Тя се засмя заедно с него.
— Направо не мога да повярвам! Дори не знаех, че харесваш Дебюси.
Той направи гримаса.
— Всъщност не го харесвам. Кара го харесва.
Джоуди се усмихна закачливо.
— Мисля, че и Александър не го харесва особено, но ще се преструва, че го обича.
Броуди отвърна на усмивката й.
— Извинявай, обаче той не ми се струва много твой тип — започна предпазливо и се поизчерви. — Доста труден характер е, нали? Освен това ми се стори, че вчера носеше пистолет… Джоуди? — попита объркано, когато тя избухна в смях.
— Нещо като охрана е, на половин работен ден — съобщи му Джоуди, без да обяснява какво точно работи Александър. Той винаги бе пазил в тайна работата си, дори пред приятели. Тя едва сега започваше да разбира причините.
— А, така ли… — Броуди се засмя с облекчение. — Аз пък си помислих, че си се хванала с мафиот.
Трябваше да не забрави да каже това на Александър. Не че щеше да го впечатли.
— Е, не е чак толкова лош. За съботата… Все едно, щях да се откажа. Просто не ми се струва правилно.
— Така е — съгласи се той. — Ние с теб сме прекалено старомодни, Джоуди. И двамата не обичаме да нарушаваме правилата. Обзалагам се, че никога не са те глобявали за превишена скорост.
— Никога — призна си тя. — Не че напоследък шофирам кой знае колко. Толкова по-удобно е да ползвам автобуса — добави Джоуди, без да споменава, че преди няколко месеца й се бе наложило да продаде колата си, която бе стара и разходите за поправки съсипваха бюджета й.
— Така е. Ъъъ… Забелязах, че приятелят ти кара нов ягуар.
Тя се усмихна невъзмутимо.
— Той и сестра му получиха голямо наследство. Имат ранчо и отглеждат най-добрите стада в Южен Тексас. Затова може да си позволи да кара ягуар.
— Ясно. — Броуди пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се вгледа в нея. — Дебюси. Някак си никога не съм си те представял, че ходиш по концерти класическа музика.
— Ала аз наистина ходя. Обичам освен това балет и театър. Не че напоследък имам възможност много да ги посещавам.
— И приятелят ти ли ги харесва?
— Всъщност той ме научи да ги харесвам — сподели Джоуди. — Непрекъснато ни водеше със сестра му на представления, когато бяхме момичета. Казваше, че трябва да се научим на култура, защото е важно. По това време нямахме особено желание, но се научихме да я обичаме, както я обичаше Александър. Освен Дебюси — добави с усмивка. — Понякога си мисля, че обичам точно този композитор просто напук на него.
— Много е добър, ако обичаш нещо по-съвременно. Аз самият предпочитам Бетовен.
— Личи си. Е, благодаря ти за разбирането. Значи ще се видим довечера на концерта.
— Сигурно.
Размениха си усмивки и той си тръгна. Тя отново насочи вниманието си към компютъра, замислена за съвпаденията.
Знаеше ли Александър, че Броуди и приятелката му Кара ще ходят на същото представление? Или това бе едно от онези неочаквани съвпадения?
После през главата й мина друга мисъл. Ами ако Александър търсеше нейната компания, защото подозираше Броуди, че е свързан с организацията на наркобарона?
ШЕСТА ГЛАВА
От подозрението, че Александър следи Броуди, Джоуди цял ден бе замислена и в лошо настроение. Броуди бе мил и внимателен човек. Със сигурност не можеше да е забъркан в нещо толкова отвратително като контрабанда на наркотици!
Ако някой от корпорацията бе под наблюдение, тя не можеше да разкрие прикритието на Александър, като спомене нещо пред шефа си. Но… Не бе ли споменал Александър пред своя агент Кенеди, че разследват случай в корпорацията „Торн Ойл“? Джоуди си спомни защо Александър искаше да се преструва, че се интересува от нея. Нещо не се връзваше. Защо му трябваше да лъже Кенеди?
