— И според теб някой е хвърлил око на водата.
— Не всичко ми е ясно. Моята задача е да открия една млада жена, но където реша да я потърся, все се натъквам на някоя заплетена история и работата взе да загрубява.
— Да взема да поразуча из тоя край — предложи Полин. — Ще ми оставиш ли телефон?
Дадох й картичката си. Тя я прочете внимателно.
— Холивуд значи?
— Точно така. Ченге в услуга на звездите.
— Да ти кажа ли кое ме смущава? Ако открием, че тая работа не е чиста, на кого ще съобщим, че крадат реката?
Допих си чашата и обърсах устни с юмрук.
— На мен, предполагам.
22
Паркирал бях колата на улицата срещу бензиностанцията, над която беше бърлогата на корпорацията. Когато приближих, забелязах спряла отпред полицейска кола с голяма сребърна звезда от едната страна. Над звездата пишеше: Полиция на Ранчо Спрингс.
На колата ми се бяха подпрели двама от юнаците на Ранчо Спрингс. Най-неотразимите. Единият, с мустаци като на морж, приличаше на дългокрак рокер. Носеше безцветна риза, излинели от пране панталони и огромна бяла шапка с петна от пот около периферията. Закачил бе на ризата си звезда с надпис „шериф“, а от колана му висеше колт калибър 44 от времето на покоряването на Дивия запад. Беше пъхнат в кобура, но цевта трябва да бе поне десет инча. Другият беше малко по-нисък от шефа си, но в замяна на това с къде по-големи габарити. Почти нямаше врат, широкото му червено лице сякаш започваше направо от раменете, а белезникавата му униформена риза бе тъй силно опъната отпред, че между копчетата, които всеки момент заплашваха да се разхвърчат, розовееше шкембето му. Носеше същата шапка, която му придаваше съвсем квадратен вид. Русите, почти бели вежди над присвитите очички се открояваха на червендалестото му лице. На неговата значка пишеше „сержант“. Носеше автоматичен пистолет калибър 45, пъхнат в кобур като на редовната армия, а шкембето му висеше над стегнатия колан.
— Твоя ли е колата? — попита дебелият.
— Какво, харесва ли ти? — рекох. — Да те поканя да поседнеш вътре, а?
— Какво означава това, по дяволите? — сопна се дебелият.
— Съжалявам. Ще гледам да говоря малко по-бавно.
— След малко, като те тикнем в килията под голямата лампа, ще се упражняваш колкото си искаш.
— Колкото е по-малък градът, толкова полицаите са по-открехнати.
Дебелият сложи ръка на кобура.
— Я повтори бе, отвореният!
Шефът сложи на рамото му ръка като ръкавица за бейзбол.
— Чакай, Върн — меко рече той, — не се налага да мериш сили с тоя тук. Предай му каквото имаме да му съобщим и му покажи пътя.
— Сигурен бях, че ще има съобщение — рекох.
Дебелият все така се блещеше насреща ми, без да сваля ръка от кобура. Докато го разкопчее, можех да му отнеса носа и да си прибера пищова.
— Умник — похвали ме шерифът. — Още щом се появи тук, разбрах колко ти сече умът. Май много се навъдихте в големия град. Рядко идвате при нас, пустинните плъхове.
— Ти ли си го избра тоя за полицай — кимнах аз към дебелия, — или ти го дадоха да ти пази сянка?
— Върн е сръчно момче. Добре върти палката. Е, невинаги е достатъчно любезен. На какво дължим появата ви в нашия град, мистър Марлоу?
— Сами ли открихте кой съм, или Рита ви каза?
— Сами се справихме. Рита не можа да си спомни дали си се представил дори.
Кимнах. Настъпи кратко мълчание.
— Зададохме ти въпрос, умнико.
— Частен детектив съм — рекох аз — и разследвам един случай.
— По-точно?
— Професионална тайна.
Шерифът даде знак и дебелакът ме халоса по дясното рамо с палката. Болката се стрелна надолу по ръката ми и бързо се върна в главата. Ето, че с палката се оказа далеч по-сръчен, изобщо не го бях забелязал да я изважда.
— Следващия път ще му я натъпча в устата — рекох аз на шефа.
Едва помръдна ръка и колтът му вече подпираше брадичката ми.
— Стига сме си играли — рече той. — Обикаляш тук, разпитваш за корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“, а на нас това не ни харесва. Не обичаме нафукани частни ченгета да душат из тукашните фирми. А Върн особено тежко го понася.
— Така си и мислех — отбелязах аз.
Мушката на колта здраво се заби под брадичката ми.
— Това е, което искахме да ти кажем, умнико. А сега качвай се на колата и повече да не сме те видели тук. Иначе ще трябва да те тикнем в килията с голямата лампа насаме с Върн, додето проумееш тая проста истина. Компренде?
— Схванах идеята ви — рекох аз. Височкият ме побутна с колта към колата.
— Хайде, изпарявай се — подкани ме той.
Дясната ми ръка туптеше, едва я усещах. Почти не можех да я мръдна. Гледах да не проличи. С лявата отворих вратата, все едно винаги го правех, седнах на волана и запалих мотора. Полицейската кола ме следваше, додето напуснах града, после направи обратен завой и пое към Ранчо Спрингс. В огледалцето за обратно виждане се отразяваше пушилката, която вдигаше по пътя. Не минаваше ден, без да спечеля нови приятели.
23
Събудих се с ново хрумване. Събудих се и с болка в ръката, туптяща като зъбобол, притурена към тръпнещата челюст и подутината зад ухото. На всичко това не обръщах внимание, внезапно бях си припомнил думите на Вивиан, че Симпсън има къща в пустинята. Измъкнах се от леглото и додето кафето изтичаше през филтъра, й се обадих.
— О, нямам представа — сънливо отговори тя на въпроса ми. — Някъде край Пасадина.
— Има ли име?
— Нещо като Спрингс. Никога не съм била там. Знам само, че татко му гостуваше от време на време, преди да се разболее.
— Ранчо Спрингс ли?
— Звучи ми познато. Ще те видя ли скоро, Фил?
— Надявам се — рекох аз и затворих. Фил, а?
Обадих се на Полин Сноу.
— Марлоу — рекох наместо поздрав. — Известно ли ти е някой си Рандолф Симпсън да живее някъде около Ранчо Спрингс?
— Ти пък, Марлоу, къде си живял през последните трийсет години? Рандолф Симпсън не ти е „някой си“. Все едно да наречеш Джон Рокфелер „някой си“, за Бога!
— Там ли живее?
— Разбира се, кой не знае.
— Имаш ли достъп до него?
— Разбира се, че нямам. А и кой ли би могъл да има. Защо?
— Според мен той е забъркан в онази история с водните права и правителствения проект.
— Симпсън ли?
