контрабанда, преди съвсем да остарее. Доста е мощен.
Новодошлият шумно заобиколи „Рандолф Рейнджър“ и спря в края на пристана.
— Всички на борда — нареди Марс и допи питието си.
Напуснахме бараката и по стълбата се качихме на увеселителния кораб. Бе старо, но добре поддържано корито. По медните повърхности нямаше и петънце, а частите от тиково и махагоново дърво бяха лъснати до блясък от дългогодишна работа на моряшки ръце. Зад руля стоеше мършав тип със сламена шапка, нахлупена ниско над челото. С лекота овладя кораба, додето се качим на борда. Край него се навъртаха биячът със сплеснатото ухо и счупения нос, с когото се знаехме отпреди, както и трима други бабаити, непознати за мен. Никой от тях не приличаше на рибар. Марс кимна на кормчията и той плавно отдалечи кораба от пристана. На бавен ход приближихме „Рандолф Рейнджър“.
— Намислил ли си как ще действаш, храбрецо? — попита Марс, облегнат на перилата, пъхнал ръка в джоба на панталоните, откъдето стърчеше само палецът с лъскав, добре поддържан нокът.
— Би трябвало да изчакаме. Ако потеглят, ще ги последваме. В противен случай щом се стъмни, качвам се при тях.
— Сам ли?
— Да. Ако им се изтърсим всички наведнъж, няма начин да избегнем пукотевицата, а не ми се ще, заради Кармен.
— На нея ще й хареса — рече Марс, без да отделя поглед от водата. — Ще има да се кикоти, да си смуче палеца, а навярно и гащите ще намокри.
— Не са ме наели да я излагам на подобна опасност.
— За колко си се пазарил?
— Тоя път за един долар.
Марс се засмя.
— Здравата се потиш за парите си, храбрецо.
— Така си е. Нямам търпение да ги вложа.
— Как мислиш да се прехвърлиш при тях?
— Някой ще ме откара с лодка.
— А те какво, ще те посрещнат с овации?
— Може и да не ме забележат — рекох. — Ще почакаме и ще видим.
Марс сви рамене и нареди на кормчията с нахлупената шапка:
— Не изпускай от очи оня кораб.
После отново зарея поглед към хоризонта. Бавно се придвижвахме на юг от залива, без да доближаваме носа, но и без да позволяваме на вятъра да промени курса ни. „Рандолф Рейнджър“ все така стоеше на котва, денят бавно се точеше, минутите се тътреха неохотно като хлапаци на път за училище. Марс си гледаше хоризонта. Аз си изучавах яхтата. Оня с шапката държеше курс срещу вятъра, другите от екипажа пляскаха карти. Марлоу сред пиратите.
От мястото си добре виждах „Рандолф Рейнджър“. Дъсчената платформа отзад не беше прибрана, вързаната отстрани моторница се полюшваше. Май не се канеха скоро да отплават. От време на време на палубата се появяваше бяла фигура, обикаляше безцелно, сетне изчезваше. Каквото и да ставаше там, беше си скрито-покрито.
Минутите все така бавно се влачеха, сякаш бутаха пред себе си огромни камъни. Продължавах да чакам, а слънцето над главите ни не се помръдна цяла вечност, дори с милиметър не скъси пътя си на запад, нито доближи далечните очертания на Пасифика.
По някое време в късния следобед моторницата направи още един курс до бараката за нови буци лед, но това беше всичко. Чайките търпеливо кръжаха над сините води. И нашият кораб не помръдваше, полюшваше се весело на юг от Феър Харбър, додето най-сетне, тъкмо преди да се сбогувам с деветдесет и петия си рожден ден, слънцето се скри, някак внезапно потъна зад хоризонта и наоколо се стъмни.
Когато мракът се сгъсти, пуснахме скифа на вода и Блонди се качи като мой гребец.
— Ще чака близо до мястото, където избереш да се покатериш — рече Марс. — Няма да се върне без теб.
— А умее ли да гребе?
Блонди хич не ми обърна внимание. Вече седеше в скифа, с ръце върху веслата.
— Бива си го Блонди — увери ме Марс. — Не го подценявай.
— И мен си ме бива, не падам по-долу. Отивам да изтанцувам две парчета със Симпсън, после се връщам с Кармен. Ще си помислят, че пирати са им гостували.
