да докажа, че върши нещо незаконно, макар че нямаше начин да забогатееш в тази огромна прекрасна страна, без да си направил нещо незаконно. Дори не знаех къде се намира Симпсън вътре в крепостта, точно зад коя стена. Това, което знаех, бе къде е доктор Клод Бонсентир, че е свързан със Симпсън и че ако го наблюдавам достатъчно дълго, връзката може и да излезе наяве. Надявах се той да ме заведе до Симпсън. Нищо чудно Симпсън да го посети. Нищо чудно някой търсач на таланти от Метро Голдуин Майер да ме забележи и да ми предложи договор. Планът ми не беше нещо изключително, но така или иначе, по- добър не можех да измисля и реших, че вместо да седя вкъщи и да решавам шахматни задачи, по-добре да видя какво ще излезе.
Едва-едва лазех нагоре по Лоръл Каньон, предпазливо навлизах във всеки от острите завои по стръмния път, по-хлъзгав от пътя към ада, заслепяван от насрещните коли, уплашени да не пропаднат в пропастта; на който не му стиска, да не припарва по тия места.
Внимателно взех завоите на детелината над Мълхоланд Драйв и навлязох в Колдуотър Каньон. Спрях на самия път над клиниката, намерих прикритие зад храсти азалия и започнах наблюдението си. Поседях доста време. Отпивах от бутилката ръжено уиски, която държах в жабката. Наблюдавах. Палех цигара, развъртах капачката на шишето и пак отпивах, и наблюдавах. Натъпквах лулата, изчаквах добре да се разгори, смъквах стъклото един пръст, колкото да прогоня поне част от пушека и влагата, и наблюдавах. Така отмина първият ден. На следващия повторих всичко отначало. Дъждът не преставаше. Аз наблюдавах. И се сложи край на Пелопонеските войни. И построиха Акропола, и римския Форум, а аз отворих следващата бутилка ръжено уиски и все така наблюдавах. Следобедът тягостно се изниза. На третия ден дъждът понамаля и към обяд слънцето се показа, плахо и нежно. Нямаше я жегата, лек бриз откъм Тихия океан започна да разсейва просмукалата се влага. На дъното на бутилката бе останал един пръст, когато доктор Бонсентир, придружен от мексиканеца и оня с хубавия тен, излезе и се запъти към черния кадилак, паркиран отпред. Зад кормилото седна красавецът, до него помощникът му, а шефът отзад. Потеглиха и аз поех след тях. Когато си сам, следенето не е лесна работа и трудно можеш да останеш скрит дълго време. Бонсентир и приятелчетата му обаче, невъзмутими и безгрижни, навлязоха в търбуха на Колдуотър Каньон и после се отправиха на запад по Сънсет.
Пуснах две-три коли помежду ни; току сменях платното, та да не им се закача като лепенка в огледалото за обратно виждане. И да ме бяха забелязали, с нищо не го показаха. Отминахме пищните имения със зелени морави и високи декоративни огради. Оставихме зад гърба си парковете със скулптурни фигури сред тях, добре охраняваните алеи, където филмови звезди и именити режисьори зад прикритието на показния разкош вършеха същите онези прости неща, присъщи на обикновените хора, лишени от всякаква преструвка.
Свихме на юг по крайбрежния път през Бей Сити. Днес океанът изглеждаше особено весел и дружелюбен. Сякаш измити от дъжда, вълните една след друга заливаха чистия бял плаж, искрящи под новото слънце. Вляво мярнахме Бей Сити, поосвежен от пороя, но с евтиния блясък на всички курортни градчета, изпълнен с фалшиви обещания, надничащи иззад поолющените фасади. Кадилакът пред мен пердашеше на юг, градчетата едно след друго оставаха зад нас. Манхатън Бийч, Хермоса Бийч. Малко на юг от Редондо Бийч, близо до Палос Вердес, свихме от главния път по тясно полегато отклонение, чиито остри завои покрай ниски кедри и тръстики ни отведоха към брега. Намалих скоростта и поизостанах. Когато излязох от последния завой, видях как кадилакът спира на бетонна площадка до самия кей, на който се белееше малка постройка. Две хлапета бяха потопили въдици във водата. Обърнах колата и паркирах недалеч от главния път. Върнах се надолу по склона и под прикритието на растителността поднових наблюдението.
