Той бавно се усмихна.
— Тя има майка инвалид и двегодишен син — каза неочаквано. — Била е уволнена от последната си месторабота. Ако загуби и това място, я чака несигурно бъдеще. — Джоуди прехапа устни. Едно бе да намери повод за уволнение на некомпетентен служител, но като знаеше домашните проблеми на жената, решението бе трудно. — Ако заемеш моята длъжност, от теб ще се иска да правиш такива предложения. Всъщност ще трябва да ги правиш пред мен. Не може да си позволяваш сантименталности. Работиш в компания, която зависи от печалбата. Некомпетентните служители ни струват време, пари и може би дори изгубени клиенти. Никоя фирма не може да просъществува дълго по този начин.
Джоуди го погледна тъжно.
— Това не е приятна работа, Броуди.
— Това е като градинарството — кимна той. — Трябва да отделяш зеленчуците от плевелите. Ако има много плевели, няма да има зеленчуци.
— Разбирам. — Тя погледна бележника си. — И какво ще препоръчаш ти?
— Ще препоръчам нашият отдел по сигурността да направи пълна проверка на работата й. Ако се окаже, че има проблем с наркотиците, ще й се даде възможност да избере дали да се лекува, или да напусне. Освен ако не я заловят дрогирана на работа, разбира се — добави Броуди. — В такъв случай ще бъде арестувана. — Джоуди усети как изстива вътрешно. Това, което й бе изглеждало като прекрасна перспектива, се стоварваше като тежък камък отгоре й. — Джоуди, наистина ли това е работата, която искаш да работиш? — попита той внимателно и се усмихна. — Извини ме, ала ти не си коравосърдечен човек, винаги намираш извинения за постъпките на хората, а един ръководител не може да бъде такъв.
— Започвам да го осъзнавам — отвърна тя тихо и потърси очите му. — Не те ли притеснява да предлагаш хора за уволнение?
— Не — отговори Броуди направо. — Съжалявам за тях, но не дотолкова, че да рискувам заплатата си и твоята, като ги държа на работа, която не могат да вършат. Това е бизнес, Джоуди.
— Предполагам. — Тя завъртя химикалката в пръстите си. — Аз бях страхотна с компютрите, когато учех в колежа. Не исках да стана системен специалист, защото нямам техническо мислене, ала мога да правя със софтуера всичко, което си поискам. Може би работя не каквото трябва. Може би все пак трябваше да стана програмист.
Той се засмя.
— Ако по някое време решиш, че искаш да се занимаваш с това, напиши молба и я дай на началника на отдел „Човешки ресурси“, за да кандидатстваш за работата.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко. Точно по този начин получих тази работа.
— Я виж ти!
— Няма да ти се налага да уволняваш софтуер — напомни й Броуди. — И ако не работи, няма да ти е съвестно да го изхвърлиш. Но за всичко това е много рано. Няма нужда точно сега да решаваш какво искаш да правиш. Освен това — добави с въздишка, — аз може и да не получа повишението, на което се надявам.
— Ще го получиш — увери го Джоуди. — Ти си страхотен в това, което вършиш.
— Наистина ли мислиш така? — Изглеждаше така, сякаш отговорът й сериозно го интересува.
— Определено.
Той се усмихна.
— Благодаря. Боя се, че Кара няма особено високо мнение за моите способности. Сигурно защото самата тя е толкова добра в маркетинга. Постоянно я повишават. И тези пътувания… По-често е извън града, отколкото тук, ала това й харесва. Миналата седмица беше в Мексико, по-миналата в Перу. Само си представи! Толкова ми се иска да отида до Мексико и да видя Чичен Ица. — Броуди въздъхна.
— Аз също. Обичаш ли археологията?
— Много. А ти?
— О, да!
— В Музея на изкуствата има изложба на керамиката на маите. Кара мрази такива неща. Сигурно няма да искаш следващата събота да дойдеш с мен да я видиш?
Следващата събота. Рождения ден на Александър. През последните две седмици, откак се бе върнала от празненството на семейство Коб, бе страдала. Но на този рожден ден нямаше да я поканят, а и дори да я поканеха, тя не би отишла.
— С удоволствие — съгласи се Джоуди с лъчезарна усмивка. — Ами… Няма ли приятелката ти да има нещо против?
Той се намръщи.
— Не знам. Ъъъ… Няма нужда да го обявяваме на всеослушание, нали?
Тя разбираше. Чувстваше се малко неудобно да излиза с мъж, който си има приятелка, но пък Броуди не бе чак женен. Освен това приятелката му се държеше с него като с боклук. Джоуди не би се държала така.
— Няма нужда — съгласи се тя. — Много ще ми бъде приятно.
— Страхотно! — Той също се усмихна широко. — Ще ти се обадя в петък вечерта да се разберем кога и къде да се видим, става ли?
— Става.
Бе поела по нов път, имаше нов живот и се чувстваше като нов човек. Бе започнала вечер да ходи в едно ретро кафене, където сервираха хубаво кафе, а хората четяха стихове на сцената или свиреха фолк музика с китари. Джоуди се чувстваше много добре в тази артистична тълпа. Дори за пръв път стана и прочете едно свое стихотворение, тъжна поема за отхвърлената любов, вдъхновена от Александър. Всички ръкопляскаха, дори собственикът, който се казваше Джони. Увереността, която изпита, я направи по-малко несигурна и следващия път, когато чете свои стихове, не се страхуваше толкова много от публиката. Бе като преродена. Бе една нова Джоуди, която щеше да покори света. А сега Броуди искаше да излезе с нея. Беше й много приятно.
Това чувство продължи точно два часа. Тя се върна от обед и завари Александър Коб да я чака, приседнал на ръба на бюрото в малкия й кабинет.
Не бе имала достатъчно време да преодолее злощастната си последна среща с него. Искаше й се да се обърне и да избяга, ала нямаше да се получи. Вече я бе забелязал.
Спокойно се приближи до бюрото си, макар че сърцето й прескачаше, и остави ръчната си чанта в най- долното чекмедже.
— Здравей, Александър — каза навъсено. — С какво мога да ти бъда полезна?
Поведението й го обърка. Джоуди винаги се радваше, когато неочаквано го срещнеше. Не бе осъзнавал колко приятна му бе била непринудената й реакция, докато не я изгуби.
Погледна я през бюрото, озадачен и разтревожен.
— Никой не е виновен за това, което се случи — каза сковано. — Не се измъчвай със самообвинения.
Тя се отпусна малко, но съвсем малко.
— Бях пила прекалено много. Няма да се повтори. Как е Марджи?
— Мълчи.
Това само по себе си бе тревожно. Марджи никога не мълчеше.
— Защо?
Той сви рамене, взе от бюрото й един кламер и започна да го разглежда.
— Не може да стигне доникъде с моделите си. Очакваше незабавен успех, а дори не може да прекрачи прага.
— Жалко. Тя наистина е добра.
Александър кимна и присви очи.
— Трябва да говоря с теб. Може ли да се срещнем в кафето долу, когато свършиш работа?
Джоуди не искаше и това бе очевидно.
— Не можеше ли просто да ми се обадиш по телефона вкъщи?
