгъната пирографираната карта на Хармакрос. Покрай пътя все още пушеха няколко фермерски сгради, а огромните дъбове, чиито корони му правеха сянка, бяха обгорели от едната страна. Няколкостотин пленници бяха насядали из полето отсреща — хранеха се с провизии от фургоните си.
Хармакрос, командващият конната пехота Фрамес, командващият кавалерията бригаден генерал и командващият лекоподвижния батальон Вуйчо Вълк — малко по-млад от жреца на Галзар в Тар-Хостигос и с чин, който отговаряше приблизително на главен капелан — бяха насядали или наклякали наоколо. Пратеникът от Долината на седемте хълма крачеше напред-назад, за да се освободи от напрежението в изтръпналите си крака. Докато говореше, отпиваше от чашата си. Чинът му отговаряше на лейтенант първи ранг от армията на САЩ.
