Стегнах хватката около кръста на Кармен, вдигнах я и я прехвърлих през перилата. Тя изпищя пронизително и миг по-късно скочихме. При първия досег с водата изпитах болка, потънах три-четири метра, преди да успея да се обърна и да поема нагоре. Подгизналите ми дрехи теглеха надолу, а тежестта под мишницата ми вече съвсем не ми действаше успокояващо. Тази вечер дробовете ми вече бяха пострадали веднъж и яростно се противяха на новото изпитание, на което ги подлагах. Тъкмо когато започна да ме сковава панически страх, че няма да стигна повърхността, изплувах сред катраненочерните води и се огледах за Кармен. Забелязах я на около шест метра да пляска с ръце. Заплувах към нея и в този момент от кораба някой запали прожектор. Трябва да беше от ония с многото батерии, тъй като лъчът беше силен, с голям диаметър. Стигнах до Кармен, която се кискаше, плачеше и в същото време плюеше погълнатата вода. Лъчът мина над главите ни и тъкмо преди да се върне обратно, Блонди, доплавал със скифа, вече посягаше към Кармен. Светлината ни засече, близо до лодката изплющя куршум, а някъде от юг в тъмнината проехтяха изстрели, забарабаниха по корпуса на кораба, прожекторът изгасна и някой извика: „Залегни!“ В следващия миг Кармен бе в лодката, последвах я, прехвърлих се през планшира с последни сили, а Блонди вече мълчаливо гребеше по посока на стрелбата.
— Не съм и подозирал, че някога ще се зарадвам да те видя — рекох.
— Влизам ти в положението.
34
— Не искам да си ходя вкъщи — каза Кармен. Увита в одеяло, тя седеше в каюткомпанията на кораба, нает от Марс. В сивия здрач на утрото се носехме към кея. Корабът на Симпсън бе с далеч по-голям обем и затова не можеше да ни последва толкова бързо. С максимална скорост той се носеше на север покрай носа.
Свалил бях сакото си, но всичко по мен бе подгизнало, докато Марс изглеждаше свеж и спокоен.
— Жалко, че не ме послуша — рече той. — Трябваше да ги довършим.
— Грешиш, Еди. Симпсън навсякъде влачи поне един взвод охрана. Щяха да те пометат.
— И моите момчета не падат по-долу, храбрецо.
— Дойдохме за Кармен. И си я получихме.
— Не искам да си ходя вкъщи — отново изхленчи Кармен.
— Нещата няма да свършат дотук, храбрецо.
— Известно ми е — рекох. — Ще ни обвинят в нахлуване в чужда собственост, отвличане, незаконно задържане, опит за убийство, убийство, а може би и в двете. Има и свидетел — кимнах към момичето.
— То пък един свидетел. Да не си въобразяваш, че някой от ония би се обърнал срещу Симпсън?
— Ами ако успеем да го спипаме насаме, в някоя тиха стая, с един-двама железни полицаи, кой знае какво ще запее, ще се разбъбри като планинско поточе. Ако не е Бонсентир, да се е разкапал досега.
— Ти познаваш ли такива железни полицаи? — попита Марс.
— Един-двама. Щом стъпим на брега, ще се обадя на единия.
— Добре ще направиш, ако не ме забъркваш в историите си. Ченгетата отдавна са ми вдигнали мерника, а и това, което току-що свършихме, едва ли е напълно законно.
— Ще видя какво мога да уредя. И бездруго съм ти длъжник.
— Нищо не ми дължиш, храбрецо. Не съм тук заради теб.
— Все пак няма да те споменавам.
Корабът плавно приближи кея. Бордът леко се удари в стената. Развиделяваше се и небето на изток изсветляваше. Подбрах Кармен, свалих я на брега, отправихме се към колата и тръгнахме да търсим телефон.
Всяко нещо по реда си.
