Александър вдигна глава и я погледна. Лицето му беше безизразно като маска, само зелените му очи бяха живи и блестяха в задъханото неловко мълчание на сления им дъх.
— Не спирай — прошепна тя и отново раздвижи бедра.
Бе изкушаващо. Личеше си. Но желязното му самообладание не би му позволило да се отдаде на лекомислието. Джоуди бе пила. Всъщност бе пияна. Той подозираше, че бе съвсем невинна. Тялото й го молеше да забрави за неопитността й и да му даде облекчение. Ала желанието му бе прекалено силно. Той бе мъжът, който имаше отговорността да я пази, дори от себе си.
— Ти си пияна, Джоуди. — Гласът му бе малко нестабилен, но твърд.
— Има ли значение? — попита тя лениво.
— Не ставай смешна. — Отдръпна се от нея и стана. Погледна към проснатото тяло в изпомачкана рокля и от желание го заболя всичко чак до пръстите на краката. Ала не можеше да стори това, не и когато Джоуди бе толкова беззащитна. Тя въздъхна и затвори очи. Толкова бе приятно да лежи в прегръдките му. Усмихна се сънливо. Дали не бе сънувала? — Стани, за Бога! — изкомандва рязко Александър и я вдигна на крака. — Отиваш да си легнеш, още сега, преди да си станала пълна глупачка.
Тя примигна и го погледна.
— Не мога да си легна. Кой ще измие чиниите?
— Джоуди!
Тя прихна и се опита да се облегне на него, но той я отблъсна, хвана я за ръката и я поведе към вратата.
— Казах на Франсиско, че аз съм готвачката. Това съм аз! — заяви весело. — Готвачка, миячка на чинии, най-добра приятелка и домашна робиня. — Разсмя се още по-силно.
Той я измъкна през вратата и я поведе през коридора към стълбите. Джоуди се смееше малко прекалено високо, ала за щастие музиката откъм хола я заглушаваше.
Заведе я в стаята за гости, в която се бе настанила.
— Лягай! — процеди през зъби.
Тя се облегна на рамката на вратата, напълно объркана.
— Можеш да влезеш — прошепна закачливо. — Тук има легло.
— На теб ти трябва легло — скастри я Александър. — Иди и си легни.
— Само ме командваш — въздъхна Джоуди. — Не ти ли харесва да ме целуваш, Александър?
— Сутринта ще се мразиш.
Тя се прозя. Главата й се въртеше, както и стаята.
— Мисля да си легна.
— Страхотна идея. — Той понечи да си тръгне.
— Би ли ми изпратил Франсиско, ако обичаш? — подразни го Джоуди. — Много ще ми е приятно да си лежа и да си говоря с него за автомобилни състезания.
— Насън!
Александър излезе и затръшна вратата, напълно изгубил търпение. Изчака една минута, за да е сигурен, че Джоуди няма да се опита отново да излезе. Но я чу само как бавно отива към леглото, после как изведнъж тежко се стовари върху него. Когато отвори тихо вратата и надзърна вътре, тя лежеше по очи върху завивките, както си бе облечена, и спеше непробудно. Затвори вратата, твърдо решен втори път да не се доближава до нея, и се върна на празненството. Имаше чувството, че са го ударили с юмрук в стомаха. Не можеше да си представи какво го бе прихванало, та да позволи на Джоуди да го изкуши да забрави всякакво благоразумие. Загубата на самообладание дотолкова го притесни, че се държа два пъти по- внимателно към Кири, отколкото обикновено.
Когато я изпрати до стаята й, след като гостите си отидоха, я целуна настойчиво. Тя определено имаше желание, ала неговото тяло му изневери. Изобщо не можа да прояви някакъв интерес.
— Просто си уморен — успокои го Кири и се усмихна светски. — Имаме всичкото време на света. Наспи се добре.
— Разбира се. Ти също.
