себе си! През тези шестнайсет години, докато пишех истории, само и само да Го забравя, само и само за да се забавлявам с ужасните хора и с техния ужасен свят в бъдното и за да изпитам докрай вкуса на собствените си измислици, чух още редица слухове, но не повярвах на нито един от тях. Не зная дали подобно нещо са изпитвали и други: случваше се, докато превръщахме в затвор четирите стени сред възвишенията на Златния рог, докато чакахме тъй и непристигащата покана от нечий конак или от двореца, докато с наслада се отвращавахме един от друг, докато, разсмивайки се един друг, пишехме поредния трактат за султана, да бъдем завладени в един миг и двамата от някой незначителен детайл от живота — мокрото псе, което забелязахме заедно заранта, скритата геометрия на цветове и форми в подредбата на прането върху простора, опнат между две дървета, някоя езикова грешка, измъкваща наяве симетрията на живота! Сега тъгувам най-вече за това! По тази причина се върнах към книгата на своята сянка, която погребах, без да прикривам старателно Неговото име, надявайки се, че години, вероятно стотици години подир смъртта му, някой любознателен читател ще я разгърне, размишлявайки повече за своя, отколкото за нашия живот, а не бих се и засегнал, ако дори никой не я прочете; върнах се към нея и за да изживея повторно нощите по време на чумата, своето детство в Одрин, прекрасните часове, които прекарах в градините на падишаха, настръхването, което струва ми се, пропъпли по гърба ми, когато за първи път го видях без брада пред вратата на пашата. За да овладееш наново живота и фантазиите, които си загубил — всеки го знае, — трябва да си ги изфантазираш наново: аз вярвах в своята история!
Ще приключа книгата с разказа си за деня, в който взех решение да я приключа. Беше преди две седмици, седях пак на нашата маса, опитвайки се да съчиня една друга история, когато зърнах конник, идещ откъм Истанбул. В последно време не ме посещаваше никой, та да ми донесе вест от Него — може би, тъй като се държах доста сдържано с гостите си, аз изобщо не си представях някой да повтори посещението си, ала щом зърнах този пътник със странната пелерина и с чадъра в ръка, разбрах, че идва при мене. Бях го чул как говори още преди да пристъпи в стаята ми. Говореше турски, правейки Неговите грешки, само дето не бъркаше колкото Него; влизайки в стаята ми обаче мина на италиански. Щом видя киселата ми физиономия и абсолютното ми мълчание, каза на развален турски: смятал, че макар и малко, съм знаел италиански. Сетне заразправя: научил името ми и кой съм от Него. След завръщането си в родината, Той написал купища книги за своите невероятни приключения сред турците, за последния влюбен в животните турски падишах и за неговите сънища, за турците и чумата, за нашите дворцови и военни правила. Писанията му били посрещнати с интерес, поради завладялото отскоро аристократите и особено знатните дами любопитство към загадъчния Изток, книгите му се радвали на голям успех, преподавал в различни академии, забогатял. Нещо повече — предишната му годеница, омаяна от пламенността на неговите писания, напуснала, без да обръща внимание на възрастта си, своя съпруг; двамата се оженили, купили продадената преди това стара фамилна къща, настанили се в нея и възстановили предишния облик на дома и градината. Гостът ми знаел всичко това, тъй като бил възхитен от книгите му и Го бил посетил вкъщи. Той бил изключително деликатен, отделил на моя гост цял един ден, отвърнал на всичките му въпроси, преразказал му описаните в книгите приключения. Та тъкмо тогава надълго и нашироко му говорил за мен; бил написал книга за мен, озаглавена „Турчинът, когото познавах отблизо“; възнамерявал да поднесе на любознателните си италиански читатели описанието на целия ми живот — от детството ми в Одрин до раздялата ни, — придружавайки го с Негови лични проницателни коментари върху особеностите на турците.
— Вие сте Му разказали толкова много за себе си! — възкликна моят гост.
