— Точно навреме — отбеляза той, като погледна към скъпия си ръчен часовник.
— Винаги съм навреме — отвърна тя разсеяно и отпи от капучиното си. — Това е чудесно — добави с усмивка.
Александър изглеждаше изненадан.
— Не идваш ли често тук?
— Всъщност това не се вмества в бюджета ми.
Сега вече бе шокиран.
— Ти имаш добра заплата!
— Ако искаш да наемеш апартамент на сигурно място, струва скъпо — обясни Джоуди. — Трябва да съм добре облечена на работа, а това също струва пари. Като добавя ток, телефон, автобус, не остава много. Не всички имаме твоите доходи, Александър — добави без злоба.
Той насочи вниманието си към своето капучино и мълчаливо отпи.
— Никога не съм мислил за теб като за човек от друга икономическа класа.
— Така ли? — Тя много добре знаеше какво мисли той. Не можеше да забрави какво бе дочула — че е от низша класа и не им подхожда.
Александър се поизправи.
— Нещо те безпокои. Не си същата след онова празненство. — Лицето й стана безизразно. Гордостта не й позволяваше да му каже какво бе чула. Просто бе прекалено, отгоре на всичко, което се бе объркало напоследък. — Защо не можеш да говориш с мен? — настоя той.
Джоуди го погледна и в студения й поглед се четяха потиснати съжаления, наранена гордост и оскърбени чувства.
— Все едно да говоря на стена. Ако си тук, значи искаш нещо. Е, какво е то?
Изражението му бе достатъчно красноречиво. Александър отпи от капучиното и внимателно остави крехката чашка в чинийката.
— Защо мислиш, че искам нещо?
— Марджи ме кани на вашите празненства, за да сготвя и да разчистя в кухнята, ако Джеси я няма. Или ако е болна и има нужда от грижи. Ти идваш при мен, ако ти трябва нещо да се напечата или да се дръпне някоя компютърна програма, или да се намери нещо в интернета. Никой от вас не се приближава до мен, освен ако не ви трябвам.
Дъхът му спря.
— Джоуди, не е така!
Тя го изгледа спокойно.
— Така е. Винаги е било така. Не се оплаквам — добави бързо. — Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие с Марджи. Дължа ви повече, отколкото мога да ви се отплатя за цял живот. Просто казвам, че след като си тук, значи имаш нужда нещо да се свърши, и аз го знам. Няма проблеми. Кажи ми какво искаш да направя. — Той затвори очи и отново ги отвори. Бе истина. И той, и Марджи я бяха използвали най- безсрамно, само дето не осъзнаваха, че го правят толкова явно. Тази мисъл не му хареса. — Малко е късно за угризения на съвестта — добави Джоуди с лека усмивка. — А и не ти е в характера. Хайде, кажи какво има.
Александър завъртя в ръцете си една бисквита.
— Бях ти споменал, че проследяваме една връзка с наркокартел. — Тя кимна. — В твоята компания — добави той.
— Ти ми каза, че не мога да ти помогна — напомни му Джоуди.
— Е, не бях прав. Всъщност ти си единствената, която би могла да ми помогне. — Преди няколко седмици би се пошегувала, че иска полицейска значка и пистолет. Сега просто чакаше отговори. Дните на приятелските закачки отдавна бяха отминали. Александър срещна изпитателния й поглед. — Искам да се правиш, че имаме връзка, така че да имам повод да се въртя във вашия отдел. — Тя не реагира. Бе горда със себе си. Би било толкова болезнено лесно да плисне гъстото капучино върху безупречните му панталони и да го омаже със сметаната. Той вдигна вежди. — Да, права си. Аз те използвам. Това е единственият начин да проведа разследването. Не мога да вися около Джаспър, иначе хората ще помислят, че си падам по него.
Това я накара леко да се усмихне.
— На жена му няма да й хареса.
— Ще го направиш ли? — Джоуди се колебаеше. Александър бе очаквал това. Извади една снимка и й я подаде през масата. Тя я взе и я погледна. Две малки момченца, на около пет и шест години, широко усмихнати. Имаха гъсти прави черни коси, черни очи и мургава кожа. Джоуди погледна въпросително към Александър. — На майка им й омръзнало от наркотрафиканти в квартала. Те се срещали в една изоставена къща до нейната. Трафикантът, който бил направил къщата свой щаб, имал амбиции. Искал да изиграе новия наркобарон, който дошъл, след като старата територия на Мануел Лопес се разцепила. Мама Гарсия наблюдавала внимателно какво става и през цялото време информирала полицията. Направила фаталната грешка да каже на съседа си, че дните му в този квартал са преброени. Той казал на своя доставчик. Всичко това стигнало до мрежата на новия бос. Затова когато пристигнали да се разправят с измамния трафикант, много внимавали накъде ще стрелят. Знаели къде живее мама Гарсия и тя, заедно със съперника им, била една от мишените им. Мигел и Хуан били простреляни около двадесетина пъти с автоматично оръжие. И двамата загинали в престрелката, заедно с непокорния наркотрафикант. Майка им била тежко ранена и вероятно никога вече няма да може да ходи. — Тя трепна и отново погледна снимката на двете момченца, толкова щастливи и усмихнати. Сега и двете бяха мъртви заради наркотиците. Александър видя смущението й и кимна. — Стрелбата е заповядана от местния дистрибутор, когото преследвам. Той работи в тази сграда, в тази корпорация, в този отдел. — Наведе се напред. Джоуди никога не го бе виждала толкова зъл. — Ще го хвана. Питам те още веднъж, Джоуди. Ще ми помогнеш ли?
ПЕТА ГЛАВА
Джоуди простена вътрешно. Погледна за последен път към снимката и разбра, че не можеше да остави един убиец на деца да се разхожда на воля, независимо каква жертва щеше да е това за нея.
Върна му снимката.
— Добре, ще го направя. Кога започваме?
— Утре на обед. Ще излезем да хапнем заедно. През това време ще ми дадеш някои основни сведения.
— Добре.
— Все още не изглеждаш убедена.
— Броуди току-що ме покани да излезем, за пръв път — сподели тя, опитвайки се да прозвучи по-унила, отколкото действително се чувстваше. Не би навредило да покаже на Александър, че не чезне по него.
Трудно бе да разчете изражението му.
— Мислех, че е сгоден.
Джоуди направи гримаса.
— Е, нещата изстиват. Приятелката му пътува по цял свят. Току-що се е върнала от Мексико и Перу, а и когато е тук, не му обръща много внимание.
— Перу? — Той сякаш се замисли. — Те са все още сгодени, Джоуди.
И Александър имаше лошо мнение за нея, защото тя пренебрегваше правата на друга жена. Разбира се. На нея самата идеята също не й харесваше и вече знаеше, че следващата събота няма да излезе с Броуди. Не и сега. Александър я караше да се чувства прекалено виновна.
Прокара пръст по ръба на чашата си.
— Прав си — призна Джоуди. — Просто приятелката му се отнася лошо към него. А той е толкова симпатичен — добави с тъжна усмивка. — Винаги ме насърчава в работата, казва ми, че мога да се справя, вярва в мен.
— Което, по дяволите, не е причина да имаш връзка с един мъж! — Вбесяваше го, че друг мъж се опитва да повдигне самочувствието й, докато единственото, което той правеше, бе да го мачка.
Тя сниши глас.
