Включи се отново в мрежата, смени самоличността си, за да не оставя цифрови отпечатъци, и използва една хакерска програма, за да намери местоположението на адреса. Сървърът бе чуждестранен, свързан с Перу. Нещо повече, адресът бе в град в Перу на границата с Колумбия. Тя изкопира информацията, без да рискува да я остави на твърдия си диск, и бързо се изключи.
Сгъна листите и ги прибра в чантата си. Легна си, прозя се и се усмихна широко. Александър щеше да бъде впечатлен.
Всъщност той нямаше думи. На паркинга на път за обед прегледа набързо цифрите. Погледът му срещна очите на Джоуди и Александър поклати глава:
— Това е гениално!
— Толкова добре са скрили информацията — съгласи се тя.
— Не, говоря за твоята работа — поправи я той веднага. — Това е много качествена работа, Джоуди. Не се сещам за някой, който би я свършил по-добре.
— Благодаря.
— А ти водиш записки за Броуди Ванс — продължи с прикрита омраза. — Би трябвало той да работи за теб.
Тя прихна, като си представи Броуди с бележник и химикалка, кръстосал крака под полата си пред нейното бюро.
— Няма да му подхожда.
— Ти не подхождаш за работата, която вършиш — настоя Александър. — Когато този случай приключи, искам да се замислиш дали да не си смениш професията. Всяка полицейска служба с отдел за компютърни престъпления ще се гордее, ако те има.
Освен твоята, помисли Джоуди, но не каза нищо. Един комплимент от Александър струваше нещо.
— Може и така да направя — отговори неопределено.
— Това ще ми свърши добра работа — каза той и прибра сгънатите листи във вътрешния джоб на сакото си. — Къде искаш да ядем?
— Обикновено обядвам долу в кафето. Имат един специалитет…
— Къде обикновено обядва шефът ти?
— Броуди? — Тя примигна. — Когато приятелката му е в града, обикновено ходи в един мексикански ресторант, „Ла Ранчерия“. На три преки оттук, близо до северната магистрала.
— Знам къде е. На какво прилича приятелката му?
Джоуди сви рамене:
— Много тъмна, много красива, много шик. Завежда маркетинга за целия югоизточен регион. Наблюдава продажбите на газ и пропан. Ние продаваме в цял свят, разбира се, не само в Тексас.
— Значи пътува до Мексико и Перу — забеляза Александър и се включи в движението.
— Има роднини и в двете страни — обясни тя без особен интерес. — Майка й се пренесе от едно градче близо до границата с Колумбия в Мексико Сити и Кара трябваше да й помогне да организира преместването. Така каза на Броуди. — Намръщи се. — Странно, мисля, че Броуди беше споменал, че майка й е починала. Не обърнах много внимание. Виждала съм я само един или два пъти. Тя води Броуди за носа. Той не е много силен характер.
— Харесваш ли мексиканска храна?
— Ако е истинска, да — отвърна Джоуди с въздишка. — Обикновено ям чили от консерва. Не е същото.
— Вярно, не е.
— Едно време обичах яйца по селски за закуска — спомни си тя и едва не си прехапа езика, задето се бе издала, че помни какво предпочита Александър.
— Да. Направи ми ги в четири сутринта в деня, когато баща ми почина. Джеси плачеше, Марджи също. Никой не беше буден. Аз бях пристигнал през океана и дори не бях вечерял. Ти ме чу как трополя в кухнята и се мъча да си направя сандвич — спомни си той със странно нежна усмивка. — Стана и започна да готвиш. Ала не каза и дума. Сложи чинията пред мен, наля ми кафе и излезе. — Сви рамене. — Аз не бих могъл да говоря, дори ако животът ми зависеше от това. Бях толкова съкрушен от загубата на татко, ти го знаеше. Така и не разбрах откъде знаеш.
— Аз също — призна си Джоуди. Погледна през прозореца. Бе студен, дъждовен ден. Градът изглеждаше мъглив.
Това не бе изненадващо, този град винаги изглеждаше така.
— Какво толкова ти харесва в този Ванс? — попита изведнъж Александър.
— Броуди ли? Ами винаги е мил, насърчава хората и ги кара да се чувстват добре. Приятно ми е с него. Той е… Не знам… Някак си удобен.
— Удобен. — По начина, по който Александър я произнесе, думата прозвуча обидно. Той зави в паркинга пред мексиканския ресторант.
— Ти попита — напомни му тя.
Александър изключи двигателя и я погледна.
— Пазил ме Бог някоя жена да каже за мен, че съм удобен.
— Чудо трябва да стане — успокои го Джоуди и разкопча предпазния си колан.
Той само се засмя.
Обедът мина спокойно. Броуди го нямаше, но Александър непрекъснато се оглеждаше, сякаш очакваше той да се материализира до масата.
— Търсиш ли някой? — попита тя накрая.
Александър я погледна над десерта си, крем карамел.
— Аз винаги търся някой. Това ми е работата. — През повечето време Джоуди не се замисляше с какво си изкарва хляба Александър. Разбира се, издутината под сакото му го издаваше, а и понякога самият той споменаваше някой случай, над който работеше. Днес обединените им усилия доведоха до някакъв резултат в проследяването на компютърната връзка. Ала тя можеше дни наред да не се сеща, че Александър се излага на риск, за да си върши работата. При неговата длъжност бе неизбежно да си създава врагове. Някои от тях сигурно бяха опасни, но досега не му се бе случвало да го ранят. — За какво си се замислила толкова дълбоко? — попита той.
— О, нищо особено. Този крем карамел е много вкусен.
— Нищо чудно, че шефът ти идва често тук. Храната също е добра.
— Харесва ми как правят кафето…
— Кенеди! — извика Александър към един мъж, който тъкмо влизаше.
Мъжът погледна към него, поколеба се, после се усмихна широко:
— Коб! Радвам се да те видя.
— Мислех, че си в Ню Орлийнс.
— Бях. Върнах се по-рано, отколкото очаквах. Коя е тази? — попита той любопитно и кимна към Джоуди.
— Моето момиче — отвърна непринудено Александър. — Джоуди, запознай се с Бърт Кенеди, един от моите старши агенти.
Те си стиснаха ръцете.
— Радвам се да се запозная с вас, господин Кенеди.
— Аз също, госпожице…
Александър не обърна внимание на въпроса, а Джоуди само се усмихна.
— Ъъъ… Някакви успехи в корабостроителницата? — попита Кенеди.
— Нищо не става — поклати глава Александър, ала без да среща очите му. — Може следващата седмица да внедрим някой в „Торн Ойл“ — каза тихо, като се огледа наоколо дали някой не ги чува. — По- късно ще говорим за това.
Кенеди бе нервен, ала сега се отпусна и започна да се усмихва.
— Много хубаво! Бих искал да се включа в разследването… Освен ако нямаш нещо по-голямо?
— Друг път ще говорим за това — повтори Александър.
— Ще се видим по-късно.
