оръдейни снаряди, изстреляни толкова надалеч. Тогава изпрати пехотата във Врилос и набута принц Птосфес обратно в дефилето, а когато се хвърли срещу десния фланг на Чартифон и победата изглеждаше сигурна, Птосфес успя да контраатакува с войниците си, които се биеха като пантери, а и тази негова дяволска дъщеря — по-късно чу, че била убита. Стифон да благослови онзи, който го е направил!
След това всичко тръгна наопаки. Изтикаха го обратно през реката, хостигите ги преследваха, конниците от град Ностор дойдоха със слуховете, че армията на Клестреус в източен Хостигос е разбита, после заповедите да се оттегли, които послуша, и опожарената навсякъде около тях земя, пушеците над Диса и крясъците на бегълците, че от дефилето на Домбра настъпват хиляди хостиги, при което неговите за нищо не ставащи запасняци захвърлиха оръжията и си плюха на петите…
Магия, само това беше! Този проклет чуждестранен вещер Калван!
Някой го докосна по ръката. Той посегна към кинжала си и видя, че е капитанът на архисвещеника. Това го успокои.
— Оскърбиха ви неоправдано, граф Нецигон — каза мъжът с черната ризница. — В името на Стифон, бях възмутен, че се отнасят с един храбър воин като с презрян роб!
— И към негова святост не проявиха нужната почит, както и към негово светейшество Виблос. Бях поразен да чуя подобни думи по адрес на служители на Стифон — отвърна той. — Какво добро може да очаква едно княжество, чийто принц си позволява да обижда божиите избраници?
— О! — усмихна се капитанът. — Удоволствие е да се чуят в този двор подобни благочестиви думи. Вижте, граф Нецигон, ако бихте могли да се срещнете с негова святост — тази вечер в храма. Елате, след като мръкне, облечен в обикновени дрехи.
14
I
Конят се препъна и Калван се сепна от дрямката си. Зад него топуркаха конете на петдесетина ездачи, повечето ранени, но не сериозно. Двайсетината върху носилки и тези, които едва се крепяха на седлата, оставиха във военната болница в Долината на седемте хълма. Не помнеше откога не е свалял дрехите от гърба си. Освен почивките от по четвърт час от време на време, се клатушкаше върху седлото от зазоряване, когато прекоси Атан в обратната посока и остави пушеците на южен Ностор зад гърба си.
Изостанали войници на Хармакрос му разказаха за петнайсетте фургона с по осем коня, за четирите тона огнено семе и седемте хиляди унции злато — това правеше около $150 000, — за двата фургона доспехи, за триста нови пушки и шестстотин пистолета и целия личен багаж и олтарни одежди на архисвещеника на Дома на Стифон. Съжаляваше, че самият той се бе измъкнал — екзекутирането му би било интересно допълнение на празненствата по случай победата.
Беше подминал придвижващи се на изток пленени наемници, въоръжени и в добро настроение, над които стърчаха няколко окичени с червено-сини знамена копия. Повечето закрещяха „Долу Стифон!“, докато минаваше покрай тях. Обратният път от Фитра до Долината на седемте хълма не бе толкова тежък, но в това място, което по-рано знаеше като долината на Нитани, трафикът отново бе претоварен: запасняци от устието на Листра и Врилос, които маршируваха като редовна войска, каквато бяха сега; обози от каруци и фермерски фургони, натоварени с чували и варели или със зелки и картофи, или с покъщнина от господарските къщи. Стада добитък и тълпи невъоръжени пленници в недобро настроение и под тежка охрана: носторски поданици, които отвеждаха в трудови лагери или за усилена психическа обработка „Стифон е измамник“. Както и оръдия върху четириколесни каруци, които не бе виждал в инвентарите за артилерийско въоръжение на Хостигос.
Задръстването в град Хостигос бе рекордно за цялата му история. Той се натъкна на Алкидес, наемника артилерист, който носеше синя лента, откъсната сякаш от кувертюра за легло, и отпорена от женска фустанела червена ивица плат. Беше пиян.
— Лорд Калван! — развика се той. — Видях оръдията ви. Чудесни са! Кой бог ви научи на това? Можете ли да нагласите и моите по този начин?
