искаше. След един дълъг задъхан момент вдигна глава.
— Не е лошо. Но би ти било полезно да се поупражняваш. Приятни сънища.
Пусна я и си тръгна, преди да бе успяла да възвърне гласа си. Изобщо не се обърна назад. Джоуди стоеше до вратата и го гледаше, докато той влезе в асансьора и вратите се затвориха зад него.
Тя обикновено излизаше за обед в единадесет и половина и Александър знаеше това. Ала следващата сряда закъсня. Докато се появи, Джоуди вече бе сдъвкала три от дългите си нокти. Чакаше във фоайето, където посрещаха клиентите, заедно с няколко колеги, които тръгваха за обед. Той влезе стремително. Изглеждаше в лошо настроение.
— Не мога да обядвам — съобщи веднага. — Нещо се появи.
— Няма нищо — отговори тя, като се помъчи да не показва разочарованието си. — Друг път.
— Следващите два дни ще съм извън града — продължи Александър, без да понижава глас, — но не забравяй, че в събота имам рожден ден. Обади ми се от летището и аз ще дойда да те взема. Ако още не съм се върнал, Марджи ще те докара. Става ли?
Странно, как можеше да говори, сякаш наистина искаше Джоуди да дойде. Ала тя знаеше, че това е само за пред колегите й, които слушаха.
— Добре — съгласи се Джоуди. — Приятно пътуване. До събота.
Той протегна ръка и нежно я докосна по бузата.
— Довиждане. — Тръгна си бавно и неохотно, сякаш не му се искаше да я оставя. Всички наоколо се усмихваха. Успяваше. Хората вярваха, че те наистина имат връзка, а това бе точно каквото искаше Александър.
По-късно, докато Броуди подписваше писмата, които й бе продиктувал преди това, тя мислеше къде ли би могъл да отива Александър, така че да го няма цели два дни.
— Изглеждаш замислена — забеляза Броуди. — Тревожи ли те нещо?
— Не — излъга Джоуди. — Мислех си за рождения ден на Александър в събота.
Той въздъхна и подписа последното писмо.
— Сигурно е добре човек да си празнува рождените дни. Аз престанах още преди години.
— Кара би могла да ти направи тържество — вметна тя.
Броуди се намръщи.
— Кара никак не е сантиментална. През повечето време е страшно делова и сякаш никога не спира да работи. Тази седмица е в командировка в Аризона, ще се помъчи да привлече един нов клиент.
— Сигурна съм, че ще й липсваш.
Той сви рамене:
— Ще се опитам. — Изчерви се. — Извинявай, просто се изпуснах.
— Всички си имаме проблеми — усмихна се тя.
— Да, забелязах, че твоят приятел Александър изобщо не те докосва, освен когато мисли, че някой гледа. Трябва да е студен като риба — добави с отвращение Броуди.
Джоуди си спомни за пламенната страст на Александър и се изчерви.
Броуди се прокашля и смени темата.
Когато телефонът иззвъня в събота сутринта, Джоуди чистеше в апартамента си.
— Джоуди? — чу се гласът на Марджи.
— Здравей, Марджи, как си? — попита тя, но не с обичайната си весела дружелюбност.
— Още ми се сърдиш, нали? — Марджи въздъхна. — Толкова ми е съвестно, че те накарах да сготвиш всичко…
— Не се сърдя.
Последва дълга въздишка.
— Мислех, че Кири ще ми помогне да направя ревю на моите модели в магазина, в който работи — сподели Марджи нещастно. — Ала това никога няма да стане. Тя само се преструваше, че ми е приятелка, за да се добере до Александър. Сигурно знаеш, че е бясна, защото са го видели с теб.
— Няма от какво да ревнува — възрази Джоуди студено. — Можеш да й го предадеш. Това ли искаше да ми кажеш?
— Изобщо не се обаждам за това! — възкликна Марджи. После се поколеба: — Александър ме помоли да ти се обадя и да те накарам да дойдеш на рождения му ден.
— В никакъв случай — заяви твърдо Джоуди.
— Но той те очаква… — Заекна Марджи. — Каза, че си обещала да дойдеш, ала че трябва да ти се обадя, за да съм сигурна.
— Кири, разбира се, е поканена, нали?
— Ами да… Реших, че Александър иска тя да дойде, така че поканих и нея.
— А аз съм поканена, предполагам, за да я карам да ревнува.
Настъпи неловко мълчание.
— Джоуди, какво става? Не ми се обаждаш, не искаш да обядваш с мен, не отговаряш на съобщенията ми. Ако не си ми сърдита, какъв тогава е проблемът?
Джоуди погледна към пода. Трябваше да го изтърка, помисли разсеяно.
— Александър ти каза, че му е дошло до гуша да му се мотая в краката всеки път, когато се върне в ранчото, и изрично изтъкна, че не желае да ме каниш на рождения му ден.
За няколко секунди се възцари вцепенено мълчание от другата страна на жицата.
— О, Боже мой — простена Марджи. — Ти си чула какво каза той онази вечер.
— Чух всяка негова дума — отговори Джоуди твърдо. — Мисли си, че аз още съм влюбена в него и това… Това го отвращава. Каза, че не съм от вашето ниво и че ти трябва да си намериш приятели в собствените си среди. — Пое си дълбоко въздух, за да се успокои. — Може би е прав. Вие двамата се погрижихте за мен, когато нямах никой друг, ала аз през всичките тези години злоупотребявах с това, като си внушавах, че сте най-близките ми хора. Всъщност съм благодарна, че Александър ми отвори очите. Бях много глупава.
— Джоуди, той не го мисли. Знам, че не го мисли. Понякога просто казва някои неща, без да ги мисли. Знам, че никога не би те наранил съзнателно.
— Александър не знаеше, че го чувам. Бях пила много и се държах като идиотка. И двете знаем как се отнася той към пияните жени. Обаче сега дойдох на себе си. Няма да злоупотребявам с гостоприемството ви и да ви се натрапвам…
— Но Александър иска да дойдеш! — възрази Марджи. — Той ми каза!
— Не, не иска. Ти не разбираш какво става, просто аз му помагам за едно разследване. Служа му за прикритие, докато следи един заподозрян, и да не си посмяла да споменеш, че го знаеш. Между нас няма нищо лично и не би могло да има. Аз не съм негов тип и ние и двамата го знаем.
Марджи шумно си пое въздух.
— Какво ще му кажа, когато не дойдеш?
— Нищо. Александър не ме чака, това просто се наложи, за да създаде определено впечатление у някои хора. Някой ден ще ти разкаже всичко. А сега трябва да вървя. Готвя в кухнята и ще загори — излъга тя през зъби.
— Дай следващата седмица да обядваме заедно — предложи Марджи.
— Не. Трябва да си намериш приятели от твоята среда. Аз не съм част от вашето семейство и ти не ми дължиш нищо. А сега дочуване.
Затвори и изключи за всеки случай телефона, да не би Марджи да се опита да позвъни отново. Чувстваше се като болна. Но беше правилно да скъса всякакви връзки с Марджи. След като Александър хванеше своя престъпник, щеше да я остави съвсем сама. Още сега трябваше да излезе от неговия и на Марджи живот. Това бе единственият разумен начин да надмогне чувствата си.
Когато Александър се върна, къщата бе пълна с хора. Марджи го посрещна на вратата.
— Сигурно си много уморен, ала поне успя да стигнеш — засмя се тя, като се помъчи да не покаже тревогата си. — Остави чантата до вратата и влизай. Всички са в трапезарията и те чакат за тортата.
