Момичето дъвчеше дъвка и челюстите й се движеха бавно и ритмично. От време на време разтягаше сивкавата дъвка с език, после затваряше уста.
— Нали това тук е корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“?
— Мда — измуча тя, заета с дъвката.
— С какво по-точно се занимавате?
Момичето скри дъвката в ъгъла на устата си и ме изгледа е отвращение, сякаш изпълзях от канала в кухнята.
— Слушай, драги, наели са ме да стоя тук, да вдигам телефона, да приемам съобщения и ако трябва, да написвам нещо на машина. Ако искаш, остави бележка.
— Кои са тези те?
— Ами шефовете. Вини и Чък.
— Вини и Чък чии? — поинтересувах се аз.
Тя поклати глава.
— Ще оставиш ли бележка?
— Кога ги виждаш?
Тя извади бележниче и молив.
— Е?
— Целуни ги от мен — рекох аз, обърнах се и тръгнах надолу по стълбите, през котката и оттам на улицата. Беше дълга около сто метра, а и това й беше много. На нея нямаше повече от шест сгради. Между тях се виждаха празни пространства — песъчливи, обрасли тук-там с бурени и сухи треви, които не помръдваха в страшната жега. Продължих надолу до сива олющена сграда, на която висеше надпис: Ранчо Спрингс Газет. Постройката беше едноетажна, с голяма витрина и летяща врата. Вътре зад дълъг тезгях се виждаха печатарска машина и две бюра.
Насреща ми се усмихна едра жена с мъжка риза и широки габардинени панталони. Бялата й коса бе късо подстригана, а по загорялата кожа личеше, че е от хората, които прекарват доста време навън. Очевидно беше в чудесно здраве и добро настроение.
— Здравей, страннико — приветства ме тя. — Искаш да ти поместим обява, а? Или може би ще съобщиш нещо интересно? Какъвто и да е случаят, попаднал си тъкмо където трябва.
— Информация — лаконично отговорих аз.
— Ще я получиш. Името ми е Полин Сноу. Единственото нещо, което е прохладно в това забравено от Бога място, е моето име2.
— Марлоу — рекох аз на свой ред. Хитрите ми номера досега не свършиха работа. Този път реших да карам направо. — Частен детектив съм от Лос Анжелис. Разследвам един случай, в който най-неочаквано се намеси името на корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“.
Полин Сноу изсумтя с разбиране.
— Бях в кантората им и говорих с младата жена, която работи там. По-добре да бях говорил с котка, те поне не дъвчат дъвка.
— Рита — рече Полин Сноу с не по-малко разбиране.
— Да, сигурно е същата.
— Гръмкото име на корпорацията прикрива съмнителните сделки на двама тузари, които пристигнаха един ден и започнаха да купуват земя където им попадне. Да ти се намира някоя цигара?
Извадих пакета и го подадох. Тя изтърси цигара, пъхна я в устата си и ми върна пакета. Поднесох й запалена клечка. Жената пое дълбоко дима и го изпусна през ноздрите си.
— Частно ченге, а? — погледна ме тя изпод вежди.
Кимнах скромно.
— Поне на вид изглеждаш подходящ, не може да ти се отрече.
— И защо купуват тая земя? Има ли нещо, което трябва да знам за Ранчо Спрингс?
— Не знам, Марлоу. За мен цялата тая работа е абсолютно безсмислена. Земята е суха и нищо не ражда. Почти нищо не върви тук, нито индустрия, нито каквото и да било друго. Малко останаха тези, които все още хранят надежди, а още по-малко са глупаците като мен и мъжа ми, пристигнали тук с мисълта за свеж въздух и свобода. Кучият му син взе, че умря и ме остави да се блъскам сама с тоя вестник през последните седем години.
— Твърде неразумно — обадих се аз. — Вероятно за разлика от нас Вини и Чък знаят нещо повече.
— Винсънт Тартабул и Чарлс Гардения? Онова, което знаят, ще им е от полза, защото в момента притежават няколко за нищо негодни парцела.
— Местни хора ли са?
— Не, за Бога. Появиха се преди около половин година, наеха оная дупка над бензиностанцията и назначиха тази идиотка Рита. После започнаха да купуват. Никакви пречки, всички дават мило и драго да се отърват от тая земя. Много хора стоят тук просто защото не могат да си я продадат.
— А откъде са?
— От Лос Анжелис.
— Как разбрахте?
— Бях репортер в кливландския „Плейн Дийлър“, мистър Марлоу. А сега — дебела бабка без съпруг, принудена да издава седмичника на някакъв забутан градец. Но не съм забравила всичко от онова време.
— Имам чувството, мисис Сноу, че нищо не сте забравили, а доста неща са ви били известни.
— Признавам, умеете да предразполагате жените, Марлоу.
— Да ми кажете нещо повече за тия двамата?
Полин Сноу поклати глава.
— Опитвала съм се да проумея техните ходове, но доникъде не стигнах. За мен това е пълна безсмислица.
— Да познавате някой на име Бонсентир, доктор Клод Бонсентир?
— Разбира се. Едно от имената в документите за регистрация.
Ухилих се и поклатих глава иронично.
— А случайно да знаете кой номер чорапи носи? Или някакви отличителни белези?
— Надценявате ме, Марлоу. Прочела съм само документите, както вероятно и вие. Нищо повече не зная. От тях не изкопчих нищо полезно.
— Не се учудвам. Но аз ще ви кажа нещо полезно. Съществува някаква връзка между вашата корпорация и една фирма в Невил Вали, нарича се „Невил Риълти Тръст“.
— Невил Вали не беше ли някъде на север в планините?
— Аха, на около двеста мили северно от Лос Анжелис в Сиера Невада. И знаете ли с какво се занимават?
— Откъде, по дяволите, мога да знам?
— Това беше реторичен въпрос, мисис Сноу. Там купуват водни права.
Жената се ококори, отвори изненадано уста, после я затвори и след малко донесе навита карта на Калифорния, която измъкна от някакво чекмедже близо до печатарската преса.
Разгърна я на едното от бюрата и се наведе над нея, опряла ръце от двете й страни. Стоя така няколко минути, после замислено я прибра. Приближи отново до тезгяха и рече:
— Я дай още една цигара.
Бръкнах с готовност в джоба си. След първото дълбоко вдишване на дима тя взе да рови под тезгяха и накрая се изправи с бутилка уиски и две чаши.
— Да пийнем по едно, докато размишляваме. На един дъх глътнах двата пръста течност, които бе наляла.
Тя също. Въздъхна доволно и отново наля.
— Значи според теб те ще прокарат водата от Невил Вали дотук и от тази евтина пустинна земя ще направят цяло състояние?
— Възможно е.
— Браво на тях.
— Работата е там — рекох аз, — че правителството е замислило подобен проект за Невил Вали.
