сутринта в понеделник в парка, който е близо до вас. Онзи с глупавите скулптури.
— Това е модерно изкуство и не е глупаво.
— Имаш си право на мнение. Бягаш ли?
— Всъщност не.
— Имаш ли екип и маратонки?
Джоуди въздъхна раздразнено.
— Да, но…
— Няма „но“. Ще се видим рано сутринта в понеделник. — Александър замълча. — Дори ще ти се извиня.
— Това ще е събитие като за пресата.
— Говоря сериозно — добави той тихо. — Никога през живота си не съм съжалявал за нещо повече, отколкото съжалявам, че си чула всичко, което казах на Марджи онази вечер.
Бе доста недодялано като за извинение. Александър никога не се извиняваше.
— Добре — каза тя след малко.
Той въздъхна тежко.
— Можем да започнем отначало.
— Александър, идваш ли? — чу се сприхавият глас на Кири.
— По-добре кажи първо на Кири — посъветва го Джоуди.
— Ще й кажа… Разкарай се от кабинета ми! — изрева неочаквано той и се чу звук като от нещо тежко, което се удари в стената. После от тряскане на врата.
— Какво направи? — възкликна Джоуди.
— Хвърлих по нея една книга. Не се безпокой, не беше книга, която харесвам. Нещо за колумбийската политика.
— Можеше да я удариш!
— На състезание по стрелба с пистолет имам сто попадения от сто изстрела. Книгата се удари на три метра от мястото, където стоеше тя.
— Не бива да хвърляш разни неща по хората.
— Ала аз съм невъзпитан — напомни й Александър. — Трябва ми някой да ме възпита.
— Имаш си Кири.
— Не за дълго, ако отново отвори проклетата врата. Ще се видим в понеделник, нали?
— Добре — отговори Джоуди след дълго колебание. Остави слушалката и се вторачи невиждащо в нея.
Животът й току-що се бе отместил с десет градуса и тя нямаше представа защо. Или поне още нямаше представа.
СЕДМА ГЛАВА
Когато Александър почука на вратата, Джоуди току-що си бе облякла екипа и правеше закуска.
И той като нея бе със сив спортен екип и със сиви маратонки. Изгледа я с оценяващ поглед и отбеляза:
— Не харесвам косата ти на кок.
— Не мога да бягам, ако е разпусната. Заплита се и ми пречи.
Александър подуши въздуха:
— Закуска? — попита с надежда.
— Само бекон с яйца и бисквити.
— „Само“? Аз ядох овесени ядки. — Тя се засмя нервно. За нея бе ново той да бъде в апартамента й, да иска да бъде с нея. Не разбираше как така отношението му се бе променило, а и всъщност не му вярваше особено. Ала бе дотолкова запленена, че не можеше да мисли за това. — Ако ме нахраниш — предложи Александър, — ще се оставя да ме изпревариш, докато бягаме.
— Това звучи като подкуп. — Джоуди тръгна към масата. — Какво ще кажат шефовете ти?
— Ти не си клиент — подчерта той и се разположи до масата. — Нито престъпник. Така че не се брои.
Наля му чаша кафе и я сложи до чинията му, Намръщи се, като забеляза, че няма една чиния и чаша, които да си подхождат, няма дори и прилични прибори. Масата — нейната гордост от една разпродажба — бе забележимо изподраскана и нямаше покривка.
— Какво падение трябва да е това за теб — смотолеви тя, като извади буркана със сладко от боровинки и го сложи на масата заедно с поредната лъжица, която не подхождаше на вилиците.
Александър я погледна странно.
— Аз не правя сравнения, Джоуди — каза тихо. — Ти живееш според възможностите си и се справяш изключително добре. Би се изненадала колко много хора са затънали в дългове, за да си направят пломбите, просто за да се харесат на познатите си. Което, по стечение на обстоятелствата, обяснява защо много от тях свършват в затвора, опитвайки се да направят бързи пари, като продават наркотици.
— По-скоро бих гладувала.
— Аз също. — Той захапа една бисквита и тихо простена: — Де да можеше и Джеси да ги прави като теб!
Тя се усмихна, поласкана от комплимента, защото Джеси бе отлична готвачка.
— Това е единственото, което мога да правя като хората.
— Не е. — Александър опита сладкото. — Не знаех, че продават сладко от боровинки.
— Продават. Но аз обичам да го правя сама. Това е от боровинките, които набрах миналото лято на ранчото. Всъщност тези боровинки са си твои.
— Бери колкото искаш, ако ми даваш от това сладко — предложи той и си взе още една бисквита.
— Радвам се, че ти харесва.
Ядяха мълчаливо и когато тя наля втората чаша силно кафе, вече не бяха останали бисквити.
— Сега вече наистина трябва да потичам, за да сваля килограмите, които натрупах. Кафето също е хубаво. Благодаря, Джоуди.
— Просто беше гладен.
Александър се облегна назад, хванал чашата с кафе, и я погледна.
— Така и не си се научила да приемаш комплименти. Ти правиш много неща по-добре от другите хора, ала си дотолкова скромна, че сама се принизяваш.
— Обичам да готвя — сви рамене тя.
Той отпи от кафето, без да отмества поглед от нея. Бе красива рано сутрин, помисли си. Лицето й бе свежо като розов цвят, без грим и червило, и устните й бяха сочни и възбуждащи. Спомни си какво бе да ги целува и до болка му се прииска да го направи отново. Но това за нея бе нова територия. Не биваше да бърза. Ако я стреснеше, щеше да я изгуби. Тази мисъл, някога без значение, изведнъж се оказа изключително важна. Едва сега започваше да осъзнава доколко Джоуди вече се бе превърнала в част от живота му. Идеше му да се изрита заради нещата, които й бе казал на онова нещастно празненство.
— Рожденият ден беше пълен провал — съобщи Александър неочаквано.
Очите й се разшириха.
— Моля?
— Кири отваряше подаръците и коментираше колко струват и колко са полезни, докато гостите се насочиха към концентрати — започна той и очите му блеснаха. — После се разсърди, когато се оказа, че бивша нейна приятелка ходи с бивше нейно гадже и направи сцена. Метна се на едно такси и си замина, преди още да сме стигнали до живия оркестър.
Джоуди едва се пребори с напиращата усмивка. Бе трудно да не се разсмее, като си представяше положението, в което бе изпаднала Кири. Тази жена бе истинско изпитание, дори за хора като Марджи, които искаха да са й приятели.
— Предполагам, че в този момент са се изпарили надеждите на Марджи за модна слава.
— Кири никога не би й помогнала — заяви Александър безгрижно и допи кафето си. — Тя никога не си е и помисляла, че може да рискува работата си, за да даде шанс на нов моделиер. Само подлъгваше Марджи,