Поклати глава и остави въпросите. Сама нямаше да намери никакви отговори.
Вече от цял час бе облечена и готова, когато той позвъни и тя натисна копчето на домофона да му отвори. Докато Александър се качи и почука на вратата й, Джоуди вече бе кълбо от нерви.
Отвори вратата и той я огледа без особено одобрение. Тя си мислеше, че изглежда добре със строгата черна рокля, високите токчета и с вдигнатата си на кок коса. Очевидно Александър не бе на същото мнение. Самият той бе невероятно елегантен, с вечерен костюм и лъснати до блясък черни обувки. Черното сако стоеше безупречно върху яката на скъпата му бяла риза.
— Никога не си разпускаш косата — скастри я Александър. — И носиш една и съща рокля на две от три празненства в нашата къща.
Джоуди се изчерви.
— Това е единствената прилична рокля, която имам — обясни напрегнато.
Той въздъхна раздразнено.
— Марджи с удоволствие би ти ушила нещо, ако й позволиш. — Тя се обърна да заключи вратата. Ръцете й бяха студени и вдървени. Нямаше ли да я остави една-единствена вечер да си направи удоволствието, без непрекъснато да я критикува за нещо? Почти й се доплака. Ахна, когато Александър внезапно я завъртя и я целуна с трескава страст. Нямаше време да реагира. Всичко свърши толкова бързо, колкото бе започнало, въпреки омекналите й колене и накъсаното й дишане. Джоуди го гледаше с разширени от изненада очи. Той наблюдаваше реакцията й. — Престани да ми разрешаваш да те унижавам — каза неочаквано. — Знам, че не правя кой знае какво за самочувствието ти, ала ти сама трябва да го отстояваш. Ти не си изтривалка, Джоуди, престани да позволяваш на хората да те тъпчат. — Тя все още се опитваше да диша и в същото време да мисли. — А сега приличаш на жертва на пътнотранспортно произшествие. — Вгледа се в устните й, извади една носна кърпичка и я напъха в ръката й. — Сигурно съм целият изпоплескан с розово червило. Изтрий ме.
— То… Не пуска — заекна Джоуди. — Александър вдигна изненадано вежди и зачака обяснение. — От тези, новите, е, които рекламират. Слагаш си го и трае цял ден. Не оставя следи по чаши за кафе и дори върху салфетки. — Върна му кърпичката.
Той я прибра, но не помръдна. Вдигна ръце към главата й и, преди да бе успяла да го спре, измъкна кръглия гребен, който придържаше високия кок. Косите й паднаха на меки вълни върху раменете й.
Александър затаи дъх.
— Красиво… — Прошепна и погали копринените кичури.
— Цяла вечност правих този кок — възрази слабо тя.
— Обичам дълга коса — отсече той, наведе се, повдигна брадичката й и я целуна изключително нежно. — Остави я така.
Пъхна гребена в ръката й и я изчака да го прибере в чантичката си. Ръцете й трепереха. Александър забеляза това, усмихна се, сплете пръсти с нейните и я поведе по коридора.
Концертната зала бе пълна. Очевидно доста хора в Хюстън обичаха Дебюси, помисли Джоуди дяволито, докато вървяха по пътеката към своя ред. Знаеше, че Александър изобщо не го харесва, ала бе много мило от негова страна да го изтърпи, като знаеше колко обича тя пиесите, които щяха да свирят.
Разбира се, може би той бе тук само защото следеше Броуди, помисли Джоуди и отново се разтревожи. Не можеше да повярва, че Броуди някога би се заел с нещо непочтено. Той прекалено много приличаше на самата нея. Но защо Александър би прекарвал толкова много време на работното й място, ако не го подозираше?
Всичко бе много озадачаващо. Тя седна на мястото си до Александър и зачака завесите да се вдигнат.
