И точно когато Александър си мислеше, че бе заложил капана, Кара Домингес изчезна от лицето на земята. Пазачът на склада бе незабавно арестуван, преди да бе успял да избяга, ала по съвета на адвоката си нямаше какво да каже.
Когато отидоха в склада на Ритър заедно с Колби Лейн и Филип Хънтър, за да конфискуват пратката от наркотици, намериха кашони с резервни части за сонди. Дори и с помощта на кучета не откриха и следа от липсващата пратка. И всички, свързани с Кара Домингес, изведнъж развиха амнезия и не можеха да си спомнят нищо за нея.
Единственото добро в цялата тази история бе, че операцията очевидно се бе преместила другаде и вече никой нямаше причини да убива Джоуди. Къде се бе преместила бе работа на Агенцията за борба с наркотиците да разбере. Александър бе сигурен, че Кенеди има пръст във внезапното изчезване на Кара и на доставката, но нищо не можеше да докаже. Единственото, което можеше да предприеме, бе да даде под съд Кенеди за предаване на секретна информация на известен наркотрафикант, и това можеше да го докаже. Подведоха го под отговорност за конспирация с цел разпространение на контролирани вещества, което на практика означаваше, че той вече нямаше да има никакъв шанс да работи в службите по сигурността, дори ако успееше да се спаси от дълъг срок затвор.
Александър се върна в ранчото в Джейкъбсвил в петък и завари Марджи и Джоуди в кухнята да правят канапета, докато Дерек и други двама мъже седяха край масата. Дерек опитваше от ролцата с кренвирши, докато един по-висок тъмноок мъж с гарвановочерна коса смазваше пушката си, а друг чернокос мъж със зелени като на Александър очи седеше и ги гледаше сърдито.
— Тя изчезна — съобщи тежко Александър. — Духна. Не можем засега да намерим и следа от нея, а пратката наркотици изчезна яко дим. Няма нужда да казвам, че изпитвам облекчение заедно с теб — каза на сияещата Джоуди, — но не е това, което исках да стане.
— Твоят човек отвътре се е провалил — заяви зеленоокият непознат с дълбок басов глас.
— Не съм имал човек отвътре, Зик — възрази Александър и седна до другите. — Там е работата.
— Не му обръщай внимание — посъветва го другият непознат. — Той е съвършен. Той никога не губи дело, никога не пропуска изстрел. И може да готви.
Зик го стрелна с поглед.
— Би могъл да вземеш някой и друг урок по стрелба, Джошуа. Ти дори мишената не улучваш.
— Вярно е — съгласи се веднага Дерек. — Веднъж се опита да улучи една змия и свали пощенската кутия.
— Когато искам, мога да улуча това, в което се целя — заяви намусено Джошуа. — Мразех проклетата пощенска кутия. Нарочно я свалих.
Братята му едва не се изтъркаляха на пода от смях. Джошуа въздъхна и си наля още една чаша кафе.
— Както разбирам, качвам се обратно на самолета за Оклахома.
— А аз за Уайоминг — кимна Зик.
— Аз пък имам родео в Аризона — додаде Дерек. — Слушайте, защо да не разпродадем всичко и да се преместим тук? В Тексас има много ранчота. Всъщност мисля, че без много усилия можем да намерим някое наблизо.
— Бихте могли — намеси се Александър и също си наля кафе, като използва възможността да разроши русата коса на Джоуди и да й се усмихне нежно. — Чух, че ранчото на стария Джейкъб отново се продава. Този тип от Изтока, който го беше купил, само дето не е изгубил и ризата си на фондовия пазар. Лошо няма, той и без това не разбираше кой знае колко от коне.
— Това ферма за коне ли е? — попита заинтригувана Джоуди.
Александър кимна:
— Арабски коне за разплод и две жребчета за състезания. Мечтата му беше един ден да вкара кон в дербито в Кентъки.
— Защо се е отказал?
— Ами първо, защото нищо не разбираше от коне. Не приемаше съвети от никой, който разбира, само четеше една книга. Беше решил, че ще може да го направи сам. Това беше преди за пръв път да го изритат от обора.
— Аз не си падам по коне — изръмжа Зик. — И работя в Уайоминг.
— И без това сте малко закъснели — намеси се Марджи, ала гледаше с нова настойчивост към Дерек. — Чухме, че един от братята на Кеш Грайър е дошъл да го оглежда. Очевидно ги интересува.
— Грайър има братя! — възкликна Джоуди. — Колко?
— Трима. Доста време са били в обтегнати отношения, но се опитват да се сдобрят. Изглежда, че ранчото ще ги събере достатъчно близо до Кеш, за да се опитат да излекуват разрива си.
— Той е лош човек — обади се Дерек.
— Поддържа примирието — защити го Александър. — И прави живота в града интересен. Особено напоследък.
— Какво става напоследък? — поинтересува се Дерек.
Александър, Джоуди и Марджи си размениха съзаклятнически погледи.
— Няма значение — отговори Александър. — Има и други имения, ако наистина ви интересува. Може да се отбиете в някоя от агенциите за недвижима собственост и да прелистите брошурите им.
— Той никога няма да напусне Оклахома — кимна Дерек към Джошуа. — А Уайоминг е единственото място, което е достатъчно рядко населено, за да се харесва на нашата семейна мечка гризли. — Погледна към Марджи и се усмихна. — На мен обаче ми трябва само временна оперативна база, тъй като повечето време съм на път. Може да си купя някоя къщурка наблизо и да идвам да правя серенади на Марджи, когато съм в града.
Марджи се засмя, ала се бе зачервила от вълнение.
— Би ли могъл да го направиш сега?
— Разбира се, ти си решила да правиш кариера като моден дизайнер.
— А ти си чупиш костите и си разтягаш мускулите в родеото.
— Някой ден може и да намерим някакви допирни точки — отговори Дерек.
Марджи само се усмихна.
— Ще останете ли всички за моето празненство за Деня на Вси светии? — попита тя братята.
Зик допи кафето си и се изправи.
— Аз не ходя по празненства. Извини ме. Трябва да се обадя на авиокомпанията.
— Идвам след теб — допълни Джошуа и тръгна след брат си с извинителна усмивка.
— Е, доколкото разбирам, оставам само аз — заключи Дерек. — Как мислиш, Марджи, дали мога да взема назаем един костюм от Алекс и да се маскирам като университетски професор?
Тя избухна в смях.
Александър хвана Джоуди за ръката и я изведе от кухнята.
— Къде отиваме?
— На разходка, след като вече никой не стреля по нас — отговори той и сплете пръсти в нейните.
Изведе я през входната врата и тръгнаха покрай къщата, край дългите огради, зад които държаха добитъка.
— Кога трябва да се връщаш на работа? — попита я неохотно.
— Точно този въпрос не го обсъдихме — обясни тя със загадъчна усмивка, защото Александър не знаеше на каква работа щеше да се върне. — Но предполагам, че ще е съвсем добре, ако се върна следващата седмица.
— Все си мисля, че Броуди Ванс по някакъв начин е забъркан в това — обърна се той към нея. — Още не мога да го докажа, ала съм сигурен, че не е толкова невинен, колкото се преструва.
— И аз така мисля — съгласи се Джоуди, с което го изненада. — Между другото — добави тя, — преди да дойда тук, напуснах работата си.
— Напуснала си? Браво! — възкликна Александър и силно я прегърна. — Гордея се с теб.
Джоуди се засмя и отвърна на прегръдката му.
— Недей толкова да се гордееш. Продължавам да работя за господин Ритър, но в съвсем друга област.