— Кога да дойдем да те приберем?
— Смятай сам. Но все пак ми дай малко време. Симпсън навсякъде се движи с частната си армия, та се боя, че не разполагаш с достатъчно оръжие.
Марс ме дари с мрачната си усмивка.
— Ще видим, храбрецо. Ще видим.
Спуснах се в лодката, Блонди с лекота натисна веслата и ние безшумно се понесохме по тъмните спокойни води.
31
Щеше ми се тъмнината да е по-гъста. Светеха ярки звезди, почти пълната луна бе застинала над черните води и неподвижния кораб. Блонди майсторски доближи скифа до дъсчената платформа на яхтата. Долавях шумотевицата на развихрил се гуляй, макар че това като нищо можеше да е и пукот от брадва в ръцете на побеснял убиец. Гласовете долитаха неясни. Спокойните води се плискаха леко о корпуса. Друго нищо не чувах. От лодката се прехвърлих на платформата и Блонди се отдалечи безмълвно. Усетих приятната тежест на пистолета под мишницата си, после тихо запълзях по стълбата към палубата. Прекрасна нощ, лекият хлад от океана изпълваше въздуха с приятна свежест. На палубата сякаш нямаше жив човек, но си спомних, че много скоро бях зърнал моряшка униформа, та затова останах неподвижен в укритието си и чаках. Долиташе само приглушеният плясък на вълните и ромонът на човешките гласове. Продължавах да чакам. Въжетата тихичко поскърцваха. Потърсих с поглед кораба на Марс. Очевидно се бяха оттеглили зад носа без никакви светлини. Не виждах и Блонди в лодката. От вътрешността на кораба се разнесе смях на жена, който заглуши останалите звуци, но странно защо накара кръвта ми да се вледени — сякаш шумно оплакваше своя любовник демон. Кармен! Неочаквано съвсем наблизо чух лекия шум от стъпки с маратонки. Малко след това видях и собственика им — в бял моряшки костюм със съответните отличителни знаци за чин във флота. Истински моряк, като изключим маратонките. Очевидно бе отегчен от еднообразното си ежедневие и бе излязъл да се разтъпче. Мина покрай мен, без да ме забележи, и продължи към носа Тихо се примъкнах към близкия отвор на палубата към помещенията долу, по-бърз от отлитащата младост.
Гласовете на хората долитаха до мен вече далеч по-ясни. Чувах и тракането на чинии и прибори за храна. Бавно пристъпвах от стъпало на стъпало, докато не зърнах дългия коридор, който очевидно минаваше под палубата от носа до кърмата, а от Двете му страни се виждаха врати, сигурно към каютите. Една от тях до самата стълба беше открехната и гласовете, които бях чул, идваха тъкмо оттам. Тихо изминах и последните стъпала, шмугнах се покрай вратата и натиснах дръжката на съседната. Вътре бе тъмно и още в първия миг разбрах, че е празна. Какво прекрасно чувство, да знаеш, че си сам в празно помещение! Направо като по поръчка. В повечето каюти вентилационната решетка е съвсем близо до тавана и свързва две съседни помещения. Тази тук бе отворена. Преместих един стол, стъпих отгоре и надникнах.
Всички бяха там — Бонсентир, Кармен Стърнуд и висок човек с женствено лице и къдрави коси, които се спущаха почти до очилата с дебели рогови рамки. Това трябва да беше Рандолф Симпсън. Седяха върху възглавници на пода около ниска масичка с медни инкрустации. Ядяха нещо, което ми заприлича на варено жито с плодове. Стори ми се странно, че бъркат с пръсти в храната, но очевидно за тях това бе нещо съвсем естествено. Кармен бе с широки копринени панталони и шарена риза, която падаше свободно, дори прекалено свободно, така че разкриваше всичките й прелести. От мястото си не можех да разбера има ли скъпоценен камък в пъпа или не. Хранеше се с едната ръка, а с другата усукваше и разсукваше къдрици от косата на Симпсън. Умно момиче беше нашата Кармен! С нея никога няма да скучаеш. Ноктите на босите й крака бяха лакирани в синьо. От време на време преставаше да усуква косите на Симпсън, колкото да
