По пътя бяха попаднали в задръстване и бяха пристигнали в последния момент. Светлините изгаснаха почти в минутата, когато седнаха.
В тъмнината, приятно разсейвана от светлините на сцената, Джоуди почувства как голямата топла ръка на Александър се вплита в нейната. Въздъхна безпомощно, наслаждавайки се на възбуждащото, наелектризиращо докосване.
Той чу въздишката й и стисна ръката й по-силно. Не я пусна чак до антракта, когато стана и предложи:
— Искаш ли да се поразтъпчем?
— Искам. — Тя се изправи, все още развълнувана от близостта му, и излезе заедно с него. Този път Александър не я държеше за ръка, забеляза Джоуди и се зачуди защо.
Във фоайето Броуди ги забеляза и тръгна към тях, влачейки след себе си приятелката си. Тя бе красива, испански стил, много елегантна, тъмнокоса и дългокрака. Определено зашеметяваща. Искаше й се да е наполовина толкова хубава.
— Здравей! — поздрави я Броуди с неподправена топлота. — Скъпа, това е секретарката ми, Джоуди Клейбърн… Извинявай — поправи се бързо, като видя как Джоуди стисна устни. — Исках да кажа, моята административна помощничка. А това е приятелят на Джоуди, господин… Ъъъ… Господин…
— Коб — подсказа му Александър.
— Господин Коб — повтори като папагал Броуди. — А това е приятелката ми, Кара Домингес — представи я той.
— Приятно ми е — поизнесе Кара с отегчен глас.
— И на мен — отвърна Джоуди.
— Кара се занимава с маркетинг — обясни Броуди, в опит да даде тон на разговора. — Работи в „Брадфорд Маркетинг“, подразделение на „Ритър Ойл“. Те продават оборудване за сонди и резервни части за нефтодобивната промишленост из целите Съединени Щати. Кара завежда югозападния отдел.
— А какво работите вие, господин Коб? — обърна се Кара към Александър, който просто я наблюдаваше, без да каже нищо.
— О, той работи в службите по сигурността — намеси се Броуди.
— Наистина ли? — вдигна вежди Кара, ала без особен интерес.
— Аз работя в Агенцията за борба с наркотиците — заяви Александър с лека усмивка, усетил изненадата на Джоуди. — Много време съм под прикритие извън страната — обясни с най-сериозното изражение, което тя някога бе виждала от него. — Разбира се, изобщо не ми се налага да работя — добави той с усмивка, — но ми харесва да казвам, че работя в службите по сигурността.
Джоуди се опитваше да не го поглежда и да не реагира. Бе много трудно.
— Колко интересно — обади се Кара след минутка. Тя също изглеждаше объркана от откровеността му. — И разследвате ли в момента някакъв случай?
Едно от първите неща, които Джоуди и Марджи бяха научили от Александър, бе никога да не споменават с какво се занимава Александър, освен че „работи в службите по сигурността“. Тя винаги бе смятала, че това бе заради редките случаи, когато му се налагаше да работи под прикритие. А сега сам си призна всичко!
— Може и така да се каже — отвърна той лениво. — В момента разследваме една компания с връзки в Хюстън.
Кара цялата бе слух.
— Това трябва да е корпорацията „Торн Ойл“. — Александър я погледна с подчертана изненада. Тя се засмя: — Човек чува разни неща. Не се безпокойте, на никого няма да кажа какво знам.
— Разбира се, че няма — засмя се Броуди, опитвайки се да го обърне на шега. Досега не бе предполагал какво точно работи Александър.
Александър също се засмя.
— От време на време трябва да си намирам развлечения — сподели той. — Баща ми беше богат. Ние със сестра ми сме единствените му наследници.
Кара го гледаше с нарастващ интерес.
— В Хюстън ли живеете, господин Коб?
Той кимна.
— Харесва ли ви концертът? — намеси се Броуди, притеснен от начина, по който приятелката му гледаше Александър.
— Прекрасен е — отговори Джоуди.
— Доколкото разбирам, през ноември хюстънският балет ще представя „Лешникотрошачката“ — измърка Кара и се усмихна на Александър. — Ако обичате балет, може би ще се срещнем отново.
— Може би — отговори Александър. — И вие ли живеете в Хюстън, госпожице Домингес?
— Да, ала доста пътувам — отвърна тя безгрижно. — Контактите ми се простират надалеч.
— Тя току-що се върна от Мексико — вметна Броуди с нервен смях.
— Да, помагах там на майка ми. След като баща ми почина, тя загуби къщата си и нямаше къде да отиде.
— Съчувствам ви — каза й Джоуди. — И аз преди няколко години изгубих родителите си. Знам какво е.
Кара се обърна към Броуди.
— Мисля, че е време да влизаме. Радвам се, че се запознах с вас — добави със светска усмивка, хвана Броуди за ръката и го повлече след себе си. Той едва успя да им каже довиждане.
Александър погледна към Джоуди.
— Шефът ти май беше шокиран, когато му споменах с какво се занимавам.
Тя поклати глава:
— Ти си ми казвал никога да не говоря за това, а самият ти им разправи всичко!
— Не казах нищо, което Кара вече да не знаеше — отвърна той загадъчно, хвана я за ръката и се усмихна съзаклятнически: — Да влизаме.
— Много хубав концерт — отбеляза тя.
— Така ли? Мразя Дебюси.
Това изобщо не я изненада, но я накара да мълчи до края на концерта, чак докато вече бяха в колата му
— Защо ме покани на концерта, щом не го харесваш?
Александър я погледна.
— Имах си причини. Какво мислиш за приятелката на твоя шеф?
— Доста е приятна, макар че го води за носа.
— Повечето жени се държат така. Той не е достатъчно твърд.
— Твърд е — защити го Джоуди. — На него му се налага да уволнява хора.
— Той не е за теб, Джоуди — неочаквано заяви Александър, — независимо дали си има приятелка, или не. Ако имаш връзка с него, ще се побъркаш от скука.
— Това е моят живот — възрази тя.
— Вярно е.
Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Той я изпрати до вратата на апартамента й и дълго я гледа.
— Купи си нова рокля.
— Защо?
— Следващия месец ще те заведа на „Лешникотрошачката“. Доколкото си спомням, това е един от любимите ти балети.
— Да — заекна Джоуди.
— Значи ще те заведа. — Александър погледна часовника си. — Трябва да се обадя по телефона късно вечерта, а в началото на седмицата имам няколко срещи. Ала следващата сряда ще те заведа на обед.
— Добре.
Той неочаквано я привлече силно към себе си и се вгледа настойчиво в очите й, докато устните й се разтвориха. Тогава се наведе и я целуна. Ненаситно, докато тя отстъпи и му даде това, което Александър