Чувствах се твърде неудобно с костюм и връзка. Пясъкът хрущеше под краката ми, пълнеше обувките ми. Морският вятър удряше кедровите клони в лицето ми. Моторът на кадилака работеше на празен ход, прозорците бяха вдигнати. Никой не излизаше от него. Не ставаше нищо, което да оправдае присъствието ми. Пристъпвах от крак на крак, най-сетне не издържах, извадих цигара, успях да я запаля едва на третия път, скривайки кибрита в шепи, обърнал гръб към вятъра.
Момчетата на кея все още нищо не бяха уловили. Самотен гларус кръжеше с надежда над тях и чакаше. Стотина метра навътре по-дребни морски птици, сиви, с бели гърдички, прелитаха над водата и току топваха човки, примамени от сребристия гръб на някоя рибка, след което бързо се вдигаха нагоре, и ятото отново политаше над гребените на вълните.
Към два и половина откъм хоризонта се зададе корабче. Към три приближи на около петстотин метра от кея. Можеше да се каже, че това е яхта. Със същия успех бихме назовали Емпайър Стейт Билдинг небостъргач. Беше дълга близо сто и двайсет метра, с поне три палуби. Два комина бълваха пушек над тая перленозелена грамада. На кърмата личеше надписът „Рандолф Рейнджър“. Спуснаха моторница и моряк в униформа с цвета на яхтата слезе по стълбата и се качи в нея. Позабави се, докато запали мотора, след което до мен долетя слабо ръмжене. Моторницата направи широк завой и се отправи към кея. След нея оставаше широка бяла ивица. Когато наближи, вече съвсем ясно чувах рева на мощния двигател.
Мексиканецът и Бонсентир почти едновременно излязоха от кадилака и се запътиха към кея. Морякът задържа моторницата, полюшвана от вълните, докато двамата се настанят, след което с ловка маневра потегли към кораба. Загорелият бодигард изви кадилака и пое към главния път. Беше си сложил тъмни очила и така и не ме забеляза, погълнат от тесните остри завои.
Моторницата спря край борда на кораба точно под спуснатата стълба. След като Бонсентир и мексиканецът се качиха, лодката плавно се насочи към кърмата.
Щом кадилакът се скри от поглед, се заспусках към кея. Още от, прикритието си бях забелязал, че от постройката излизат телефонни кабели. Човекът, който я стопанисваше, бе с чорлава бяла коса и голямо шкембе, издуло фланелката му. Мършавите му ръце и раменете бяха покрити с рани от слънчево изгаряне. Един от предните му зъби липсваше, а в ъгълчето на устата бе залепнала тънка кафява цигара.
— Може ли да използвам телефона? — попитах аз.
— Телефонът не е обществен, а частен.
— Това не означава, че не мога да си платя.
— Къде ще се обаждате?
— Наблизо. В Лас Олиндас.
— Това съвсем не е наблизо — рече оня.
Извадих десетдоларова банкнота от портфейла си.
— Струва ми се, че е достатъчно, какво ще кажеш?
Човекът прокара посивял език по изпръхналите си устни съвсем близо до тлеещата цигара. Пепелта се поръси върху фланелката. Той я отупа разсеяно, без да откъсва поглед от десетачката.
— Ами може, стига да не говориш дълго.
— А даваш ли да си поемам дъх?
Мъжът пъхна банкнотата в страничния джоб на панталоните с цвят каки, отвори вратата и се подпря с гръб към мен. Това вероятно трябваше да означава, че ме оставя насаме. Набрах телефона на Сайпръс Клъб и поисках да говоря с Еди Марс.
— Тук е Марлоу. Намирам се близо до Палос Вердес, на един кей на около десет мили южно от Редондо. Мисля, че открих Симпсън.
— Ще остане ли по-дълго?
— Не знам. Намира се на кораб на около четвърт миля от брега; В момента е на котва.
— Стой там, храбрецо, идвам — рече Еди Марс.
— Имаш ли лодка? — попитах.
— Ще намеря.
— Е, добре — казах аз. — Не затваряй. Закрих мембраната с ръка.
— Как се казва това място? — попитах високо. Старият чудак край вратата се обърна с престорена изненада, все едно бях прекъснал мислите му.
— Това място ли?
— Да. Упътвам моя приятел.
— Феър Харбър.
Повторих го на Марс.
— Стой там, храбрецо. Тръгвам.