Сетне, за да ме слиса, ми припомни някои детайли от прочетените страници: как горко съм плакал от срам, когато безмилостно съм набил в детството си свое другарче от квартала, колко съм бил умен, как за шест месеца съм усвоил всичко от астрономията, на което Той ме е научил, колко много съм обичал сестра си, колко съм бил вярващ, как редовно съм правел намаз, колко съм обожавал сладко от вишни, как съм имал особено влечение към юрганджийството — занаятът на втория ми баща, и т.н. и т.н. След проявения изключителен интерес към мен, нямаше как да се отнеса хладно с този наивник и понеже знаех колко са любопитни хората като него, го разведох из цялата ни къща, стая подир стая. После го заинтригуваха игрите на малките ми синове и техните другарчета в градината; помоли ги да му разяснят правилата не само на челика, но и на жмичката, на прескочикобилата и на дългото магаре, която той много не хареса, и си записа всичко в един тефтер. Та тогава изтъкна, че е Приятел на турците. По-късно, подир обяд, повтори същите приказки — понеже нямаше друго какво да прави, му показах градината ни, Гебзе и къщата, в която години наред бяхме живели с Него. Особено много се заинтересува от нашите изби — докато внимателно се провираше между бурканите със сладка и туршии, между гюмовете със зехтин и оцет, се загледа в портрета ми, изработен по моя поръчка с маслени бои от венециански художник, продължи нататък и каза, сякаш споделяше тайна, че Той всъщност не е искрен приятел на турците и пише неприятни неща за тях: бил написал, че сме тръгнали по нанадолнището, говорел за съдържимото в главите ни като за мръсен долап, пълен с вехтории, че сме били непоправими и че за да се спасим, единственият ни изход бил в пълното смирение пред тях, след което векове наред би трябвало да подражаваме на смирилите се. За да прекратя словесния му поток, бързо изрекох:
— Но Той искаше да ни спаси.
Гостът ми веднага откликна, че действително е било така, че Той по тази причина бил ни създал оръжие, ала ние не сме Го разбрали; през една мъглива утрин изоставил затъналото в отвратително блато съоръжение, наподобяващо скелета на страховит корсарски кораб, заседнал в скалите по време на буря. После добави: да, много, ама много искал да ни спаси. Макар това далеч да не означавало, че у Него не присъствало дяволското, злото. Просто такива били всички гении! Внимателно, държейки в ръка портрета ми, го разглеждаше, като същевременно мърмореше нещо за гениите: ако не бил попаднал в плен при нас, ако беше прекарал живота си в своята родина, Той би се превърнал в един Леонардо да Винчи на седемнайсети век. След което се върна към Неговата любима тема за злото; сподели няколко грозни клюки, свързани с Него и с парите — знаех ги, ала ги бях позабравил. И заключи:
— Странно, вие изобщо не сте изпитали Неговото влияние!
Опознал ме, обикнал ме; не пропусна да подчертае и своето възхищение от мен — не разбирал как двама души, десетки години живели заедно, могат толкова да не си приличат. Не ми поиска портрета, както се опасявах; върна го, откъдето го беше взел и ме попита би ли могъл да види юрганите.
— Какви юргани? — отвърнах недоумяващо аз.
Окончателно смаян, изрече:
— Не прекарвате ли свободното си време в шиене на юргани?
И тогава реших да му покажа книгата, която не бях поемал в ръцете си цели шестнайсет години.
Силно се развълнува, каза, че можел да чете на турски и се интересувал доста, естествено, от тази книга, свързана с Него. Качихме се горе, в стаята с изглед към задната градина. Настани се на нашата маса, измъкнах книгата, която бях прибрал преди шестнайсет години, а сякаш вчера я бях оставил там; разтворих я пред него. Макар и бавно, успяваше да чете на турски. И се вглъби в моята книга, обзет от копнежа да бъде запленен от нея, без да се откъсва от собствения си сигурен и надежден свят, копнеж, който съм забелязал у всички пътешественици и който много ме дразнеше. Оставих го сам, слязох в градината, приседнах на плетеното канапе, откъдето можех да го виждам през отворения прозорец. В началото, преизпълнен с радост, дори ми подвикна през прозореца:
— Съвсем очевидно е, че кракът ви не е стъпвал в Италия!
Сетне забрави за мен, но това стана доста по-късно; от време на време го следях с крайчеца на окото си и престоях три часа в градината в очакване да приключи с книгата. Приключвайки я, вече беше разбрал; изглеждаше объркан; на няколко пъти изкрещя името на бялата крепост зад блатото, погълнало нашето съоръжение; на няколко пъти се опита да ме заговори на италиански, ала напусто. Извърна се и замислено се загледа през прозореца, за да асимилира и прочетеното, и смайването си, а и за да се отмори. С удоволствие забелязах, че постъпва както всички, озовали се в подобно положение — най-напред се загледа в някаква безпределна точка в пространството, в някакво несъществуващо средоточие, ала сетне, както очаквах, видя — този път виждаше гледката през рамката на прозореца. Не, не е бил толкова глупав, колкото съм си мислел — прозорливите ми читатели са го разбрали. Както и очаквах, трескаво запрелиства страниците на книгата, търсеше, аз с удоволствие чаках да открие, накрая откри, каквото търсеше, и го прочете. После пак се взря в онова, което можеше да се види през прозореца, гледащ към задната градина на моята къща. Какво виждаше — знаех го, естествено, прекрасно:
