Подлудяваше икономките и другите каубои с лудориите си, а Александър едва го понасяше. Бе любимият братовчед на Марджи. Всъщност не им беше истински братовчед, само по сватовство, но Марджи, разбира се, не знаеше това. Дерек веднъж го каза на Джоуди, ала я помоли да не казва на никого. Тя се чудеше защо.
— Да не си и помисляш да му помагаш да направи някоя щуротия, докато сте тук — предупреди я Марджи. — Леке още не знае, че е пристигнал. Аз… Ъъъ… Не съм му казала.
— Марджи! — разнесе се рев откъм кабинета на Александър.
— Ох! — изпъшка Марджи. — Май че вече знае.
— Куфарът ми… — Подзе Джоуди в опит навреме да се изтегли от огневата линия.
— Леке ще ти го донесе, миличка, ела. — Марджи почти я помъкна към къщата.
Дерек се бе облегнал на перилата на стълбите, красив като дявол, със закачливи кафяви очи и гарвановочерна коса. Пред него бе застанал Александър, хванал за врата едно гумено пиле.
— Мислех, че обичаш пилета — провлачи Дерек.
— Готвени — скастри го Александър. — Не и на стола до бюрото ми, правещи се на възглавница.
— И това можеш да го сготвиш, но от пушека всички със сигурност ще избягат от кухнята — засмя се Дерек.
Александър хвърли пилето към него, обърна се, влезе в кабинета си и затръшна вратата. През петте сантиметра махагон се чуха приглушени ругатни.
— Дерек, как можа! — завайка се Марджи.
Той й подхвърли пилето, грабна я и звучно я целуна по носа.
— Хайде, не можеш да очакваш от мен да се държа прилично. Просто не ми е в природата. Здрасти, малката! — добави той, пусна Марджи и завъртя Джоуди в мечешка прегръдка. — Как е най-добрата ми приятелка?
— Добре — отговори тя и го целуна по бузата. — Изглеждаш страхотно.
— Ти също. — Проницателните му очи се плъзнаха по пламналото й лице. — Коб ли те докара? — попита лениво.
— Защо вие двамата не можете да го наричате Леке, както го наричам аз? — поинтересува се Марджи.
— Той не прилича на Леке — обясни Дерек.
— Винаги се заяжда с мен — оплака се Джоуди, когато той я пусна на земята. — Ако има списък с хора, които мрази, аз съм на първо място.
— Мисля, че можем да спорим за първото място. — Дерек огледа с одобрение Марджи. — Нови парцалки? Тази пола ми харесва.
— Аз съм я шила — засия тя.
— Браво на теб. Кога ще направиш изложба на всички тези красиви неща, които шиеш?
— Точно това се мъча да направя. Кири, приятелката на Леке, се опитва да уреди в нейния магазин ревю с мои дрехи.
— Кири… — Сбръчка нос Дерек. — Бавна отрова. А той си мислеше, че Рейчъл е лоша.
— Не споменавай за Рейчъл — предупреди го бързо Марджи.
— В сравнение с Кири тя е църковна мишка. Единственото, което иска Кири, е да се издигне в обществото, единственото, което вижда, са долари. Помни ми думата, не се е втурнала след брат ти заради тялото му.
— Той я харесва — отговори Марджи.
— Коб обича и черен дроб с лук. — Джоуди прихна и Дерек се обърна към нея: — Защо изобщо не поглежда към теб, малката? Ти би била идеална за него.
— Глупости — възрази тя с насилена усмивка. — Аз изобщо не съм неговият тип.
— Ти не си сметкаджийка. Готова си да се жертваш за всеки, който е в беда. Обичаш котки, кучета и деца и не обичаш нощния живот. Ти си съвършена.
— Той обича опера и театър — отвърна Джоуди.
— А ти не ги ли обичаш?
Марджи го хвана за ръката.
— Хайде, ела да пием кафе и да ни разкажеш за последното си победно родео.
— Откъде знаеш, че е било победно?
— Че кога си губил състезание? — засмя се тя. Джоуди тръгна след тях, вече притеснена за двата дни, които й предстояха. Имаше чувството, че няма да са най-приятните в живота й.
По-късно Джоуди избяга от закачките между Марджи и братовчед й и отиде до ограденото място край обора да види новите теленца. Един от по-възрастните работници, Джони, дойде при нея. Той беше без един преден зъб, избит от копитото на бик, и без два пръста заради едно прекалено стегнато въже, което му се бе изплъзнало. Дрехите, шапката и ботушите му бяха износени и кални, ала имаше златно сърце и Джоуди го обичаше. Напомняше й за покойния й баща.
— Здрасти, Джони — поздрави го тя и стъпи на дървената ограда, облечена със стари джинси, синя карирана риза с дълъг ръкав и ботуши. Бе вързала косата си на конска опашка и изглеждаше на около дванадесет години.
— Здрасти, Джоуди — отвърна на усмивката й той. — Дошла си да видиш моите бебчета, а?
— Разбира се.
— Не са ли сладки? — Той седна до нея на оградата.
— Много — въздъхна тя, вперила поглед в красивите мънички телета. — Липсва ми това в Хюстън. Най-много в града да дойде някое родео.
Джони трепна.
— Горката. Изгуби всичко накуп, преди толкоз години.
Това бе вярно. Беше изгубила едновременно родителите си и дома си. Ако Александър не я бе записал в колежа, където живееше на общежитие, щеше да остане бездомна. Усмихна му се.
— Времето лекува и най-тежките рани, Джони. Освен това от време на време пак идвам тук.
Той помръкна.
— Де да идваше по-често от оная Дейн — измърмори под носа си. — Не може да понася добитък и прах, не харесва кравари, гледа ни, сякаш ще се изцапа само като говори с нас.
Джоуди го потупа по рамото.
— Всеки си носи кръста, Джони.
Той въздъхна.
— Сигурно. Защо не се върнеш тук? Сега в Джейкъбсвил има доста работа. Чух, че шефът на полицията си търси нова секретарка.
Тя се засмя.
— Няма да работя при Кеш Грайър. Казват, че последната му секретарка изсипала върху главата му кошчето с боклук, а то било пълно с недопити чаши кафе.
— Е, на някои полицейската работа не им иде отръки — заключи той и се усмихна.
— Ти нямаш ли какво да правиш, Джони? — разнесе се зад тях дълбок дрезгав глас.
Джони веднага се изправи.
— Тъкмо бях почнал да чистя обора, шефе. Дойдох само да кажа здрасти на госпожица Джоуди.
— Радвам се, че се видяхме, Джони — каза тя.
— И аз, госпожице. — Той докосна с пръст ръба на шапката си и бавно влезе обратно в хамбара.
— Не разсейвай работниците — скастри я Александър.
Джоуди слезе от оградата. С обувките си без токчета бе много по-ниска от него.
— Той беше приятел на баща ми — напомни му тя. — Просто се държах любезно с него. — Обърна се и тръгна към къщата.
— Бягаш, а?
Джоуди спря и го погледна.
— Няма да ти бъда паж.
Александър вдигна вежди.