35
Стаята, в която ни отведоха хората от бреговата охрана на Лонг Бийч, беше светла и чиста. Там беше и Олс, запушил една от своите тънки пури с вид на човек, който солидно си е подложил на закуска, а също и капитанът от полицията на Лонг Бийч, висок и слаб, със силно изпъкнала адамова ябълка и с изражение, което говореше, че тая работа не му е по сърце. Зад спретнатото канцеларско бюро седеше началникът на бреговата охрана лейтенант Фентън, червендалест и топчест. Настаних се на стола срещу него. До мен, облечена в униформена риза и панталони поне с четири размера по-големи, седеше Кармен, същинска Мери Пикфорд. Олс се бе опрял до вратата, а капитанът от полицията, на име Ракли — на стената до бюрото на Фентън.
— От нея нямаме нужда — обади се Олс. — Докарахме Симпсън с брига на бреговата охрана, човек не може да му затвори устата. Всичко си изпя: и за сделката с водата в Невил Вали, и за това, че е накълцал Лола Монфорте и поне още четири-пет момичета, че доктор Бонсентир не се отделял от него; бил негов „ментор“, мисля, че така го нарече, и „духовен наставник“.
— Къде е Бонсентир? — попитах аз. Олс погледна Фентън.
— С него бил някакъв мексиканец — отвърна онзи. — На горила приличал. Здравата размахвал юмруци; в защита на Бонсентир, предполагам. Заради него един от моряците е в болница, а друг със счупена ръка. Наложило се шефът на отряда да му тегли куршума.
— И после?
— В бъркотията Бонсентир се изпарил.
— Няма къде да се скрие — рече Олс. — Нали прибрахме Симпсън, той му беше дойната крава.
— Може ли да видя Рандолф? — попита Кармен.
— Не сега — отвърна Олс и ме погледна. — Вече имаме твоите показания, Марлоу, нейните също. А пък Симпсън, както се е разприказвал, току-виж си признал и убийството на Линкълн.
Кимнах. Кармен отново съсредоточено си смучеше палеца.
— Я чакайте малко — обади се Ракли. Адамовата му ябълка заподскача. — Вие какво, да не смятате да ги пуснете?
— Ами да.
— Лонг Бийч няма ли право на мнение? — едва ли не обиден възкликна той.
— Лонг Бийч още щеше да се пипка с белезниците, ако Фентън не беше ви поднесъл тия приятелчета на тепсия — обади се Олс. — Това, което става тук, няма нищо общо с Лонг Бийч.
— Не ми харесва тая приказка за белезниците — измърмори Ракли.
— Не се учудвам — рече Олс. — Възразявате ли да ги пуснем? — погледна той към Фентън.
— Момичето ще ни е нужно само ако се стигне до съд — рече Фентън. — Същото се отнася и за него.
— Вижте какво — кротко подхвана Олс, — този приятел тук съвсем сам се напъха в кораб, пълен с яки момчета с патлаци, за да отърве една перколясала нимфоманка. Стискаха го за гърлото, биха го, а той без малко да се удави, за да ни я докара невредима. Поднесе ни на тепсия и разкритието на едно кърваво убийство. Осуети плановете, целящи да отнемат до последна капка водата на ония нещастници от Север.
Олс дръпна дълбоко от пурата, сетне я извади от устата си и я заразглежда.
— И за цялата тая работа… колко ти платиха, Марлоу?
— Един долар и разходите.
— Може би резервоар бензин?
— И два куршума.
Олс скръсти ръце и се втренчи в Ракли.
— Значи като дойде време до съд, няма да можем да го открием, така ли?
— Лейтенантът има право — обърнах се аз към Ракли.
— Според вас никой ли не му е помогнал да се добере до яхтата и да се измъкне после? — попита Ракли. — Бреговата охрана откри двайсет и осем дупки от куршуми по корпуса и обшивката.
— Бързо зареждам — поясних аз.
— Май вие от Лонг Бийч още има да се учите — рече Олс. — Повечето добри ченгета знаят кога да
