— Това е работа на Стифон — нека той си поеме грижата — намеси се лордът от Западен Ностор. — Искам да разбера защо нашият принц не се погрижи за защитата на Ностор.
— Това може да бъде спряно, принце — каза кметът на град Ностор, най-преуспяващият търговец. — Принц Птосфес предложи мир, след като Хостигос си възвърна Тар-Домбра. Той е мъж, който държи на думата си.
— Да приемем мир, подхвърлен като милостиня на просяк? — изрева Нецигон, главнокомандващият на Ностор. — Приятелска ръка, подадена ни като изстрел на оръдие?
— Мир с един осквернител на свещени места и касапин на свещеници на Стифон? — развика се и Виблос. — Мир с богохулник, който има претенцията да върши с ръцете си на смъртен чудесата на самия Стифон и да произвежда огнено семе без неговото благоволение?
— Не само претенции! — намеси се граф Феблон, братовчедът на Гормот. — В името на Дралм, когато превзеха Тар-Домбра, хостигите изгориха повече огнено семе, отколкото си мислехме, че има в цял Хостигос. Бях там, за разлика от вас. И когато отвориха военните складове, се усмихнаха презрително и казаха: „Този гаден боклук! Не го смесвайте с нашето.“
— Това е друг въпрос — взе думата и баронът от устието на Листра. — Аз искам да знам какво е направено, за да не влязат в Ностор. Та те опустошиха всичко от планината до реката — не остана нито една колиба.
Пред вратата изтракаха оръжия и някой каза подигравателно:
— Ето го и Птосфес! Всички под масите!
Влезе мъж с ризница и черни кожени бричове, който отдаде поздрав — капитанът на тъмницата.
— Принце, принудихме специалния затворник да говори. Ще разкаже всичко.
— Ха!
Гормот знаеше какво означава това. Разсмя се, като забеляза угрижените погледи на насядалите около страничните маси. Не един и двама от придворните му имаха причини да изпитват страх от някой, който има намерение да разкаже всичко за нещо. Той извади кинжала си и направи резка върху свещта пред себе си — на един пръст от върха.
— Носиш добра новина. Когато свещта се стопи до чертата, ще дойда да го чуя.
Кимна му, че го освобождава, и капитанът се поклони и излезе заднишком. Принцът удари по масата с дръжката на кинжала.
— Млъкнете всички. Разполагам с малко време, тъй че наострете уши. Клестреус — обърна се той към главнокомандващия на наемническите роти, — имаш четири хиляди коне, две хиляди пешаци и десет оръдия. Прибави към тях хиляда от моята пехота и каквито от моите пушки смяташ за подходящи. Ще прекосиш Атан при брода Маракс. Тръгни утре, преди росата да се е вдигнала от тревата. До следващия изгрев вземи и задръж брода, пусни най-добрите си кавалеристи напред, а другите да ги последват, колкото могат по-бързо.
— Нецигон — обърна се след това той към своя главнокомандващ, — събери всички мъже до последния селяк и вземи оръдията, които ти остави Клестреус. Разположи роти на всяка планинска пътека откъм реката, като използваш за това селяните. С останалите войски стигни устието на Листра и дефилето на Врилос. Докато Клестреус напредва през източен Хостигос, той ще атакува всяка клисура в тил, а твоите хора да му се притекат на помощ. Тар-Домбра ще уморим от глад. Другите ще ги превземем с пристъп. Когато Клестреус стигне до дефилето на Врилос, ще прегазиш Атан и ще прекосиш долината на Листра. След това ще превземем Тар-Хостигос. Само Галзар знае колко време ще ни отнеме това, но до половин луна останалата част от Хостигос би трябвало да е наша.
Покрай масата се понесе доволно мърморене. Това бе добра новина, която отдавна чакаха да чуят. Единствено върховният жрец Виблос остана неудовлетворен.
— Но защо толкова скоро, принце?
— Скоро ли? В името на жезъла на Галзар, та ти настояваш за това като дамгосано говедо, откак се разлистиха дърветата. Ето ви вашето нахлуване сега — а ти протестираш. Защо?
— Още няколко дни няма да променят нищо, принце — отвърна Виблос. — Днес получих съобщение от Дома на Стифон върху Земята от перото на Негово светейшество самия Глас на Стифон. Негова святост архисвещеник Крастоклес пътува насам с богати дарове и благословията на Стифон. Ще бъде дълбоко неуважение да не изчакаме пристигането на Негова святост.
Поредният проклет храмов плъх, по-едър, по-тлъст и по-нагъл от този тук. Е, нека пристигне след победата и се задоволи с кокалите, които му подхвърлят.
— Чухте ме — обърна се той към двамата военачалници. — Тук управлявам аз, не този свещеник. Изпълнявайте. Разпоредете се веднага и утре потегляйте.
След това се надигна, като блъсна стола, преди прислужникът да успее да го отмести. Резката върху свещта все още се виждаше.
Стражи с факли в ръце го съпроводиха по извитата стълба към тъмницата. Въздухът миришеше на тежко. От дъха му се образуваше пара — лятната горещина никога не проникваше в подземието. Крясъците, които долитаха от стаята за изтезания, подсказваха, че разпитват някой нещастник, и той се запита кой ли може да е. Спряха пред желязна врата, която той отключи със закачен на колана си ключ и влезе сам, като я затвори зад гърба си.
Стаята бе обширна, затоплена от огъня в камината в ъгъла и осветена от закачен на тавана огромен фенер. На отрупаната с боклуци маса приведен мъж блъскаше с чукало в един хаван. Щом вратата се затвори, мъжът се изправи и се обърна. Беше плешив, с червеникава брада, а на колана му имаше съвсем необичаен за един затворник кинжал. На масата бе оставен ключ от вратата, а до него два тежки пистолета. Мъжът се усмихна.
— Поздрав, принце. Готово. Опитах го и е добро като произведеното в Хостигос и много по-добро от боклука, който продават свещениците.
— И без никакви молитви към Стифон, Скангра?
Скангра, който дъвчеше тютюн, изплю една кафява храчка на пода.
— Плюл съм в мутрата на Стифон! Искаш ли да го опиташ, принце? Пистолетите са празни.
Върху масата имаше наполовина напълнена с огнено семе купа. Принцът отмери един заряд и сипа в единия, зареди, тикна куршум, натъпка подсипа и нагласи кремъка и ударника. Прицели се в една цепеница до камината и стреля, след което остави пистолета и отиде да измери дупката със сламка. Куршумът бе проникнал на дълбочина почти колкото кутре. Семето на Стифон не можеше да постигне подобно нещо.
— Отлично, Скранга! — засмя се той. — Ще трябва да те крием още известно време, но от този час ти си първият благородник в Ностор след мен. Титулувам те херцог. Ще имаш най-богатите земи в Хостигос, когато Хостигос стане мой.
— А храмовите стопанства в Ностор? — запита Скранга. — Ако ми възложиш да правя огнено семе за теб, там има всичко, от което се нуждая.
— Да, в името на Галзар, тях също! След като приключа с Птосфес, ще си уредя сметките с Виблос и преди да го оставя да умре, ще започне да завижда на Птосфес.
Грабна една калаена чаша и без да провери дали е чиста, отиде до бурето с вино и я напълни. Опита виното и го изплю.
— Тази помия ли са ти дали да пиеш? Който и да го е допуснал, няма да види утрешния залез! — Той блъсна вратата и изрева: — Вино! Вино за принц Гормот и херцог Скранга! И сребърни чаши! — И запрати все още пълната с вино до половината калаена чаша по един от стражите. — Размърдай си задника, нещастнико! И го опитай дали става за благородници!
11
I
В главна квартира на лекоподвижния батальон бе превърнат господарският дом на един носторски благородник, прогонен от Долината на седемте хълма в деня на десанта в Домбра. Докато Калван препускаше през осветеното от факли и гъмжащо от войски село, всички крещяха името му. Хармакрос и
