— Кои са те? — попита Симпсън. — Казах ти, Клод, раздрънкал се е. Какво си им казал? — Гласът му вече съвсем изтъня, той напълно загуби контрол.
— Всичко ще си каже, Рандолф. Здравата го е закъсал и чудесно го знае. Всичко ще си изпее, защото смята, че това ще го спаси, но напразно.
— Главният следовател на областната прокуратура Бърни Олс — започнах аз. — Самият областен прокурор Тагърт Уайлд, полицията на Сан Бернардино, завеждащият Бюрото за издирване на изчезнали Грегъри и един тип на име Еди Марс, който в момента е на не повече от стотина метра оттук с цял кораб бабаити, готови да нахълтат и да ви гръмнат ушите.
— Знам го Еди Марс — разгорещи се Кармен. — Мили Боже! Едно познато име.
Симпсън пристъпи в осветената ивица. Гъста червенина покриваше безволевото му лице.
— Млъкни! — рече той, като поснижи една-две октави. Звучеше някак зловещо и при друг случай би било интересно да го послушаш. — Опитваш се да ме изплашиш. Никой не знае. Това е невъзможно. Аз не съм случаен човек. Никого не съм допуснал тъй близо до себе си. Тъй че затваряй си устата, че и бездруго ще умреш. — Последните думи потънаха в мрака.
Главата ми заплашваше всеки миг да се разцепи, болеше ме вратът, гърлото също, а и се чувствах позамаян, вече ми се гадеше от светлината, пък и ми писна да слушам как ми крещи насреща някакъв си инфантилен глезльо. Ударих го. Получи се хубаво кроше, като се има предвид окаяната ми форма. Усетих как му сплесках носа, видях и кръв да потича. Крясъкът прозвуча като трошащо се стъкло, мъжът политна назад, притиснал лицето си с ръце, а кръвта се стичаше между пръстите, и продължаваше да надава писъци — същинска старовремска пожарна при тревога. Извърнах се към мексиканеца, нещо ме прасна в слепоочието и отново потънах в онова местенце, където напоследък май доста време се задържах.
33
Когато за втори път отворих очи, бях сам. Помещението се осветяваше от една-единствена крушка на тавана. Всички натъртени места сега ме боляха двойно повече, към тях се прибави и нова болка отляво на челюстта, точно пред ухото. Седях си и правех отчаяни опити да спра виенето на свят. Като изключим лекото полюшване върху вълните, не долавях друго движение по яхтата. През люка виждах само тъмнина. Време бе да стъпя на крака. Можех да се изправя. Какво са деветдесет и пет килограма и метър и осемдесет? При това за тяло в чудесна форма. Колко му е да се надигна? Опитах се да сгъна крака под себе си, а ги усещах като гумени. Примирих се да опра гръб в стената и сантиметър по сантиметър да се плъзна нагоре. Дори слабата светлина дразнеше очите ми. Примижах. Всъщност защо да бързам? Не беше ли по- добре докато си почивам, да огледам обстановката. Нямаше много за гледане. Яркият светлинен сноп бе изчезнал, а заедно с него и мебелите. В ъгъла мярнах голяма саксия с едно от познатите тропически растения и недалеч от нея две възглавнички, които вероятно са стояли върху канапе. Нищо друго нямаше в металната кутийка с цвят на слонова кост, а единственият изход като че ли бе миниатюрният люк, през който едва ли бих успял да се промуша.
Часовникът ми беше счупен, вероятно го бях ударил при падането, ето защо не знаех колко е часът. Толкова пъти ме тръшкаха на земята, че как ще остане здрав. По ризата ми се виждаха петна засъхнала кръв, най-вероятно на Симпсън, бликнала след удара, който му нанесох. Е, поне това беше някаква утеха. Болезнено, е множество кратки почивки, се изправих. Стаята бясно се въртеше. Имах чувството, че вися между небето и земята. Постепенно нещата си дойдоха на мястото. Стоях на краката си. Покрай стената доближих вратата и се опитах да я отворя. Беше заключена. Каква изненада! Друг изход нямаше. Впих поглед в растението. Беше съвсем истинско, насадено в пръстта. Огромни виолетови цветни фунии. Ако имаш парите на Рандолф Симпсън, какво ти струва навсякъде да сложиш подобни саксии.
