— Аз нямам връзка с него!
— Но би имала, ако ти предложи.
Джоуди понечи да възрази, ала се отказа. Нямаше смисъл да спори. А и това си бе нейният живот и не бе негова работа да й казва как да го живее.
— Как искаш да се държа, докато се преструвам, че имаме нещо общо? — попита кисело. — Искаш ли да ти се хвърля на врата и да започна да те целувам, когато влезеш в кабинета ми?
Очите му се разшириха.
— Моля?
— Няма значение. Ще импровизирам.
Наистина изглеждаше различно, помисли тя, като го гледаше как непривично за него се колебае. Александър извади от вътрешния джоб на сакото си една дискета и й я подаде.
— Още нещо. — Огледа се наоколо, за да се увери, че не ги наблюдават. — Искам да провериш тези интернет страници и адреси, без да оставяш следи. Искам да знам дали са законни и кой ги притежава. Защитени са с парола и код.
— Няма проблем, мога да мина през всяка защита, която поставят.
— Не оставяй адрес, по който могат да стигнат до теб — натърти той. — Тези хора не се колебаят да убиват деца, така че не биха имали нищо против да премахнат и теб.
— Разбрах, ясно ми е. — Джоуди прибра дискетата в чантата си и допи капучиното. — Нещо друго?
— Да. Марджи каза да ти предам, че съжалява.
Джоуди вдигна вежди:
— За какво?
— За всичко. — Александър потърси очите й. — И, между другото, не ни дължиш непрекъснати услуги, независимо дали си ни задължена, или не.
— Знам. — Тя се изправи. — До утре ще имам тази информация.
Той също се изправи и взе сметката, преди да бе успяла да я погледне.
— Аз те поканих, аз черпя. — Погледна я със смущаваща настойчивост. — Все още премълчаваш нещо.
— Нищо важно — отвърна Джоуди. Бе притеснително, че толкова лесно разгадава изражението й.
Александър присви очи.
— Наистина ли ти харесва да работиш тук, Джоуди?
— Ти беше този, който каза да престана да се мотая и да си намеря работа — обвини го тя с повече горчивина, отколкото си мислеше. — Е, намерих си.
Той направо трепна.
— Казах, че трябва да определиш приоритетите си, не че трябва да се хванеш на работа, която мразиш.
— Харесвам Броуди.
— Броуди не е работа, по дяволите! Ти не си създадена за еднообразие. Това ще убие душата ти.
Джоуди знаеше това, ала не искаше да го признава.
— Ти нямаше ли среща? — попита, изгубила търпение.
Александър въздъхна тежко.
— Имам. А ти защо нямаш?
— Мъжете не си заслужават неприятностите, които причиняват — излъга тя и се обърна.
— О, ти ли го знаеш, с твоя бурен светски живот?
Джоуди се обърна вбесено.
— Само гледай, когато Броуди е свободен.
Той не отговори, но я проследи с поглед.
Тя фуча от яд през целия път до дома си. Александър бе толкова нахален! Можеше да й се подиграва със завоеванията си, да я използва да му върши работата, да я насили да му стане съучастник в разследването…
Я чакай малко, помисли изведнъж и ръката й замръзна върху чантата, в която бе дискетата. Той имаше под свое ръководство някои от най-добрите компютърни специалисти в страната. Защо трябваше да доверява такава работа на един аматьор, който дори не работи за него?
Отговорът дойде бавно, когато си спомни откъслечни разговори, които бе чула по време на разследването на Лопес. Джоуди познаваше хора в Джейкъбсвил, които поддържаха връзка с нея, след като се премести в Хюстън. Някой бе споменал, че има подозрения за внедрен в полицията човек на Лопес, който му е предавал информация, за да му помага да не го хванат.
В такъв случай в необичайната молба на Александър имаше логика. Той подозираше, че някой от неговата организация работи за наркотрафикантите, и искаше това разследване да се извърши от човек, на когото може да има доверие.
Почувства се смешно трогната от доверието му, не само като способности, а и като почтеност. Бе отказвал помощта й преди, ала сега й доверяваше взривоопасната си информация. Допускаше я в живота си, макар и само донякъде. Би трябвало да държи на нея, поне мъничко.
Разбира се, че държеше на нея, каза си тя мрачно. Нали беше компютърен гений и Александър го знаеше. Не бе ли плащал за колежа, където бе развила тези си умения? Той вярваше в способността й да обработи софтуера и да проследи криминалната дейност в киберпространството. Това не означаваше признание в любов. Нямаше надежда за бъдеще с Александър. Тя дори не бе негов тип. Той харесваше високоинтелектуални, самоуверени жени. Харесваше професионалистки. Джоуди повече приличаше на мишка. Криеше се в малкия си ъгъл, избягваше сблъсъците, криеше способностите си, говореше само когато я питаха и никога нищо не искаше.
Напипа дискетата през меката кожа на чантата, която бе купила почти нова на една разпродажба. Стисна устни. Е, може би бе дошло времето да престане да бъде лакей на всички и да започне да отстоява интересите си. Тя бе умна. Бе способна. Можеше да върши всяка работа, която наистина искаше да върши.
Помисли си как би уволнила една жена с болна майка, която зависи от нея, и с малко дете. Изскърца със зъби. Ставаше й все по-ясно, че такава работа никога няма да й харесва.
От друга страна, проследяването на престъпници бе нещо вълнуващо. Лицето й пламна при мисълта колко полезна би могла да бъде на Александър в неговото разследване. Спомни си за двете момченца и за бедната им майка, и гневно присви очи. Щеше да помогне на Александър да хване изрода, поръчал тази екзекуция. И бе точно жената, която имаше уменията да го направи.
Прекара почти цялата вечер и малките часове на нощта да проследява информацията, която Александър я бе помолил да намери. Един или два пъти стигна до задънена улица и изпадна в отчаяние. Наркобароните сигурно имаха свои си компютърни специалисти, и то от висока класа, щом можеха да правят такива неща.
Накрая намери уебстраница, която даваше информация, поне на пръв поглед, само за най-добрите адреси със сведения за неидентифицирани летящи обекти. Но един от адресите съвпадаше с материала, който бе разпечатала от дискетата на Александър, и бе възможна връзка към наркомрежата. Отваряше страница след страница, ала не намираше нищо повече от шаблонни съобщения за възможни места и дати на приземяване на летящи чинии. Обаче последният адрес съдържаше само една страница с информация, необичайно кратка, и всички места бяха в определена област — Тексас, Мексико и Перу. Но пък Перу бе на един хвърлей разстояние от Колумбия. И докато Колумбия и наркотиците да бяха почти синоними, малко хора извън Агенцията за борба с наркотиците свързваха Перу с наркотрафика.
Бе почти два сутринта и толкова й се спеше, че започна да се смее на собствената си несъобразителност. Ала когато погледна към тази последна уебстраница, изведнъж разбра, че цифрите и местата на кацане на летящи чинии имат някакъв смисъл. Бързо разпечата тази страница.
В разпечатките имаше определена закономерност. Бе толкова очевидно, че направо й вадеше очите. Джоуди грабна един молив и започна да записва цифрите. Оттам бе лесно да ги превърне в букви. Това, което се изписа, бе адрес на електронна поща.
