— Марлоу.
— Виж, Марлоу, влизам ти в положението. Но да ти кажа право, това не е мой проблем и вече му отделих достатъчно време, нали ме разбираш.
— Все пак не знаеш ли случайно къде е Кармен Стърнуд?
— Виж, Марлоу, пиша ти отличен, дето си толкова твърдоглав, но нито знам къде е, нито коя е, и пет пари не давам в какво се е забъркала. Ти, като си си наумил, че е при някой си Рандолф Симпсън, дето го рече, що не идеш у тях да го питаш?
Извадих една от моите картички и я сложих на бюрото пред Гардения.
— Ти преигра с това
— Както кажеш — отвърна Гардения и тежко се изправи, при което ризата му се опна на шкембето. Протегна ръка. — Радвам се, че се отби.
Кимнах на протегнатата ръка.
— Стар съм вече да ме пързалят.
Онзи не се развълнува много. Усмихнат се облегна назад, взе чашата с кафе и отново се зачете в „Таймс“, като движеше пръст по редовете, а от пурата, която държеше в същата ръка, към тавана се точеше струйка дим.
На излизане оставих вратата отворена. Нека да му е за урок.
24
Морис Исаксън имаше правна кантора с две секретарки в Западен Холивуд, недалеч от пресечката на Хорн и Сънсет. Излегнал се в големия въртящ се стол, той бе вдигнал крака върху бюрото и съзерцаваше малките си обувки.
— Водни права — рече той замислено. — Това е термин на Запада. Източно от Мисисипи ги наричат крайречни. Означава, че всеки от собствениците на крайречни парцели има неограничени права върху водата в тази река. На запад от Мисисипи, където е доста сухо, получават водни права в зависимост от големината на парцела.
— И могат да се продават, така ли?
— Също и да се купуват — добави Исаксън. Той имаше тънки сиви мустачки, лъскава прошарена коса и голям нос. — Не говоря за крайречните права, те вървят със земята. Става дума за водните права, те могат да се купуват и продават.
— Има ли нещо незаконно в това?
— Точно толкова, колкото и във всяка една сделка. След като няма опит за измама, важат обичайните правила. Водните права по нищо не се отличават от всички останали.
— Значи ако изкупя всички водни права на дадена река, мога да правя каквото си поискам с водата?
— Да.
— Правителството откупува ли водни права?
— Разбира се, по целия Запад.
— Възможно ли е да наеме частна компания да свърши тая работа?
— Откъде да знам, Марлоу? Мене ако питаш, правителството си прави каквото иска.
Замълчах.
— Не искам да съм груб, Марлоу, но както си седя и те гледам как умуваш, не печеля нищо. А и консултацията за водните права не ми донесе кой знае колко.
— Оставам ти длъжник — рекох аз.
— Това се разбира от само себе си. Но ти нямаш и с какво да платиш. Е, ако някой ден загубя клиент, ще те наема да го върнеш.
Без да кажа дума повече, станах и си тръгнах. Когато се върнах в кантората, русолявият тип, който следваше Еди Марс по петите, седеше в чакалнята ми с опънати напред крака, нахлупил шапката си над веждите. Минах мълчаливо покрай него, отключих вратата, широко разтворих прозореца да влезе горещ въздух и седнах зад бюрото. След минута оня се довлече, наежен колкото два скорпиона.
— Еди иска да се отбиеш в клуба — рече той. Устните му едва помръдваха, докато говореше, а и шапката си трябваше да килне назад, че му пречеше да вижда.
— И какво от това?
— За една от Стърнудовите става дума — рече Блонди.
— Коя от двете?
— Вивиан. Еди смята, че трябва да дойдеш. Тя е в клуба. Някой се е опитал да й смени физиономията.
— Кой?
— Еди не каза. Рече само да те заведа.
— Сам ще се заведа.
Блонди поклати глава.
— Еди каза да те придружа.
Изправих се.
— Щом ще ме водиш, тръгвай. И по-далече стой, да не пострадаш.
— Друсат те нервите май — рече Блонди.
— И нерви ме друсат, и тая седмица ми писна от досадници.
Блонди само сви рамене.
— Еди не поръча да съм ти бавачка. Ще се видим в клуба.
Обърна се и си тръгна. След минута го последвах и в Сайпръс Клъб бях преди него.
Като всички клубове и този денем изглеждаше опърпан. Общата запуснатост, която нощното осветление скриваше, под лъчите на слънцето изпъкваше с цялата си грозота. Петната под олющената боя, изронена от океанския вятър, се блещеха насреща. Нещата изглеждаха по-добре само под прикритието на сенките.
Марс бе изключение. Той изглеждаше все така добре в перленосиво спортно сако и черна риза, чиято яка падаше върху реверите на сакото. Двамата с Вивиан ме чакаха в кабинета му.
Видът й не беше добър. Горната й устна беше подпухнала, едното око — почти затворено, с тъмните кръгове на правилно насочен удар. Нямаше и следа от грим, косата й бе разчорлена, изглеждаше уплашена и безпомощна. И красива.
— Какво се случи? — попитах аз. Тя погледна към Еди.
— Повикали я от клиниката на Бонсентир — започна Еди вместо нея. — Казали й, че Кармен се е върнала и не е зле да я посети. Наместо да ми се обади, Вивиан веднага потеглила. Някъде по пътя за Мълхоланд двама биячи я отбили от пътя, по-натупали я и заръчали да те накара да се откажеш.
— В противен случай?
Марс кимна. Лицето му бе съвършено спокойно за разлика от очите.
— Престани да ровиш, Марлоу — промълви Вивиан. — Зарежи всичко това, по дяволите, махни се от живота ни, искам и аз да поживея спокойно.
— И тогава? Да оставим Бонсентир да праща Кармен където му скимне, а ти да чакаш заповедите на разни кретени. На това ли му викаш спокойствие?
Вивиан погледна Еди, след това отново към мен.
— Той е прав, мила — обади се Марс. Гласът му беше безизразен и студен, почти нечовешки.
Тя отново ни изгледа поред и ето, че заплака.
— Погледнете ме. Само ме погледнете. — Сега вече тя се разрида, но силната болка я принуди да се овладее. Без да продума, Марс прекоси стаята и обгърна раменете й. Вивиан не помръдна. — Опитах се да се свържа с теб — взе да обяснява тя. Правеше отчаяно усилие да овладее гласа си. — Не те намерих. И затова тръгнах сама, а после дойдох при Еди.
— Излишно е да ми обясняваш — рекох аз. Марс не откъсваше очи от лицето ми. Според мен нищо от онова, което се говореше, не достигаше до съзнанието му. Очите му бяха ледени.
— Какво ще правим сега, храбрецо?
— Все нещо ще измисля. Предлагаш да помогнеш ли?
