— И да искаш, не можеш, не си момче.
— Знаеш какво имам предвид. Ти си бесен, че Дерек е тук, а Кири не е, и търсиш на кого да си го изкараш.
Той се размърда неспокойно и се намръщи.
— Не го прави.
Тя знаеше за какво говори. Винаги бе успявала да види причините за лошото му настроение, нещо, което сестра му никога не можеше да направи.
— Дерек ще си замине сутринта, а Кири ще пристигне следобед. Дерек не може да направи кой знае колко поразии за една нощ. Освен това знаеш колко са близки с Марджи.
— Дерек е прекалено вятърничав като за нея, далечен роднина или не.
Джоуди въздъхна и вдигна към него очи, пълни със спомени.
— Като мен — промълви тихо.
— Моля? — намръщи се Александър.
— Това винаги е било най-голямото ти възражение срещу мен, че съм прекалено вятърничава. Затова не ти хареса, когато преди три години Дерек се опитваше да ме накара да тръгна с него.
— Казал ли съм такова нещо?
Тя поклати глава и се обърна.
— Трябва да помогна на Марджи с храната и напитките. Ако оставим на нея, ще ядем пуйка и бекон и ще пием минерална вода.
— А ти какво си представяш? — попита той развеселен.
— Хубаво печено пиле, картофено пюре с лук и чесън, плодова салата, домашни хлебчета и бисквити, сок, пресни аспержи и за десерт шоколадов кейк — отвърна Джоуди разсеяно.
— Ти можеш да готвиш? — изненада се Александър.
Тя го погледна през рамо.
— Не си ли забелязал? Всеки път, когато съм била тук, Марджи не е сготвила и едно ястие, освен веднъж барбекю, когато каубоите опекоха телешка плешка.
Той не каза нищо повече, ала изглеждаше необичайно замислен.
Яденето се получи превъзходно. Докато го сложи на масата, Джоуди се бе зачервила от топлината в кухнята и косата й бе разрошена, но бе сготвила прекрасна вечеря. Марджи ентусиазирано хвалеше всяко блюдо, което опитваше, Дерек също. Александър бе необичайно мълчалив. Дояде си кейка, изпи втора чаша кафе и погледна мрачно към сестра си.
— Казвала си ми, че когато Джеси я няма, а Джоуди е тук, ти готвиш всичко.
Марджи пламна, изпусна вилицата си и не можа да срещне изненадания поглед на Джоуди.
— Ти винаги правиш такъв въпрос, че си каня гости, когато Джеси я няма — възрази тя, без да усеща, че прави нещата само още по-лоши.
Александър забеляза изражението на Джоуди и стисна зъби. Хвърли салфетката си и шумно се изправи.
— Ти си безчувствена като дърво, Марджи!
— А ти да не си по-добър? — сопна му се Марджи. — Ти си този, който винаги мърмори, когато поканя Джоуди, макар да знаеш, че тя няма никакви други близки, освен нас… О, Божичко!
Джоуди вече бе станала и събираше мръсните чинии. Правеше се, че не забелязва препирнята. Ала я чувстваше. Болеше я от това, че Александър едва я понася, болеше я почти толкова, колкото от това, че през всичките тези години Марджи си бе приписвала нейното готвене.
— Ще ти помогна да разчистиш, скъпа — предложи Дерек и изгледа многозначително брата и сестрата. — И двамата имате нужда да се научите на малко съобразителност. През цялото време тъпчете чувствата на Джоуди, без дори да забелязвате. — Избута Джоуди пред себе си в кухнята и затвори вратата. Като никога изглеждаше ядосан.
Тя му се усмихна.
— Не го приемай толкова лично. Обидите просто отскачат от мен. Вече съм му толкова свикнала на Александър, че почти не го слушам.
Дерек повдигна брадичката й и видя болката в очите й.
— Той ти мачка сърцето всеки път, когато говори с теб. Дори не забелязва какво чувстваш, когато и слепец може да го види.
Джоуди го потупа по бузата.
— Ти си добър човек, Дерек.
Той сви рамене.
— Винаги съм бил добър, и какво? Жените се лепят по такива като Коб, които им се мръщят и ги обиждат.
— Някой ден една хубава и мила жена ще дойде, ще те вземе и всеки ден ще благодари на Бога за теб.
— Ти искаш ли да ме вземеш? — засмя се Дерек.
— Много си сладък, но точно сега съм хвърлила око на един много симпатичен мъж в службата. Той също е сладък, а приятелката му се отнася с него като с боклук. Заслужава нещо по-добро.
— Щастлив е, че има теб.
Тя му се усмихна.
Точно в този момент вратата се отвори, Александър влетя в стаята и замръзна, очевидно стреснат от това, което мислеше, че вижда. Особено когато Джоуди рязко дръпна ръка от бузата на Дерек, а той пусна брадичката й.
— Забравил си да кажеш нещо на Джоуди за нежеланото й присъствие в живота ти ли? — попита Дерек и за момент усмихнатият мил мъж, когото тя познаваше, стана заплашителен.
Александър се намръщи.
— Марджи нямаше предвид да прозвучи така.
— Марджи никога няма предвид нещата да прозвучат така, както звучат — отвърна студено Дерек. — Обаче и никога не се замисля колко могат да нараняват думите. Тя винаги се движи като в унес, погълната от самата себе си. Дори и сега Джоуди е тук само защото може да направи канапетата за празненството утре вечер… Или ти не знаеше?
Марджи влезе след брат си, унила и притихнала. Трепна, като срещна обвинителния поглед на Дерек.
— Аз съм свиня — призна тя. — Наистина не искам да обиждам хората. Обичам Джоуди и тя го знае, макар че ти може и да не знаеш.
— Намерила си страхотен начин да й го покажеш, сладурче — скастри я Дерек, малко по-малко враждебен към нея, отколкото към брат й. — Да я поканиш само за да сготви за купона.
Марджи наведе очи.
— Можеш да си отидеш, ако искаш, Джоуди. Наистина много извинявай.
— О, за Бога, нямам нищо против да готвя. — Джоуди отиде до Марджи и я прегърна силно. — Винаги можех да откажа, ако не исках да го правя. Дерек просто е много мил.
Марджи погледна намръщено към братовчед си.
— Мил…
Той също й се намръщи в отговор.
— Разбира се. Семейна черта. Радвам се, че си тук, Джоуди, искаш ли да ми измиеш и лъснеш колата, като свършиш с чиниите?
— Престани! — ядоса се Марджи.
— Тогава й помогнете да измие чиниите. Или ръцете ви ще се стопят от топлата вода?
— Ние имаме миялна машина — намеси се Александър.
— Я! Значи наистина си я виждал! — възкликна Дерек.
Александър изпсува и излетя от кухнята.
— Един свалихме — заяви Дерек със светнали очи и погледна към Марджи. — Един е аут.
— Спри, иначе тя ще те изхвърли и аз цяла събота и неделя ще съм вързана тук с тях и Кири — каза
