тихо Джоуди.
— Кири? — ахна той и се обърна към Марджи. — Поканила си Кири?
Марджи стисна зъби и сви малките си ръце в юмруци.
— Тя е почетният гост!
— Господи, дай ми билет за автобус! — Дерек тръгна към вратата. — Извинявай, сладурче, ама не съм мазохист, а една нощ с неподправената Кири ще ме вкара в лудница. Тръгвам си.
— Но ти току-що дойде! — изхленчи Марджи.
Той се обърна на вратата.
— Трябваше да ми кажеш кой ще бъде на купона. Още щях да съм си в Сан Антонио. Искаш ли да дойдеш с мен, Джоуди? Ще те заведа на фиеста.
Марджи имаше вид, сякаш иска да го убие.
— Тя ми е приятелка!
— Със сигурност не ти е приятелка, иначе нямаше да я измъчваш цяла събота и неделя с Кири.
— Дайте ми една минутка да се оттегля от полесражението, а? — Джоуди вдигна ръце и с насилена усмивка се върна в хола да събере чиниите.
Дерек затвори зад нея вратата и се приближи към Марджи.
— Нали не се опитваш да ме убеждаваш, че не знаеш за чувствата на Джоуди към брат ти?
— Тя е преживяла това увлечение още преди години, така ми каза.
— Излъгала те е. Продължава да е все така влюбена в него, а вие и двамата не забелязвате. Убива я просто да е около него, а ти отгоре на всичко й натрисаш и Кири. Как си мислиш, че ще се чувства, като цяла вечер гледа как Кири се лигави с Коб?
Марджи прехапа устни.
— Но тя каза…
— О, разбира се, ще дойде и ще ти каже, че е влюбена в Коб. — Той поклати глава. — Страхотни инстинкти, Мардж.
— Не ме наричай Мардж!
Той се наведе и дръзко я целуна по разтворените устни. Присви очи, като усети неволния й отговор.
— И за мен никога не си мислила така, нали?
— Ти… Ти си ми братовчед — заекна Марджи.
— Изобщо не съм ти близък роднина, въпреки враждебността на Коб. Един ден ще те метна на рамо и ще те изнеса оттук, и Коб да върви по дяволите. — Намигна й. — До скоро, мила моя. — Обърна се и спокойно излезе.
Когато Джоуди се върна със следващата купчина чинии, Марджи още гледаше безпомощно след него, притиснала ръка към устните си.
— Какво ти е? — попита Джоуди.
— Дерек ме целуна — отговори тя дрезгаво.
— Той винаги те целува.
Марджи преглътна мъчително.
— Не така.
Джоуди вдигна вежди и се усмихна широко.
— Мисля, че беше крайно време.
— Какво?
— Нищо. Би ли отворила миялната машина? Ръцете ми са заети. — Марджи излезе от вцепенението и тръгна да й помогне. — Не позволявай на Дерек да те стресне — каза Джоуди тихо. — Той мисли, че ми прави услуга, ала не е така. Нямам нищо против да помагам с всичко, което мога. Толкова съм задължена на теб и на Коб…
— Нищо не ни дължиш! — възрази веднага Марджи. — О, Джоуди, не трябваше да ме оставяш така да те използвам. Трябваше да си кажеш. Не го правиш достатъчно.
— Знам — съгласи се Джоуди. — Затова и не напредвам в службата. Просто не обичам да се карам.
— Достатъчно си се нагледала на скандали като дете, нали? — попита Марджи.
Джоуди се изчерви.
— Аз обичах родителите си. Наистина ги обичах.
— Но и те се караха, също като нашите. Майка ни мразеше баща ни, дори и след като той почина. Все пиеше и пиеше, опитваше се да го забрави. Заради нея брат ми мрази жените. Заяждаше се с него, откак беше шестгодишен, и с всяка година ставаше все по-лошо. Когато беше в гимназията, той имаше страшен комплекс за малоценност.
— Така ли? Е, очевидно вече го е преодолял — отбеляза язвително Джоуди.
Марджи поклати глава.
— Не съвсем. Ако беше така, нямаше да се хване с Кири.
— Мислех, че я харесваш.
Марджи изглеждаше засрамена.
— Харесвам я донякъде. Ами, тя има важна работа и наистина може да ми помогне да пробия в „Уестън“, този изключителен магазин, в който работи.
— Ох, Марджи… — Въздъхна уморено Джоуди и поклати глава.
— Аз използвам хората — призна Марджи. — Ала се опитвам да го правя мило — добави бодро. — Винаги след това изпращам цветя или подаръци, нали?
Джоуди се засмя безпомощно.
— Да — призна тя. — Хайде, помогни ми да заредим миялната машина, а после можеш да ми кажеш какви канапета искаш за утре.
Не добави, че ще прекара целия утрешен ден да ги прави, защото на празненството бяха поканени почти четиридесет души, а трябваше да се приготви и обед. Щеше да е кошмар. Но Джоуди можеше да се справи. Бе го правила и преди. А Марджи бе най-добрата й приятелка.
ТРЕТА ГЛАВА
Джоуди бе станала по тъмно да прави бисквитите и тестото за канапетата. Едва се бе заела със закуската, когато Александър влезе в кухнята, облечен с джинси, ботуши и вълнена риза с дълги ръкави. Току-що се бе избръснал и си бе взел душ. Тъмната му коса бе още влажна.
— Правя закуска — предложи му тя, без да поглежда към него. Изглеждаше неустоим с тесните си джинси и с разкопчаната яка на ризата си, изпод която се подаваха къдрави черни косъмчета. Едва се сдържаше да не му се нахвърли.
— Кафе? — измърмори той.
— Има в кафеварката.
Александър си наля и се разположи на масата, като наблюдаваше сръчните движения на ръцете й, докато Джоуди намаза с масло бисквитите и му сипа яйца в чинията, вече пълна с бекон и наденица.
— Ти няма ли да ядеш?
— Няма време — отговори тя, докато редеше канапетата в тавата. — Повечето от гостите ви пристигат за обед, затова трябва да свърша с това сега, докато още не съм много заета.
Той стисна устни.
— Не мога да понасям Дерек, но той е прав за едно. Ти наистина позволяваш на Марджи да те използва.
— Вие с Марджи бяхте до мен, когато нямаше никой друг — обясни Джоуди, без да забелязва как Александър трепна. — Смятам, че тя има право да поиска всичко, което мога да направя за нея.
— Много евтино се продаваш.
— Благодарна съм, когато някой направи нещо за мен, без да съм го молила. — Джоуди пъхна тавата във фурната, нагласи часовника и отметна от челото си кичур потна коса, която се бе измъкнала изпод бонето й.
Очите му се плъзнаха по фигурата й в торбести панталони и огромна тениска.
