Пустинното имение на Симпсън приличаше на малък град. Зад стената се виждаше писта, без съмнение за самолета на Симпсън. Бодлива тел ограждаше бетонната й настилка и сградите в дъното.
— Добре е да не се задържаме дълго — рече Полин. Тя несъзнателно натискаше педала за газта.
— Трудничко се влиза вътре — обадих се аз.
— Трудничко ли? Боже мой, Марлоу, абсолютно невъзможно е. Необходима ти е цяла армия.
Стената бе толкова висока, че дори не можех да разгледам крепостта. От мястото, където бяхме спрели, не се виждаше никакво движение. По всяка вероятност обаче Кармен Стърнуд бе там. Засмукала палец, кискаща се и като в доброто старо време току сервира по някой припадък.
Такава, каквато я познавах, сигурно там й харесваше. Така както си представях Рандолф Симпсън, той положително беше нейният мъж мечта. А сигурно и на Лола Монфорте.
— Време е да се махаме оттук, Марлоу — обади се Полин.
— Разбира се.
С рязка маневра, от която камъчетата зачукаха по бронята, тя обърна колата и се отдалечихме от бастиона на Симпсън много по-бързо, отколкото бяхме дошли.
28
Едва влезли в редакцията, аз завъртях на Бърни Олс.
— Това е в района на Сан Бернардино — рече Олс, след като ме изслуша. — Ако областният прокурор прати някой, ще идем да огледаме.
— Ами проба от кръвта?
— Виж, това е идея. Ще проверим дали съвпада с кръвната група на Лола Монфорте.
— Голям късмет имаш, че работиш с печен професионалист.
— Отбий се да се видим, като се върнеш в Лос Анжелис — рече Олс и затвори.
— Не исках да те намесвам — обясних на Полин.
— Не бих имала нищо против.
— Ще имаш, и то как, ако ти се изтърси някоя от горилите на Симпсън или от полицията, което в случая е едно и също.
— Докога ще ти повтарям, Марлоу? Дърта дебелана като мен не се плаши лесно. Пък и те ще се интересуват най-вече от това как си открил шахтата, а доколкото познавам полицаите, ще трябва да им изпееш всичко, иначе няма да те оставят на мира.
— Бих те посъветвал да се махнеш оттук, докато приключи всичко.
— А, не — поклати глава Полин. — Оставам тук. Поне засега.
От областната прокуратура на Сан Бернардино пристигнаха две цивилни ченгета и човек от техническата служба. Срещнахме се пред входа на шахтата и докато оня от техническата служба правеше оглед на тунела, ченгетата ни разпитаха. Дадох им триона и скалпела, смъмриха ме, че съм пипал веществените доказателства, и аз се съгласих, че имат право. Да бях ги оставил вътре, та някой друг да ги вземе. На което ми отвърнаха, че нямали нужда някакъв си умник от Лос Анжелис да се грижи за веществените доказателства, а аз пък ги успокоих, че е без значение откъде е този умник, щом като се е появил в крайна сметка. Добре ни вървеше приказката. Единият от полицаите, едроват, светлокос, с луничаво лице и насмешливи очи, приличаше на човек, който не възразява срещу някое и друго питие от време на време.
— Ще съгласувате ли действията си с полицията в Ранчо Спрингс? — попитах аз.
Човекът се ухили и погледна партньора си, сух мургав полицай на име Ернандез.
— Ще се координираме ли със Сесил, Мани?
Мургавият поклати глава. Ясно бе, че не знае какво да каже, и русокосият на драго сърце го замести.
— Мани казва не — рече той. — Не че ми го каза, но се сещам какво си мисли: тоя Сесил е такова лайно, та неправилно паркиране не координираме с него, камо ли убийство.
— Нямам възражения.
Взеха показанията ни, погледнаха разсеяно, когато споменах името на Рандолф Симпсън, и поискаха да сме на разположение. Полицаите си поеха към Сан Бернардино, а ние към града.
— Отваряй си очите на четири — заръчах аз на Полин. — Тая работа е много по-дебела, отколкото можем да си представим.
