— Не бих била много добра приятелка, ако се опитвах да те променя — отвърна с усмивка Джоуди. — Ще се видим скоро — обеща загадъчно и тръгна, преди Марджи да бе успяла да я попита какво има предвид.
Полетът до Хюстън бе кратък и през цялото време Джоуди се бореше със сълзите си. Не помнеше през целия си живот нещо, от което да я бе заболяло толкова. Александър не можеше да я гледа. Не я искаше край себе си. От нея му се повдигаше. Тя… Тя го отвращаваше.
Повечето й спомени за любов се въртяха около Александър Коб. Бе си мечтала за него още преди да осъзнае, че чувствата й се бяха задълбочили и се бяха превърнали в любов. Неочакваните им срещи бяха цяло щастие за нея, тръпнеше само когато той й се усмихнеше. Но всичко това е било лъжа. Тя бе отговорност, която той приемаше сериозно, както работата си. Просто не означаваше за него нищо повече от това. Беше болезнено да го осъзнае и трябваше да мине време, докато болката се притъпи.
Ала засега бе прекалено болезнено, за да го понесе. Джоуди извади самолетното списание от джоба на предната седалка и го отвори. Докато свърши, самолетът вече кацаше. Излезе в чакалнята с ново решение. Щеше да забрави Александър. Бе време да загърби миналото и да започне на чисто.
Когато Марджи се върна от летището, Александър бе сам в библиотеката и излезе в коридора да я посрещне.
— Тя каза ли нещо? — попита веднага.
Марджи се поколеба, изненадана от въпроса и от явното му нетърпение.
— За какво?
— Защо така изведнъж си тръгна. Знам, че имаше билет за късно следобед. Трябва да го е сменила.
— Каза, че й е неудобно да те погледне в очите.
— Нещо друго? — настоя той.
— Всъщност не. — Самата Марджи също се чувстваше неудобно. — Познаваш Джоуди, Леке. Болезнено стеснителна е и освен това никога не пие. Предполагам, че каквото и да се е случило, тя се срамува от себе си и се чувства неловко край теб. С времето ще й мине.
— Мислиш ли?
— Какво правите вие двамата тук? — попита сприхаво Кири и се прозя. Бе слязла, облечена с червена нощница и дълга черна копринена роба. Русата й коса се спускаше върху раменете. — Имам чувството, че изобщо не съм спала. Готова ли е закуската?
Марджи се сепна.
— Ами, Джеси я няма… — Започна тя.
— Къде е онази малка готвачка, която беше на празненството снощи? — попита безгрижно Кири. — Защо да не може тя да приготви закуската?
— Джоуди не е готвачка — отсече Александър. — Тя е най-добрата приятелка на Марджи.
Кири вдигна вежди.
— Стори ми се, че се понапи. Хора като нея не бива да пият. Значи е още махмурлия и не може да готви, така ли?
— Тя си замина — отговори Марджи. Забележките на Кири й бяха неприятни.
— Кой тогава ще ми препече филийки и ще ми направи кафе? — настоя Кири. — Трябва да закуся.
— Аз мога да ти препека филийки — каза Марджи. Имаше нужда от помощта на Кири за колекцията, но изобщо не харесваше самата жена.
— Тогава отивам да се облека. Искаш ли да дойдеш горе да ми закопчаеш ципа, Леке?
— Не, аз ще направя кафето — заяви той и тръгна след Марджи към кухнята.
Кири неразбиращо се вторачи след тях. Александър никога не й бе говорил по този начин, а Марджи определено бе груба. И те не трябва да пият, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. Очевидно тази сутрин всички бяха махмурлии и в лошо настроение.
Две седмици по-късно Джоуди присъстваше на среща между Броуди и един служител в тяхната информационна система, който се бе държал грубо и обидно с колежка. Работата на Броуди като главен специалист в отдел „Човешки ресурси“ бе да изглажда персоналните противоречия и той бе дипломат. Тази среща даваше на Джоуди възможността да види какви задължения щеше да има, ако се издигнеше до този пост.
— Господин Косвалски, това е госпожица Клейбърн, моята административна помощничка. Тя е тук, за да води бележки — представи я Броуди.
Джоуди бе изненадана. Тя мислеше, че е тук, за да учи работата. Ала се усмихна, извади бележника и молива си и се приготви.
— Имате оплакване от мен, нали? — попита Косвалски с въздишка.
Броуди вдигна вежди.
— Ами, да…
— Един от нашите началници назначи системна специалистка, която няма никакъв практически опит в нефтодобива — започна Косвалски. — Аз подготвях една статия за нашето списание и системата се срина. Изпратиха нея да я поправи. Тя видя моята статия и направи някои забележки относно термините, които използвам, и колко непрофесионално звучат. Очевидно не разбираше разликата между такелажник и хулиган. Опитах се да й обясня, а тя ме обвини, че й говоря надменно и си отиде. — Той вдигна ръце. — Господине, аз не се държах грубо и не отказвах да й помагам. Просто се опитвах да я науча на езика, който се използва в производството.
Броуди имаше вид, че иска да каже нещо, но вместо това погледна към Джоуди и се прокашля.
— Не сте ли я наричали с обидни имена, господин Косвалски?
— Не, господине — отговори вежливо младежът. — Обаче тя ме наричаше. Освен това, честно казано, има изцъклен поглед и червен нос. — Лицето му се изопна. — Господин Ванс, виждал съм предостатъчно хора, които вземат наркотици, за да скрият, че са вземали наркотици. Тя не поправи системата и само обърка нещата още повече. Трябваше да повикам друг специалист, който да оправи нейните поразии. Мога да ви дам името му и възложителния договор. — Извади един лист и го подаде на Броуди. — Извинявам се, че като отговор обвинявам друг служител в некомпетентност, ала става дума за моята почтеност.
Броуди взе документа и прочете името.
— Познавам този техник. Той е най-добрият, който имаме. Ще потвърди ли това, което току-що ми казахте?
— Да, господин Ванс.
Броуди кимна.
— Ще говоря с него и ще проуча вашите обвинения. Когато имаме решение, ще ви уведомя. Благодаря ви, господин Косвалски.
— Аз ви благодаря, господин Ванс — отговори младият мъж и се изправи. — Много обичам работата си. Ако я загубя, би трябвало това да е заради мои грешки, не заради лъжи.
— Напълно съм съгласен — отвърна Броуди. — Приятен ден.
— На вас също. — Косвалски излезе с достойнство.
Броуди се обърна към Джоуди.
— Как би характеризирала господин Косвалски?
— Струва ми се искрен, честен и работлив.
Броуди кимна.
— Всяка сутрин е навреме на работа, никога не закъснява след обедната почивка, с желание върши всичко, което му се възложи, и не възразява, дори ако трябва да остава след работа. — Извади друга папка. — От друга страна, системната специалистка, някоя си госпожица Бъргън, е закъснявала четири пъти от всеки пет дни, откак работи тук. Отсъства от работа всеки втори понеделник. Мърмори, ако я помолят да остане след работно време, и работата й е незадоволителна. — Вдигна очи. — Твоето предложение, ако беше на мое място?
— Щях да я уволня.
