— Обличаш се като вехтошарка.
Тя го погледна изненадано.
— Обличам се много добре като за работа.
— Обличаш се като овдовяла вехтошарка — настоя той. — Носиш същите дрехи, както когато беше пълна. Вече не си. Защо не си вземеш нещо по мярка?
Бе странно, че я бе забелязал дотолкова, че да знае какво носи.
— Марджи е манекенка, не аз — напомни му Джоуди. — Освен това нещо модно просто няма да ми стои. Аз съм една обикновена жена.
Александър се намръщи. Тя наистина имаше проблем със самочувствието. Двамата с Марджи не бяха направили нищо, за да й помогнат да се справи с него. Джоуди поемаше всичко, което хвърляха върху нея, сякаш го заслужаваше. Изненадваше се, че му бе толкова неприятно колко дори самата тя се подценява.
— Кири пристига тази сутрин. Трябва да я посрещна на летището.
Джоуди само се усмихна.
— Марджи се надява тя да й помогне да представи моделите си.
— Мисля, че ще се опита — каза той неопределено. — Седни да закусиш. Не можеш да караш цял ден гладна.
— Нямам време — повтори Джоуди и започна да приготвя следващата порция канапета. — Освен ако не се жертваш ти да омесиш тестото? — Подаде му купата със закачлива усмивка.
Александър неволно се засмя и зелените му очи блеснаха.
— Не, благодаря.
— И аз така си помислих.
Той я гледаше как работи, докато ядеше, а в главата му се въртяха неясни мисли. Тя дотолкова бе част от живота му, че в нейно присъствие никога не се чувстваше притеснен. Трудно му беше да общува с непознати. Изглеждаше силен и сдържан, ала всъщност бе вглъбен в себе си и не бе сигурен какво да си каже с хора, които не бяха от неговата професия. Също като Джоуди. Тя бе почти болезнено стеснителна с непознати, а довечера щеше да й се наложи да се хвърли надолу с главата в тълпа, която вероятно дори нямаше да й хареса.
Приятелите на Кири бяха кариеристи, висше общество. Самият Александър не се чувстваше удобно с тях, а Джоуди със сигурност щеше да се притесни. Това, от което се интересуваха, бяха скъпи коли, ваканции в Европа, диаманти, инвестиции, а кръговете, в които се движеха, включваха някои от най- известните живи хора, от филмови звезди до състезатели от Формула едно, от финансови гении до драматурзи и писатели. Те класираха приятелите си според богатството и положението им, не според характера. Понятията добро и зло в техния свят не съществуваха.
— Тази тълпа няма да ти хареса — каза той на глас.
— През повечето време ще бъда в кухнята — отговори тя безгрижно. — Или ще помагам за сервирането.
Александър изглеждаше бесен.
— Ти си гост, не помощничка в кухнята.
— Глупости — измърмори Джоуди разсеяно. — Дори нямам подходящи дрехи като за гостите на Кири. Само ще ви излагам.
Той остави чашата от кафето, като се постара да не я стовари върху масата.
— Тогава защо, по дяволите, изобщо дойде?
— Марджи ме помоли.
Александър стана и излезе, без да каже дума повече. Джоуди щеше да съжалява за това посещение. А той съжаляваше, че Марджи бе настояла тя да дойде.
Купонът бе в разгара си. Александър бе посрещнал Кири на летището и бе занесъл куфарите й във втората стая за гости, срещу стаята на Джоуди. Кири, руса, стройна и богата, бе като семейство Коб — стари пари и стари връзки. Тя гледаше към Джоуди, без да я вижда, и по време на обеда говореше само с Марджи и Александър. За щастие имаше много други хора, които нямаха нищо против да говорят с Джоуди, особено една възрастна двойка, които очевидно не си знаеха парите, ако се съдеше по диамантите, с които бе обкичена дамата.
След обеда Кири помоли Александър да я закара до града и Джоуди тихо се извини и се оттегли в кухнята.