— Мисля, че мога. Ще поговорим за това утре, ако се събудя дотогава.
Хармакрос бе яхнал коня си в центъра на площада и се опитваше с извадена рапира да сложи ред в бъркотията от фургони, каруци и ездачи. Калван надвика врявата:
— В името на Стифон — откога генерали с три звезди започнаха да изпълняват функциите на регулировчици?
„Военна полиция — да се организира възможно по-скоро. Наемници — яки.“
— Искам да въведа малко ред. Моите ги изпратих нагоре с фургоните. — Изведнъж млъкна и след малко попита: — Чу ли за Рила?
— Не, в името на Дралм. — Усети, че го облива студена пот. — Какво е станало?
— Ранена е — късно вчера оттатък реката. Конят я хвърлил — каза ми го един от адютантите на Чартифон. Тя е в замъка.
— Ще се видим по-късно там.
Обърна коня и препусна през тълпата, като извади сабята и закрещя да му направят път. Народът се разстъпи и закрещя името му. Извън града пътят беше задръстен от войски и тежки товари, които нямаше как да бъдат отместени, и той яздеше почти в канавката. Пленените от Хармакрос фургони — огромни, покрити с платнища — се придвижваха към Тар-Хостигос. Струваше му се, че никога няма да успее да ги задмине — пред него изникваха все нови и нови. Най-накрая мина през портата и препусна в галоп през външния двор.
Хвърли юздите в нечии ръце на стъпалата на централната крепост и се втурна нагоре по тях. Откъм стаята на Генералния щаб дочу весели гласове, между които и гласа на Птосфес. За момент изтръпна от ужас, но след това се успокои — щом Птосфес бе в състояние да се смее, не беше толкова зле.
Щом влезе, всички се струпаха около него, поздравяваха го и го тупаха по гърба. Добре, че беше с бронята. Чартифон, Птосфес, Ксентос, Вуйчо Вълк — почти целият Генерален щаб. Както и десетина офицери, които не бе виждал до този момент — всички до един с нови червено-сини шарфове. Птосфес му представи едър мъжага с червендалесто лице и посивели коса и брада.
— Калван, това е генерал Клестреус — доскоро на служба при принц Гормот, а сега при нас.
— И изключително щастлив от промяната, лорд Калван — добави наемникът. — Чест е да те победи такъв воин.
— Чест за нас, генерале. Сражавахте се майсторски и храбро. — Бе го направил на луд и цялата му армия бе накълцана като хамбургери, но предпочете учтивостта. — Съжалявам, че не се срещнахме по- рано, но нещата бяха малко напрегнати. — Той се обърна към Птосфес. — Как е Рила? Какво се е случило?
— Ами счупи си крака… — започна Птосфес.
Обхвана го ужас. От счупване на крак бяха умирали и в неговия свят, когато медицината била на нивото на „тук и сега“. Прибягвали до ампутация…
— Извън опасност е, Калван — увери го Ксентос — Нямаше да сме тук, ако не беше така. Брат Митрон е при нея. Ако е будна, ще иска да те види.
— Отивам веднага при нея. — Чукна чаша с наемника и отпи. Беше зимно вино, отлежавало доста години и очевидно замразявано през една от най-студените зими. Стопли го и го отпусна. — За вашата сполука в Хостигос, генерале. Вашето залавяне — излъга той — е най-тежката загуба за Гормот и най- голямата придобивка за нас. — Той остави чашата, свали шлема и шапчицата под него, откачи сабята от колана, след което взе чашата и я пресуши. — А сега моля да бъде извинен, господа. Ще се видим по- късно.
Рила, която очакваше да види издъхваща, се бе облегнала на купчина възглавници в леглото и пушеше една от инкрустираните си със сребро лули от червен камък. Беше облечена в широка дреха, а изопнатият й ляв крак беше омотан в дебели кожи — „тук и сега“ не познаваха гипсирането. Митрон, бузестият като херувимче доктор-свещеник, беше при нея, както и няколко от жените, които служеха като акушерки, билкарки и медицински сестри. Рила го видя първа и лицето й светна като слънце.
