скръстени в скута, а стоманените й немигащи очи ме изпратиха до вратата.
Освободих ръчната спирачка и поех по алеята. Имах чувството, че зад завесите на горния етаж мярнах нечие лице. Продължих надолу и скоро напуснах градината. Тежката желязна врата безшумно се затвори зад мен.
11
Без да става от бюрото си, капитан Грегъри тъжно ме изгледа и поклати глава.
— По-лесно ще получиш заповед за обиск на Белия дом — рече той. — Предупредих те, че Бонсентир има връзки с влиятелни хора. Симпсън трябва да е един от тях.
— Само защото има сто милиона?
— Да, само затова. И ти, и аз смятаме, че не би трябвало да е така, но и двамата от опит знаем колко малко вероятно е нещата в тая страна да се променят.
— А как предлагаш да постъпя, след като имам сериозни основания да подозирам, че там се намира изчезналото момиче и че то навярно е отвлечено?
— Дрънканиците на някаква откачена старица, дето си прекарва времето в четене на книжки, от които и аз бих се изчервил, едва ли представляват „сериозни основания“.
— Но мисис Рудник отрече да е чувала името Стърнуд.
— Може наистина да не го е чувала. Може пък и да не са й известни всички познати на шефа й. Представи си, че Вивиан познава Симпсън, а той не е чувал за нея. Дори да приемем, че се познават, това съвсем не означава, че сестра й е в къщата му.
— Май множко станаха съвпаденията — рекох. — Старата дама от „Рестхевън“ ми казва, че Кармен е при мистър Симпсън, а Вивиан познава човек с това име.
— Мен също ме дразнят съвпаденията, Марлоу. Съмнението е част от занаята ни. Но се случва и да сбъркаме. Дори заедно да сме я видели там, пък и кметът да е бил с нас, трудно ще намериш човек, готов да издаде заповед за обиск на дома на Рандолф Симпсън.
— Май и на тебе ти е пуснал нещичко, а, капитане?
Грегъри се намести удобно на стола си и бръкна в джоба за лулата и кесийката с тютюн.
— И още как — рече той. — Кой не може да купи тъпо ченге като мен. На никого не съм отказал. Пратките ги получавам в бакалски пликове. Нали затова от десет години карам все старата таратайка, живеем си с жената в оная кутийка и дори веднъж в месеца не се сещам да я изведа да хапнем роладини с чили и да пийнем бира.
— Не го вземай толкова навътре.
— Мъча се и като че ли все още успявам да бъда относително честен. Мъча се и да си гледам работата. Само дето хлапето е още в колеж, а трябва да мисля и за пенсия. Толкова са ми силите.
— Така е, разбира се.
— Нямаш намерение да се откажеш, нали?
— Така си вадя хляба. Хората ме наемат да върша неща, които полицаите не правят или не искат да правят. Реномето ми доста ще пострада, ако оставя недовършено някое разследване. Единственото, с което мога да надскоча другите, е това, че като се хвана с някой случай, не се отказвам, додето не го разнищя.
Грегъри кимна. Натъпкал бе вече лулата си и я палеше с вниманието, с което правеше всичко. Сякаш нямаше нищо по-важно да върши този ден, а и въобще.
— С каквото мога, ще ти помогна, синко, но не разчитай на кой знае какво.
— Не ми е за пръв път.
Грегъри отново кимна. Този път дръпна по-дълбоко от лулата и издиша дима бавно и замислено, а облачето увисна неподвижно между нас. Сетне протегна ръка и го прогони.
— Ти нямаш ли роднини, Марлоу?
— Не. Искаш ли да ми кажеш нещо друго за Симпсън, освен, че е фрашкан с пари?
— И това стига. Знаеш дори повече, отколкото е полезно за здравето.
— Благодаря за насърчението, капитане. Пожелавам ти хубавичко да си поживееш, като се пенсионираш.
— Омитай се, Марлоу — рече Грегъри. — Разговорите с теб ме изморяват.
— Прощавай, че ти прекъснах дрямката. Станах и си тръгнах.
Маранята трептеше като мираж над размекнатия от горещината асфалт. Свалих гюрука и подкарах нагоре по Сънсет.
12
Адска жега. Отворих прозореца на кантората, но отвън нахлу още по-горещ въздух. От топлината сякаш всичко бе замряло. Долу по булеварда все по-рядко минаваха коли, а хората едва-едва местеха крака или се криеха под сенките, ако можеха да ги намерят. По синьото като метличина небе не се виждаше никакъв облак. Бях свалил сакото и жилетката си и час по час отивах до умивалника в ъгъла да наплискам лицето и врата си с хладката вода от чешмата. Това бе един от онези горещи дни, когато членовете на семейството започват често да поглеждат към гърлата на своите близки, когато раболепни счетоводители се зъбят на шефовете си, когато раздразнението се превръща в гняв, гневът в убийство, а убийствата сякаш нямат край.
Телефонът иззвъня. Обаждаше се Бърни Олс, главен следовател от областната прокуратура.
— Станало е убийство някъде около Бевърли Глен, близо до Стоун Каньон Резервоар — рече той. — Сигурно ще искаш да дойдеш с мен и да хвърлиш един поглед.
— Във всеки случай по-добре, отколкото да седя тук и да се пека на бавен огън.
Десет минути по-късно Олс ме взе от ъгъла на Кауенга. По всичко личеше, че не бърза. Не включи дори сирената, когато поехме по булеварда на запад по посока на Бевърли Глен.
Среден на ръст, с руса коса и белезникави вежди, Олс имаше спокойни очи, добре поддържани зъби и по нищо не се отличаваше от останалите средни на ръст мъже, с изключение на това, че бе убил поне девет души, трима, от които са си мислели, че го държат на прицел. Пушеше малка пура.
— Намерили са насечена на парчета жена, в сухо дере на около стотина метра от пътя за Глен Няма много кръв, някои части от тялото липсват. Изглежда, са я убили някъде другаде.
Олс изпуфка облаче дим и горещото течение го понесе към отворения прозорец.
— Не събрахме цялото тяло, тъй че ще трябва да потърсим.
Усетих внезапна тежест в стомаха.
— Успяхте ли да я идентифицирате? — попитах.
— Засега е невъзможно — рече Олс. — Липсва главата, а и двете ръце.
Поехме по Феърфакс и оттам по Сънсет.
— За какво ме повика тогава? Да не би да ти е домъчняло?
— Разбрах, че търсиш Кармен Стърнуд. Тежестта в стомаха ми сякаш се удвои.
— Ъхъ.
— До тялото са намерили дамска чантичка. Всички документи са били взети, но е останал кибрит, върху който е записан телефонен номер.
— На Кармен ли? — попитах аз.
Олс кимна.
— Момчетата от патрула са се обадили веднага.
— Мислех, че това е работа на детективите.
— Човекът се натиска за повишение — ухили се Олс.
Близо до върха на Бевърли Глен, малко преди завоя към Мълхоланд Драйв, бяха спрели четири полицейски коли и две от шерифството на Лос Анжелис. Зад тях, с отворена врата, чакаше линейка, а до нея и пожарна кола. Сигналната лампа на покрива й още се въртеше. Олс се нареди зад линейката и показа значката си на потъналия в пот униформен полицай, който регулираше движението. Измъкнахме се през канавката и проскубаните храсти и диви лози. Въздухът бе наситен с миризмата на напечена от слънцето