— Прекалено много хора знаят колко съм осведомена, за да бъда в опасност. Съвсем излишно ще бъде да ме убиват. Пък и областната прокуратура на Сан Бернардино е предупредена.
— Така си е, но тия хора пред нищо няма да се спрат. А ти си беззащитна.
От бюрото си тя извади допотопен колт от времето на първите заселници и го тупна отгоре.
— Не съвсем.
Почти през целия път до Лос Анжелис късното следобедно слънце грееше в очите ми. На север възвишенията бяха голи и безжизнени. Докато прекосявах Пасадина, долу вдясно дълго време виждах Роуз Боул. Пред мен, покрита със зеленина, разделена на правилни парцели, се простираше долината Сан Фернандо. Бях повече от сигурен, че Симпсън е убил Лола Монфорте. Не беше ясно точно как ще се докаже, но бях уверен. Същото усещане ме караше да мисля, че Лола Монфорте е прекарала известно време в „Рестхевън“, след което са я препратили на Симпсън, а когато му е омръзнала, е дошъл редът на Кармен Стърнуд. Надявах се още да не му е дотегнала. Известно ми бе, че Симпсън и Бонсентир са съдружници в сделката с водните права в Невил Вали. Това е то, Марлоу суперченгето. Знае всичко, а няма доказателства.
Завих по Норт Фигероа Стрийт, минах през Хайланд Парк и Елижан Парк и излязох на Сънсет, откъдето поех на запад покрай павилиончета за хамбургери, розови будки, които предлагаха хот-дог, и погребални бюра, наподобяващи мисионерски черкви, кукленски ресторантчета, прилични на гръцки храмове или провинциални френски странноприемници. Тук-там изникваше скромна, измазана с гипс къщичка или простичко сглобяемо бунгало с просторни веранди отпред, които ми напомняха, че сред бутафорията все пак живеят хора, не много наистина, но достатъчно, за да напомнят, че някога и Лос Анжелис е бил приятно и спокойно местенце, огряно от слънцето.
В Холивуд стигнах късно, така че не ми оставаше нищо друго, освен да се прибера вкъщи и преди да заспя, да обмисля всички онези неща, които не можех да докажа. Това и направих.
29
Цяла нощ сънувах окървавени стени и сутринта се събудих с усещането, че не съм мигнал. Сумракът навън можеше да те заблуди, че утрото още не е настъпило. Към горещината се бе прибавило и смазващото напрежение на предстояща буря. Отворих прозореца, огледах се и над главата ми проехтя първата гръмотевица. На север светкавици една след друга прорязваха небосклона и сякаш само хълмовете все още задържаха дъжда, който се лееше отвъд в долината Сан Фернандо. Нова ярка светкавица, този път много по-близо, почти мигновено последвана от гръмовен тътен.
Отидох в кухнята да си направя кафе и тъкмо пълнех филтъра, когато дъждът се стовари като ураган. Запътих се да затворя прозореца, но пороят се лееше като отвесна стена и нямаше опасност да влезе вътре. Долу на Франклин Авеню струите отскачаха от горещия паваж и се смесваха с изпаренията. Тук-там се бяха образували локви и неколцината минувачи тичаха да намерят прикритие, заслонили глави с вестници и чанти. Листата на дърветата блестяха, окъпани от дъжда, който се изливаше от облаците, надвиснали току над покривите. Не виждах хълмовете. Небето бе снишено и само светкавиците успяваха да разцепят плътната водна пелена.
Закусих, сложих си шлифера и тръгнах за работа. Температурата бе паднала с шест-седем градуса и пороят над главата ми обещаваше да трае поне до края на деня, че и на следващия. Колите се движеха със запалени фарове, по къщите светеха лампи и внасяха известно оживление в сивия мрак. Движех се на запад по Франклин, при Хайланд се спуснах по Сънсет и оттам по Лоръл Каньон се изкачих към Мълхоланд. Очаквах всеки миг чистачките да капитулират пред стихията и напрегнато се взирах в пътя. В колата бе нетърпимо влажно, но изобщо не обръщах внимание на това. Имах план. Не можех да спипам Симпсън, нито
