Може би сън

притиснат човека и кога е време да се оттеглят. Лично мен версията на Марлоу напълно ме удовлетворява.

— По дяволите! — скочи Ракли. — Вие полицията на Лонг Бийч за нищо я нямате.

Капитанът мина между мен и Олс и излезе от стаята, като тръшна вратата, но без да прекалява.

— Имате ли възражения, лейтенант? — попита Олс.

— Нека да си вървят — въздъхна Фентън.

— Доколкото познавам нещата, до процес няма да се стигне — обадих се аз. — Симпсън така се е накиснал, че адвокатите му като нищо ще му издействат едно освидетелстване и край.

Станахме да си вървим. Стиснах ръка на Фентън.

— Къде отиваме? — попита Кармен. — Спи ми се.

— У дома. Камериерката ще те сложи да спиш.

— Няма ли ти да свършиш тая работа? — Тя прекара езиче по устните си и ми хвърли закачлив поглед.

— На мен също ми се спи. Тя ще се справи по-добре.

Колата ми беше на паркинга, до черната лимузина на Олс.

— Благодаря ти, Бърни — рекох аз.

Олс кимна и отвори вратата на колата. Вече беше сложил крак вътре, когато спря и подхвърли:

— Тя трябва да бъде настанена някъде.

— Зная.

— Някой от нас трябва да се погрижи. Предпочитам да си ти. Но така или иначе, трябва да го направим.

— Ще имам грижата.

Отворих вратата пред Кармен и тя влезе вътре. Минах от другата страна, а Олс все така стоеше подпрян на покрива на колата си.

— Бонсентир ще те намери — рече той.

— Зная това.

— Рано или късно.

— Тоя път ще си счупи главата.

Олс кимна бавно и най-сетне се настани на седалката. Запали мотора и потегли. Изпратих го с поглед. Сетне седнах до Кармен и поех към Холивуд с адска болка в очите. Същото можеше да се каже и за всяка част от мен.

36

— Значи все пак успя — подхвърли Вивиан. Наближаваше обяд. Почивах си, притворил очи в удобния кожен фотьойл, вдигнал крака върху възглавницата насред огромната дневна. Дрехите ми бяха изсъхнали върху мен. Сега висяха така, сякаш бях стоял няколко часа под водосточна тръба. А се чувствах още по- зле.

— Сигурна бях, че ще те убият — рече Вивиан.

— И както виждаш, сбърка — отвърнах аз.

— Прав си. И страшно се радвам.

— Мда.

Тишината изпълваше всяко ъгълче на къщата, бе се просмукала в паркета, в корнизите по тавана, в самата мазилка по стените. Вивиан седеше срещу мен на огромното издуто канапе, подвила крака под себе си. Беше с панталони и черна копринена блуза и носеше наниз перли — имитация, чийто оригинал се пази в сейф.

— Без твоя помощ няма да се справя с Кармен.

— Ще я настаня на подходящо място и ще се погрижа да я задържат, колкото е нужно.

— Ще трябва ли да се явява в съда?

— Не вярвам. Предполагам, че изобщо няма да има дело. Цялата история ще се потули и двамата със Симпсън ще бъдат обявени за невменяеми с препоръка за подходящо лечение.

— Невменяеми — потръпна Вивиан. — Каква грозна дума.

Замълчах. Вивиан се изправи, мина зад мен и взе да разтрива врата и раменете ми.

— Какво ще стане с нас, Марлоу? Не си забравил за онази нощ, нали?

Кимнах.

— За теб тук винаги ще има място.

— За колко време?

— Значи според теб няма да трае дълго.

— Сега си уплашена и самотна. Грижата за Кармен отново легна върху теб, а и не знаеш къде е Бонсентир. Засега съм ти нужен, но какво ли ще си мислиш за мен след година? Виждаш ли ме на игрището по поло? Може би ще получа и блейзър с монограм? А за да заговоря почти като англичанин, подходяща компания за обичайната тълпа в Дел Мар, ще са ми нужни няколко урока по дикция.

— Ама и ти си едно копеле.

— Аз съм детектив, мадам. Колко пъти да ти повтарям. Това не е шега работа. Така си изкарвам хляба. Мястото ми е в скапаното апартаментче на Франклин Авеню и в прашната кантора на Кауенга. Плащам си сметките без чужда помощ, правя каквото си поискам, не търпя да ме обиждат. Не е Бог знае какво. Сам съм си го избрал. Колкото мозък, сила и смелост имам, мои са си и работя с тях. И парите в джоба сам съм си ги спечелил.

Тя плачеше. За малко да заплача и аз.

— Ще ме целунеш ли поне?

Изправих се и я прегърнах. Устните ни се сляха и тялото й се притисна до моето.

— Не се връщай повече — промълви тя. — Втори път няма да го понеса.

Вивиан с бързи крачки напусна дневната. Опитах се да се успокоя.

В този миг влезе Норис.

— Мисис Риган ме помоли да ви изпратя.

— Тръгвам — рекох аз.

— Много съм ви признателен, сър, задето се погрижихте за мис Кармен.

— Ще я настаня на подходящо място, Норис.

— Благодаря ви, сър, генералът щеше да ви е безкрайно признателен.

— Има ли шампанско, Норис? — внезапно попитах аз.

— Разбира се, сър.

— Добре изстудено ли е?

— Естествено, сър.

— Не забравяй да донесеш и бренди — поръчах му. — Сервирай в оранжерията, ако обичаш, с две чаши.

— Веднага, сър — усмихна се Норис.

Оранжерията си бе същата. Душна, наситена с влага, с гъсто преплетени месести листа. Насред остъкленото помещение върху килима все още се мъдреше инвалидният стол. Халатът бе сгънат и преметнат на облегалката. Недалеч от него се виждаха и два сламени стола. От стъкления купол от време на време се отцеждаха капки и тупваха по плочките долу. Настаних се на един от столовете, извадих цигара, запалих я и бавно издишах дима. Норис се появи сред джунглата с количка за сервиране. На нея имаше бутилка френско шампанско в сребърна кофичка с Лед, по която вече се стичаха капки, и отлежало френско бренди.

— Налей два пръста бренди, а отгоре студено шампанско.

Норис мълчаливо приготви питиетата и ми подаде моята чаша.

Безмълвно отпихме. Влагата ни обгръщаше отвсякъде, ароматът на орхидеи напомняше за умираща красота, гнилата сладост на проститутка, както се бе изразил генерал Стърнуд. Мълчаливо допихме чашите си. Норис стоеше прав, аз седях в същия стол, както по време на срещата ми с генерала.

— Той бе истински войник, Норис — обадих се най-накрая аз. — Също като теб.