Остави я и слезе отново долу. Бе неспокоен, ядосан заради пристъпа на импотентност с единствената жена, която бе способна да я излекува. Или поне той си въобразяваше, че бе способна. Двамата с Кири никога не се бяха любили, макар че по едно време се бяха сближили. Сега тя му бе приятна компаньонка от време на време, красиво украшение, с което да се показва из града. Вбесяваше се, че можеше да е истински мъж с Джоуди, която почти сигурно бе девствена, и не можеше нищо да направи с изискана жена като Кири. Може би причината бе във възрастта.
Вниманието му бе привлечено от тракане на чинии. Тръгна след звука и откри нещастната Марджи, която се опитваше да сложи съдовете в съдомиялната машина.
— Не ми се струва добре — изкоментира Александър, като я видя как пъха заедно чинии, купи, порцеланови и кристални чаши. — Ще счупиш кристала.
Тя го погледна сърдито.
— Е, какво знам аз за миенето на съдове? Нали затова си имаме Джоуди.
Той наклони глава.
— Ти не си добре.
Марджи гневно отметна тъмните си коси.
— Да, не съм добре! Кири каза, че според нея още не съм готова да си изложа колекцията. Каза, че нейният магазин има планирани ревюта до края на годината и не може да ми помогне.
— Значи всичката тази шумотевица и домъкването тук на Джоуди са били за нищо — заключи Александър саркастично.
— Къде е Джоуди? — поинтересува се Марджи. — От два часа не съм я виждала и сега цялата тази работа чака мен.
Той се облегна на полуотворената врата и погледна към сестра си.
— В леглото си, спи мъртвопияна — обясни с отвращение. — След като се опита да съблазни пилота номер едно в света и след това мен.
Марджи се изправи и се обърна към него.
— Теб?
— Иска ми се да можех да те накарам да разбереш колко ми е омръзнало Джоуди да ми се мотае в краката всеки път, когато се прибера в собствената си къща. Не можем да имаме купон без нея, не можем да имаме празник без нея. Собственият ми рожден ден означава тя да бъде поканена! Защо не можеш просто да наемеш готвачка, когато ти трябва, вместо да ми натрапваш някогашната си най-добра приятелка?
— Мислех, че харесваш Джоуди, поне малко — заекна Марджи.
— Тя не е от нашата класа, Марджи — настоя Александър, все още ядосан, че бе загубил самообладание, и бесен, че Джоуди бе виновна за това. — Никога няма да подхожда на нашите кръгове, колкото и да се опитваш да я приобщиш към тях. Тази вечер обясняваше, че е готвачката, и това не е много далеч от истината. Тя е самоходно обществено зло. Не знае нищо за нашия начин на живот, не може да проведе един приличен разговор и се облича като бездомница. Излага ни.
Марджи въздъхна нещастно.
— Надявам се, че не си й наговорил тези неща. Тя може да не е от висшата класа, но е сладка и мила, и не клюкарства. Джоуди е единствената истинска приятелка, която някога съм имала. Не че съм се държала много като приятелка — добави тъжно.
— Би трябвало да имаш приятелки от своята класа — отбеляза той хладно. — Не искам повече да я каниш тук — заключи твърдо и вдигна ръка, когато Марджи се опита да възрази: — Говоря сериозно. Намери някакво извинение, ала я дръж далеч оттук. Няма да позволя твоята парцалива приятелка да ми налита. Не искам повече да ми се пречка в краката на никакви празници или, Боже опази, на моя рожден ден! Ако искаш да се видиш с нея, иди до Хюстън, живей в Хюстън, но не я води повече тук!
— Наистина ли се опипа да те прелъсти?
— Не искам да говоря за това. Беше ужасно неловко.
— Сигурно ще бъде в ужас, когато сутринта се събуди и си спомни какво е правила. Каквото и да е било то — добави Марджи с надеждата да разбере нещо повече.
