Гебзе, преди армията на султана да се отправи към Виена, преди обзетите от ярост заради поражението шутове от свитата му да обезглавят главния астролог, заел поста след мене, и преди да свалят от престола нашия обожаващ животните падишах; построих си конак и се преместих в него с любимите си книги, с децата и с неколцината слуги. Жената, за която се ожених докато бях главен астролог, бе доста по-млада от мен, прекрасно се справяше с домакинската работа, въртеше цялата къща, както и някои от моите по- маловажни дела, оставяше ме, мен, клонящият към седемдесетте, по цял ден да си пиша книгите в стаята и да си фантазирам. Тъй че аз имах възможност до насита да мисля за Него, за да открия най-подходящия финал на своята история, на своя живот.
Макар че се опитвах изобщо да не го правя през първите години. На няколко пъти султанът отваряше дума за Него, ала бе забелязал, че темата никак не ми допада. И той, струва ми се, остана доволен от това; просто любопитстваше; само дето така и не се разбра защо и до каква степен го глождеше любопитството. В началото ми беше подхвърлил, че, видите ли, нямало защо да се срамувам от влиянието, което Той ми оказваше, от това, че се учех от Него. Знаел дори че книгите, календарите и предсказанията, които му давах през годините, били Негово дело; казал му Го, докато аз вкъщи работех по проектите за нашето оръжие, затънало в блатото; знаел също, че Той всичко споделял с мен, както и аз съм споделял всичко с Него. По онова време и двамата май още не бяхме изгубили почвата под нозете си, но усещах султанът стъпва доста по-твърдо на земята. Тогава си казах — падишахът е по-схватлив от нас двамата, знае всичко, което трябва да знае и си играе с мене, за да ме държи здраво в ръцете си. А може би тук имаше отглас и от благодарността, задето ме бе избавил от поражението, приключило в блатото, и от яростта на аскерите, пощурели от слуховете за лошата поличба.
Защото щом се разбрало, че неверникът е избягал, някои от аскерите поискали главата ми. Ако през първите години султанът ме бе запитал открито, мисля, че бих му признал всичко. Тогава още не бяха плъзнали слуховете, че аз не съм аз и просто се нуждаех да споделя с някого случилото се. Тъгувах за Него.
Живеех сам в къщата, в която дълги години бяхме прекарали заедно и това ме изнервяше още повече. Джобовете ми бяха тъпкани с пари — по онова време бях свикнал да посещавам Пазара за роби; отбивах се там месеци наред, докато открия, каквото търсех. Накрая купих и отведох у дома един несретник, който всъщност не приличаше много нито на мен, нито на Него. Когато през нощта го настаних пред огледалото и му казах да ме научи на всичко, което знае, да ми разкаже за своята родина, за своето минало, както и за своите прегрешения, той се уплаши от мен. Беше отвратителна нощ, съжалих нещастника, възнамерявах да го освободя на сутринта, но скъперничеството ми надделя, отведох го обратно на Пазара за роби и го продадох. После оповестих в квартала, че съм решил да се женя. Радостно заприиждаха у дома, решили, че най-сетне и аз ще заприличам на тях и спокойствието ще се настани на нашата улица. И аз бях доволен, че вече приличам на тях — надявах се сплетните да спрат и да заживея в мир, съчинявайки година подир година истории, предназначени за падишаха. Внимателно си подбрах жена; нощем ми свиреше на уд.
Когато слуховете се подновиха, първоначално си казах, че това е някаква игра на падишаха, който изпитва удоволствие да наблюдава тревогата ми и да ми задава объркващи въпроси. По онова време не ме притесняваха кой знае колко внезапните вметвания на владетеля от рода на: „Познаваме ли себе си?“, или „Човек трябва добре да знае кой е.“ Смятах, че бе усвоил тия изнервящи въпроси от проявилите интерес към гръцката философия умници из средите на шутовете, обкръжили наново султана. Тъй като пожела да сътворя нещо по темата, поднесох му най-новата си книга, описваща колко са щастливи газелите и врабчетата, тъй като не се занимават със себе си и изобщо нямат представа кои са. Когато узнах, че с удоволствие прочел книгата, приемайки я насериозно, донейде се поуспокоих, ала и до моите уши достигаха слуховете: правел съм султана на глупак, понеже изобщо не съм приличал на човека, чието място заемах, Той бил по-слаб и изящен, а аз съм понапълнял; установили, че съм измамник в момента, когато съм заявил, че не бих могъл да знам всичко, което знае Той; някой ден, вече посял семената на лошата поличба, съм щял да избягам насред битката и съм щял като Него да улесня поражението, предавайки нашите военни тайни на враговете ни и т.н., и т.н.! За да се предпазя от подобни слухове, разпалвани според мен от султана, аз се оттеглих от всички забавления, избягвах да се появявам на публични места, отслабнах и предпазливо поразпитах и подразбрах какво са обсъждали в султанската шатра през онази последна нощ. Жена ми раждаше децата едно подир друго, доходът ми беше сносен, исках да забравя слуховете, Него, миналото и да продължа да си работя на спокойствие.
Издържах близо седем години; вероятно, ако нервите ми бяха по-читави, ако не предусещах, че предстои ново прочистване на султанското обкръжение, бих стигнал до края; защото минавайки през вратите, които султанът една подир друга разтваряше пред мен, бях успял да позамъгля и да позабравя предишната си самоличност, която исках да оставя в забвение. Започнах да отговарям вещо на всички въпроси за самоличността, които първоначално толкова ме смущаваха и казвах: „Какво значение има човек кой е. Важното е какво вършиш и какво възнамеряваш да вършиш.“ През тази врата, струва ми се, падишахът успя да се вмъкне в „долапа“ на моя разум! Поиска да му разкажа за Италия, за страната, в която беше избягал Той и ужасно се ядоса, когато отвърнах, че не знам чак толкова много: от какво съм се боял, та Той бил признал пред султана, че всичко ми е разказвал. Достатъчно било само да си припомня Неговите разкази. Тъй че наново взех да разправям на султана за Неговото детство и за Неговите прекрасни спомени, част, от които включих в тази книга. През първите години нервите ми не бяха съсипани чак дотам, пък и султанът ме слушаше както трябва, сякаш слушаше разказвач на спомени, чути от другиго, но през следващите години отиде и по-надалеч; вече ме слушаше, сякаш слушаше Неговите разкази; питаше ме за подробности, които би могъл да знае единствено Той, и искаше от мен да не се боя, а да му дам първия дошъл ми на ум отговор: кое събитие е причинило заекването на сестра му, защо не са го приели в университета в Падуа, какъв цвят е била дрехата на брат му по време на първата илюминация, която видял във Венеция? Разяснявах на падишаха като свои собствени изживявания всички подробности, докато бяхме било на разходка с лодка, било край някой басейн с водни лилии, бъкащ от жаби, или пред сребърната клетка с безсрамните маймуни, или в някоя от градините, изобилстващи от спомени за времето, когато са се разхождали там заедно. И падишахът, комуто допадаха и историите, и играта на разцъфтелите в градината на паметта ни цветя, се сближаваше още повече с мен и ми говореше за Него, сякаш диреше стар приятел, който ни е изменил: междувременно владетелят подхвърли, че се канел да го убие, понеже повече не понасял дързостта му, въпреки че я намирал за доста забавна, така че Той бил постъпил добре като е избягал. После, без да мога да различа кого от нас има предвид, се впусна в пояснения, които ме стреснаха, ала ги изговори не с ярост, а с обич: било в дните, когато се боял, че обзет от гняв ще го убие, тъй като повече не можел да понася неговото невежество, последната нощ дори насмалко не повикал палачите! После каза, че аз не съм дързък; смятал ме за най-прозорливия, за най-надарения човек на света; не съм гледал да изтълкувам ужаса от чумата в своя изгода; не съм прокуждал ничий сън през нощите с приказки за набити на кол деца-крале; сега нямало вече при кого да тичам у дома, след като изслушам сънищата на падишаха, та да ги преразказвам с ирония, нямало вече кого да убеждавам да пишем заедно празнословни и забавни истории! Докато изслушвах всичко това, струваше ми се, че виждам като насън себе си и нас двамата отстрани, предчувствах, че губим почва под нозете си, ала през последните месеци, сякаш, за да ме влуди още повече, падишахът продължи да обяснява — не съм бил като Него, не съм допускал като Него разумът ми да е обсебен от софизми за различията между тях и нас! Още преди години, по време на нашата илюминация, която осемгодишният падишах — без да ни познава — наблюдавал от отсрещния бряг, моят дявол успял да подсигури за Него победата на другия дявол в черното небе; сега дяволът бил с Него, отишъл с Него в страната, в която се надявал да намери покой! После насред повтарящите се градински разходки султанът подпитваше: трябва ли човек да е падишах, за да схване, че хората от седемте краища и четирите климата на света неизменно си приличат? Мълчах уплашено; а сякаш за да сломи и сетната ми съпротива, падишахът продължаваше да подпитва: фактът, че всеки може да заеме мястото на другия не доказва ли най-добре, че хората навсякъде си приличат? Беше хванал бика за рогата.
Търпеливо понасях всичко това, понеже се чудех как да поспестя още малко пари, надявайки се, че един ден султанът, както и аз, ще успее да Го забрави; пък и вече бях свикнал със страха пред неизвестността; султанът обаче безжалостно ту отваряше, ту затваряше вратите на моето съзнание с такава непринуденост, сякаш яздехме из някоя гора, изгубили пътя, докато сме преследвали заек; пък и вече го правеше пред всички; пак се бе обградил с онези шутове, страхувах се, понеже смятах, че ще има ново прочистване, че ще ни бъдат отнети имуществата, а и предусещах приближаващите беди. В деня,
