Той се намръщи.
— Не. Не е разговор като за по телефона. — Тя все още се колебаеше. — Други планове ли имаш?
Джоуди поклати глава:
— Не. Просто не искам да си изпусна автобуса.
— Мога да те закарам…
— Не! Искам да кажа… — Тя сниши глас. — Не, не искам да те затруднявам. Има два автобуса, вторият е един час по-късно.
— Няма да отнеме цял час — увери я Александър. Ала усещаше, че нещо липсва в разговора им. Джоуди не го дразнеше, не се заяждаше с него, не му противоречеше. Всъщност изглеждаше така, сякаш й се искаше изобщо да го избегне.
— Добре тогава — заключи тя и седна на бюрото си. — Ще се видим около пет и пет.
Той кимна, отвори вратата и спря за момент да я погледне, преди да излезе. Не бе моментът да си спомня вкуса на сочните й меки устни под своите. Но нищо не можеше да направи. Джоуди бе облечена с много делови черен костюм и светлорозова блуза, косата й бе прибрана в кок. Би приличала на бизнес дама, ала бе прекалено крехка, прекалено уязвима и несигурна, за да създаде такова впечатление. Нямаше самочувствието, необходимо за по-висока длъжност, но не можеше да й го каже. Тя имаше комплекс за малоценност, най-малката дреболия я нараняваше. Както я бе наранил и той.
Стисна зъби.
— Това не ти подхожда — заяви неочаквано и кимна към стерилната малка стъклена клетка, в която я държаха. — Защо не ти позволяват да имаш поне цвете в саксия?
Джоуди се втрещи. Александър никога не правеше лични коментари. Размърда се неспокойно на стола си.
— Това не е на ниво — заекна тя.
Той направи една крачка към нея.
— Джоуди, една работа не бива да прилича на затвор. Ако не ти харесва това, което правиш, и мястото, на което го правиш, пропиляваш основната част от живота си.
Джоуди го знаеше. Усети вкус на паника в устата си и преглътна. Ала работа не се намираше лесно, а тук имаше шанс за повишение. Избута в някакво ъгълче на съзнанието си коментара на Броуди за недостатъците й като мениджър.
— Аз много харесвам работата си — излъга тя.
Погледът му се плъзна по нея с нещо като чувство за собственост.
— Не, не я харесваш. Жалко. Ти имаш дарба за програмист. Обзалагам се, че откак си тук, не си написала и една програма.
Лицето й придоби каменно изражение.
— Нямаш ли си работа? Защото аз съм заета.
— Както искаш. Моля те, колкото можеш по-рано след пет. Имам среща за вечеря — подчерта Александър.
С Кири. Винаги с Кири. Джоуди знаеше. Мразеше Кири. Мразеше и него. Ала се усмихна:
— Няма проблеми. До скоро. — Включи програмата и пусна файла с разписанието на деня, за да види какви задачи й предстоят. Престана да обръща внимание на Александър, който отново я изгледа с любопитство, преди да излезе и да я остави.
Тя го усещаше със самото си сърце. Той бе дотолкова част от живота й, че бе сякаш да я ампутират, когато си помислеше за целия си бъдещ живот без сложното му присъствие.
За пръв път се замисли да се премести в друг град. Корпорацията „Ритър Ойл“ имаше офис в Тълса, Оклахома. Може би можеше да уреди да я преместят там и… И какво да прави? Едва й стигаше квалификацията за предимно канцеларската работа, която вършеше тук, и бе болезнено непригодна за уволняване на хора, дори ако го заслужаваха. Бе позволила на гордостта си да я принуди да приеме тази длъжност, защото Александър не спираше да я пита кога ще се хване на работа, след като завърши колежа. Той вероятно нямаше предвид, че Джоуди злоупотребява с финансовата му помощ, но тя го приемаше точно така, затова постъпи в първата компания, която й предложи назначение, просто за да му затвори устата.
Сега, като си помислеше, би трябвало да се оглежда по-дълго. Бе подала заявление за работа в местния полицейски участък като компютърен специалист. Умееше да пише програми, имаше дарбата да отваря заключени файлове, да намира изгубени документи, да проследява подозрителни съобщения и да намира начини да заобикаля забраните за преправяне на софтуер. Професорът й я бе препоръчал на силите за сигурност като специалист по компютърни престъпления. Ала Джоуди се бе хвърлила към първата длъжност, която й бе предложена.
И ето я сега, с безперспективна работа, която дори не харесваше, затворена в клетка, голяма колкото кутия от хартия за принтер, извеждана само когато някой по-високопоставен имаше нужда от нея да вземе някое писмо, да организира графика му или да напечата записките му…
Представи си се в картонена кутия и се разсмя.
Друга служителка пъхна глава в клетката й.
— Тихо — посъветва я шепнешком. — И без това се оплакват от шума тук.
— Само се смея на себе си — обясни Джоуди.
— Искат да пазим тишина, докато работим. Никакви лични телефонни разговори, никакви приказки… И има нова заповед колко време можем да прекарваме в тоалетната…
— Боже мили! — избухна Джоуди.
Жената трескаво притисна пръст към устните си и тревожно се огледа наоколо.
— Ш-ш-ш-т!
Джоуди се изправи и й изкозирува.
За зла участ точно в този момент покрай клетката й мина заместник-директорът, отговарящ за персонала. Той спря и подозрително изгледа двете жени.
Джоуди вече бе закъсала и изобщо не я интересуваше, така че изкозирува и на него.
За нейна изненада той едва сдържа усмивката си, ала бързо се овладя.
— На работа, момичета — предупреди ги и продължи по пътя си.
Другата жена се приближи до нея.
— Видя ли какво направи? — изсъска тя. — Сега ще напише доклад срещу нас!
— Ако той напише доклад срещу нас, и аз ще напиша доклад срещу него — закани се Джоуди. — Никой не може да ме нарича „момиче“ на работното ми място.
Жената вдигна ръце и излезе.
Джоуди отново насочи вниманието си към задачите за деня и изхвърли инцидента от съзнанието си. Обаче бе много смущаващо, като си помислеше каква власт има компанията над живота й в службата, и това не й харесваше. Чудеше се дали старият Ритър, председателят на корпорацията, одобрява такава политика. Доколкото бе чувала, той бе нещо като ренегат, изглежда не обичаше кой знае колко правилата и ограниченията. Но пък той не можеше да е навсякъде и може би дори не знаеше колко потиснически се отнасяха неговите административни ръководители към служителите.
Достатъчно зле бе, че я предупреждаваха никога да не говори, а личните вещи в работните помещения бяха строго забранени от разпоредбите на компанията. Ала ограниченията на времето, прекарвано от служителите в тоалетната, вече я вбесиха. В училище имаше приятелка диабетичка, която често трябваше да тича до тоалетната. Някои учители й създаваха големи проблеми, докато родителите й не поискаха среща с учителския съвет, за да обяснят здравословното състояние на дъщеря си. Джоуди имаше чувството, че в тази служба никакъв административен съвет няма да помогне.
Зае се отново за работа, но денят й бе смутен по много и различни причини.
Точно пет минути след края на работното време тя влезе в малкото кафе на приземния етаж. Александър я чакаше. Вече бе поръчал капучино с ванилия, което Джоуди толкова обичаше, и шоколадови бисквити.
Бе изненадана, че помни какво й харесва. Метна старото си палто на един празен стол в ъгъла и седна. За щастие кафенето не бе пълно, тъй като бе рано, и около тях нямаше много хора.