Хубаво огледах цветето и после пак се отпуснах на пода, поседях да спре въртенето. Събух си едната обувка и чорапа, сетне на бос крак нахлузих само обувката. Отново се изправих. Ето че започвах да свиквам. Току-виж, след време започна да го правя когато си поискам. В случай, че доживея тоя ден. Внимателно напълних чорапа с пръст от саксията, вързах го на възел и леко го ударих в ръката си. Не беше зле. Отворих люка и поех дълбоко хладния влажен въздух. После се върнах пред залостената врата и здраво я заудрях с лявата ръка.
— Пуснете ме да изляза! — викнах с все сила. — Пуснете ме!
Доста време блъсках и виках, докато най-сетне чух стъпки по коридора и подрънкване на ключове. В рамката на вратата застана мексиканецът. Моят пистолет все така стърчеше от колана му. Въоръжен с пълния с пръст чорап, внимателно се прицелих зад лявото му ухо. С все сила. Той изсумтя, политна напред и се отпусна на колене. Ударих го отново с импровизираното си оръжие право в тила. Той въздъхна тежко и падна възнак на пода. Здравата го ритнах в главата, наведох се и измъкнах пистолета си. Ключовете лежаха на около метър от ръката му. Вдигнах ги и излязох в коридора. Заключих вратата отвън. Отново чувствах вдъхващата увереност тежест на пистолета, който задържах в ръка. Толкова пъти ми го бяха отнемали, та едва си го познах.
Коридорът беше пуст и тих. Всички врати бяха затворени. Пристъпвах напред и пред всяка спирах и се ослушвах. Навсякъде беше тихо, само на едно място чух хъркане. Нямаше начин да разбера кой е вътре. Продължих напред и пред последната врата откъм левия борд долових познатия кикот. Натиснах дръжката. Заключено. Опитах с един от ключовете на връзката, който ми се стори подходящ, и успях още от първия път.
Кармен си беше там, а също и Симпсън. Лампата светеше. Мъжът лежеше по очи, с вързани за леглото ръце. Обичайният вид на това момиче взе да ми писва, беше гола като рибка. Стоеше надвесена над Симпсън, кикотеше се и го потупваше с четка за коса от слонова кост със златни инкрустации.
Тихо затворих вратата зад себе си. Кармен вдигна към мен очи с огромните, разширени до крайност зеници.
— Познах те — рече тя. — Ти си оня със смешното име.
— Догхаус Райли.
Симпсън се извърна да ме погледне, а аз се усмихнах на дебелия пластир на носа му и приятните подутини, които вече се оформяха под очите. Пристъпих и тикнах дулото на пистолета в отворената му уста.
— Глас да не чувам — рекох.
Мъжът се опули, но не гъкна. Без дрехи тялото му изглеждаше отпуснато и бяло. Огледах се. На кукичка в стената до леглото висеше дантелен пеньоар.
— Обличай го — казах аз на Кармен.
По лицето й плъзна празната усмивка на кретен и палецът тутакси намери устата. Както винаги този жест предполагаше да подскоча и да ударя токове. Както винаги номерът не мина.
— Никакъв звук, иначе с теб е свършено — изсъсках аз.
Дръпнах дулото от устата на Симпсън, свалих пеньоара и преди да накарам Кармен да го облече, да закопчае двете копчета, които така и не свършиха никаква работа, пъхнах пистолета под мишница. Увих около кръста й колана на дрехата и го завързах. После отново извадих пистолета, метнах завивките върху главата на Симпсън, сграбчих Кармен през кръста и я поведох навън. Когато затворих вратата, чух приглушения крясък на Симпсън изпод одеялата. Пет крачки по-нататък вече не го чувах.
— Къде отиваме? — попита Кармен. Не изглеждаше уплашена, по-скоро развълнувана. Изкривените й устни откриваха двата реда ситни бели зъби. Бяха остри, неестествено бели.
— У дома — отсякох аз.
Качихме се по стълбата до палубата, държах оръжието с дясната ръка, а с лявата стисках Кармен. Горе бе само момчето с моряшкия костюм, което се взираше към брега.
Изшътках на Кармен.
Тя тутакси се изкиска, запищя с все сила и острите й зъбки блеснаха под бледите лъчи на луната. Момчето се обърна и ръката му се стрелна към кобура, препасан над униформата. Натиснах спусъка, момчето залитна, потърси опора в перилата и се преметна. Някъде долу се отвориха врати, по стълбата прозвуча тропот. Дръпнах Кармен към себе си и отново прибрах пистолета. Чух как капакът на палубата се отвори и някой извика:
— Ето ги там, до перилата.
