— Аз съм по-корава от стари каубойски ботуши — прошепна Джоуди, невероятно щастлива от това, което й говореше.
— И по-мека от коприна, където трябва. Ела тук. — Той я притисна към стената и започна да я целува с целия копнеж, сподавян от седмици. Когато тя простена, цялото му тяло затрепери от желание. — Убиваш ме!
— Моля?
Александър повдигна глава и погледна в изненаданите й кафяви очи.
— Ти и представа нямаш… Не можеш ли да разбереш, когато един мъж умира от страст? — Изведнъж притисна бедра към нейните, за да подчертае думите си. Джоуди вдигна вежди и преглътна мъчително.
— Александър, аз всъщност само се шегувах, когато ти казах, че имам нощница, окичена с презервативи…
Той избухна в смях и с усилие на волята се отдръпна.
— Никога през живота си не съм се смял, както се смея с теб — каза с въздишка. — Но съм готов да ми отрежат ръката, ако мога веднага да легна на килима с теб.
Тя се изчерви повече от удоволствие, отколкото от страх.
— Може някой от нас да изтича до магазина — предложи колебливо.
— Не сега. Ала задръж тази мисъл, докато приключа със случая.
— Добре — засмя се Джоуди.
Александър захапа горната й устна.
— Към девет сутринта ще те взема от работа — прошепна и вдигна глава. — И ще те закарам в Джейкъбсвил.
— Ти наистина се тревожиш — изведнъж разбра тя и видя сериозното му изражение.
— Да, Джоуди, наистина се тревожа. Дръж си вратата заключена и не вдигай телефона.
— Ами ако си ти?
— В теб ли е още мобилният телефон, който ти бях дал?
— Да. — Тя го извади.
Той го отвори, включи го и провери батерията.
— Напълно е зареден. Остави го включен. Ако се налага да се обадя, ще звъня на този номер. И ти можеш да ми се обадиш, ако те е страх.
— Добре.
Александър я целуна за последен път, хвърли й един загадъчен поглед и излезе. Джоуди заключи след него и остана неподвижна няколко секунди. Свят й се виеше от неочакваните промени, които изведнъж настъпваха в живота и в кариерата й. Александър се опитваше да й каже нещо, но тя не разбираше точно какво. Дали искаше връзка? Със сигурност не можеше да мисли за брак, той мразеше самата мисъл. Ами ако искаше? Този въпрос я измъчва до сутринта, ала така и не намери отговор.
— Заминаваш за три дни, просто така? — избухна Броуди. Лицето му бе по-гневно, отколкото някога го бе виждала. — Как, по дяволите, ще се оправям без секретарка? Едно писмо не мога да напиша!
Ето го истинският мъж под фасадата, помисли си Джоуди, изненадана от първия си поглед към тъмната страна на Броуди. Никога не го бе виждала истински ядосан.
— Аз не съм просто секретарка — напомни му тя.
— О, по дяволите, пускаш писма и попълваш формуляри за заявки. Наречи го както искаш, това си е тъпанарска работа. — Присви очи. — Всичко е заради това, което направи на Кара, нали? Уплашена си и бягаш.
Лицето й пламна от гняв. Джоуди се изправи и му хвърли един поглед, от който би се разтопила и стомана.
— Ти щеше ли да се правиш на герой и да останеш, ако бяха насочили срещу теб пистолет? Чуй ме, Броуди, тези наркобарони не се интересуват кой умира, стига те да си получават парите. Загинаха две малки момченца, които не бяха направили нищо лошо, просто се бяха озовали между наркотрафиканта и майка си, която се опитваше да спре разпространението на наркотици в своя квартал. Кара е част от тази гнусна търговия и ако я защитаваш, ти също си част. — Той я зяпна. През всичките години, откак работеха заедно, тя никога не му бе говорила така. Джоуди грабна чантата си и прибра малкото лични вещи от бюрото си. — Не си прави труда да ми пазиш мястото. Напускам. В живота има много повече неща, отколкото да крепя самочувствието на мъж, който ме мисли за тъпанарка. И още нещо, Броуди. Ти и твоята приятелка наркотрафикантка можете да вървите по дяволите. С моята благословия!
Обърна се и излезе. Очакваше, че зад гърба й ще се разрази пожар. Потресеното ахване на Броуди бе като музика за ушите й. Александър бе прав, тук тя се пропиляваше. Щеше да намери нещо по-добро, бе сигурна.
На вратата едва не се сблъска с Филип Хънтър.
— Тръгвате ли си, госпожице Клейбърн?
— Тръгвам си.
— Прекрасно. Елате с мен. — Посочи с глава.
Тя тръгна след него, озадачена, защото никога досега не бе говорил с нея. Хънтър я заведе в заседателната зала и затвори вратата. Там бе другият мургав мъж, Колби Лейн, и самият собственик на корпорацията, Юджийн Ритър.
— Седнете, госпожице Клейбърн — покани я Ритър с топла усмивка. Сините му очи светеха под посребрените кичури коса.
Джоуди седна на един стол, стиснала вещите си пред гърдите.
— Господин Ритър… — Започна тя, чудейки се какво ще прави сега. — Мога да ви обясня…
— Няма нужда — прекъсна я той. — Вече знам всичко. Когато тази история с наркотиците приключи, а Коб ме уверява, че ще приключи скоро, по какъв начин бихте искали да се върнете и да работите за мен в област, в която уменията ви няма да се пропиляват? — Джоуди нямаше думи, просто го гледаше. — Филип иска да отиде да работи в нашия филиал в Аризона, а Колби Лейн ще го замести тук. Той знае за вашите компютърни умения, а Коб вече му е казал и за дарбата ви за разследвания. Как би ви харесало да работите при Колби като консултант по компютърната безопасност? Заплатата ви ще бъде добра и ще имате автономия в корпорацията. Недостатъкът е, че понякога може да се налага да пътувате до различните ни филиали, за да работите с Хънтър и с другите ни отговорници по сигурността. Това проблем ли е? — Тя поклати глава. Още се мъчеше да разбере какво става. — Добре. — Ритър потри ръце. — Тогава ще подготвим договора и когато се върнете, можете да го дадете на адвоката си да го прегледа и одобри. — Изведнъж стана сериозен. — Тук в близко бъдеще ще има много промени. Аз през повечето време седях в централата в Оклахома, оставях филиалите сами да се оправят и резултатът е почти убийствен. Ако Коб не беше съобщил на Хънтър, че склада се използва за прехвърляне на пратки с наркотици, може би щеше да се стигне до федерални обвинения за участие по непредпазливост в международната контрабанда на наркотици. Кажете на Коб, че съм му задължен за това.
Джоуди се усмихна.
— Ще му кажа. И, господин Ритър, много ви благодаря за тази възможност. Няма да ви подведа.
— Знам това, госпожице Клейбърн. — Той отвърна на усмивката й. — Хънтър ще ви изпрати. Просто за всеки случай. Не че мисля, че имате нужда някой да ви пази — добави Ритър. — Не са много хората, които биха се хвърлили под куршумите, за да спасят някой друг.
Тя се засмя.
— Ако имах време да помисля, сигурно и аз не бих го направила. Все едно, нямам нищо против да ме придружат до портала. Ще взема такси до апартамента си.
— Ще поговорим отново — каза й Ритър и се изправи. Бе висок и много елегантен в сивия си делови костюм. — Добре, Лейн, да вървим. Ще прегледаме за последен път склада.
— Да, сър — отзова се Лейн.
— Направо съм потресена — измърмори Джоуди, когато стигнаха до улицата. Там вече чакаше таксито, което бе повикала. Бе се обадила и на Александър да я чака в апартамента й.
— Ритър вижда повече, отколкото хората си мислят — обясни й със смях Хънтър. — Умен е и малко неща пропуска. Кажете на Коб, че и аз съм му задължен. Ние с жена ми напоследък си имаме други емоции.