Тя си бе донесла за празненството една хубава черна рокля, купена от разпродажбата от местния супермаркет, и обувки с високи токове. Но през повечето време роклята бе скрита под престилката, с която претопляше и подреждаше канапетата и миеше чиниите и кристалните чаши, че да могат да се използват отново.
Чак към десет успя да отиде при Марджи и нейните приятели. Ала по това време Марджи вече се бе впила в Кири, а и Александър се въртеше наоколо, така че тя не успя да се доближи до нея.
Седна сама в един ъгъл, съжалявайки, че Дерек избяга така. Иначе поне щеше да има с кого да си говори. Заприказва се с възрастната дама, до която седеше по време на обеда, но дойде друго семейство и започнаха да обсъждат ваканцията си в Париж и един свой общ приятел, и Джоуди се почувства съвсем не в свои води. Отиде в друга компания, ала те говореха за ренти и инвестиции, а тя не знаеше нищо, с което да допринесе към разговора.
Александър с гняв забеляза, че Джоуди през по-голямата част от вечерта бе сама. Понечи да стане, но Кири дойде и увисна на ръката му, докато Марджи говореше за последната си колекция и предлагаше да я покаже сутринта на Кири. Кири се държеше много собственически с Александър. Те нямаха официални отношения, каквито той бе имал с много други жени. Може би затова тя не му даваше да мръдне настрани. Не можеше да понесе самата мисъл, че друга жена можеше да го погледне. Бе красива и се носеше добре, ала се държеше по начин, който не му харесваше, и определено бе груба с всичките му колеги, с които се срещаха. Не че имаше някаква представа с какво си изкарва хляба Александър. Беше богат и хората от неговия кръг и от кръга на Марджи приемаха, че той през цялото време работи в ранчото. Бе предупредил и Марджи, и Джоуди никога да не споменават, че работи в Агенцията за борба с наркотиците. Можеха да казват, че за развлечение се занимава с разузнаване, но нищо повече. Когато започна работа, Александър отдели много време да си създаде прикритие. Не бе разумно да позволи това да се разбере.
Междувременно Джоуди бе открила шампанското. Никога досега не си бе позволявала да пие на празненствата на семейство Коб, ала тази вечер се чувстваше особено изолирана и й стана мъчно. Харесваха й мехурчетата, финия аромат и изискания вкус. Затова изпи три чаши една след друга и скоро изобщо не я интересуваше дали гостите на Марджи и Александър се отнасят с нея като с барманка, която се е опитала да се натрапи в благородното им общество.
Забеляза, че бе пила прекалено много, когато тръгна към вратата и се блъсна в рамката. Започна тихо да се смее. Косата й се измъкваше от високата прическа, но това не я интересуваше. Тя извади кръглия гребен, който я придържаше, и тръсна глава. Гъстите вълни паднаха върху раменете й.
Това привлече вниманието на един мъж наблизо, отегчен автомобилен състезател, който бе довлечен на това провинциално празненство от жена си. Той измери Джоуди от глава до пети и въпреки роклята, която с нищо не я подчертаваше, бе заинтригуван.
Приближи се и се облегна на рамката на вратата, в която Джоуди така неочаквано се бе ударила.
— Заболя ли ви? — попита мъжът любезно и с едва доловим акцент.
Тя погледна с любопитство към новопоявилия се и успя да се усмихне накриво. Биваше си го, с къдрава черна коса, закачливи черни очи, мургав и атлетичен.
— Заболя ме само дебелата ми глава — отвърна Джоуди със смях. — Кой сте вие?
— Франсиско — отговори той и вдигна чашата си за наздравица. — Вие сте първата, която ме пита. — Наведе се, за да я погледне в очите. — Както виждате, аз съм чужденец.
— Наистина ли?
Мъжът бе очарован. Засмя се и това, в края на краищата, бе един възпитан светски смях.
— Аз съм от Мадрид. Не забелязахте ли акцента ми?
— Не говоря много езици — сподели тя тъжно и изпи каквото бе останало от шампанското. — Не
