стената и отново се загледа навън. Виждах от мястото си вратата на „Невил Риълти Тръст“.
— Нови хора в града — кимнах аз към витрината отсреща.
Продавачът кимна.
— Върви ли?
Продавачът кимна отново.
— Научих, че купували водни права в околността.
Най-сетне продавачът се разприказва:
— Ъхъ.
— Посещават ли ви често?
— Не.
— А знаете ли кой е собственикът?
— Не.
— Не сте от най-разговорливите — отбелязах аз.
— Ъхъ. Не се налага. Такива като вас пристигат от градовете и говорят за всички.
— Значи доста хора ви наобикалят.
— Откакто започна правителственият проект.
— И все от Лос Анжелис ли?
— Предполагам.
По улицата мина черен буик и спря на паркинга до кантората. Номерът съвпадаше. Отпред слязоха двама мъже, единият се извърна и задържа задната врата. Успях да зърна само летния му костюм и гигантските му размери. Реших, че ще е подходящ партньор за дебеланата от кантората. Изпита известно затруднение, додето се измъкне от колата, и когато най-накрая успя, спря да избърше лицето си с голяма бяла кърпа и едва тогава се отправи към вратата на кантората.
— Кой е тоя дебелият? — попитах аз.
— Не го познавам — отвърна продавачът. — Ще пиете ли още едно?
Отказах. Той грабна чашата, изми я на малкия умивалник отзад, обърна я на рафта пред себе си и отново замълчахме.
Дълго време улицата остана пуста. Станах и си платих питието.
— Другаде ще ида да потърся тишина и спокойствие — рекох на излизане. Върнах се отново в „Странноприемницата край реката“.
20
Едва след полунощ захладня и аз си легнах. Към девет на следващата сутрин окъпан, обръснат, закусил, пътувах с колата към Лос Анжелис. Като изключим зелените ивици покрай река Невил, земята наоколо бе кафява и суха под жарките лъчи на слънцето.
Веднага щом влязох в кантората, се обадих на Олс и му продиктувах номерата на камиончето и сивата лимузина, които видях паркирани пред „Невил Риълти Тръст“. Сетне слязох в кафенето, купих си сандвич с шунка и кафе и бързо се върнах горе, за да чакам Олс да позвъни. Камиончето беше собственост на фирмата, а лимузината — на корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“ в Ранчо Спрингс, Калифорния.
— Нещо друго? — попита Олс.
— Кажи ми как според теб всичко това се връзва с Кармен Стърнуд?
— Бъди така добър сам да си отговориш. Отидох в града, за да прегледам документите, които съгласно законодателството на щата Калифорния всяка новорегистрирана фирма или компания трябваше да представи. Докато смеля всички юридически формулировки на подобен род писания, мина повече от час и половина. В крайна сметка обаче стана ясно, че „Невил Риълти Тръст“ и корпорацията са напълно законни съгласно изискванията на щата Калифорния. Научих също така, че член на управителния съвет на корпорацията е Клод Бонсентир.
Оттам се отбих в градската библиотека, където също прекарах няколко часа в читалнята за периодика. Прелистих всичко, свързано с правителствения проект за Невил Вали. От пространните словоизлияния научих, че проектът е част от опитите на федералното правителство да направи обитаеми земите на запад и югозапад. Според плана за Невил Вали водата от реката щеше да се използва за напояване и цялата долина щеше да се превърне в богат селскостопански район. Никой не споменаваше нищо за „Невил Риълти Тръст“.
Докато карах обратно към Холивуд, премислих всичко отново. Дали наистина фирмата купуваше водни права от името на правителството? Или пък се готвеха по-късно да ги препродадат на правителството на далеч по-високи цени? А какво търсеше добрият всемогъщ доктор в управителния съвет на корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“? И откъде-накъде служители на „Невил Риълти Тръст“ ще дойдат чак в Холивуд да ми наливат акъл в главата?
От кантората позвъних в бюрото на поземлените собственици на Лос Анжелис. Мина близо час, докато, се намери поне един човек, който да знае за проекта за Невил Вали. Той пък не беше и чувал за „Невил Риълти Тръст“. Това, разбира се, не беше доказателство, че те не работят за правителството. Доказваше само, че правителството има отношение към цялостния проект.
Седнал зад бюрото срещу отворения прозорец, вдъхвах миризмите от кафенето долу и се мъчех да подредя нещата, които бях научил, с надеждата, че ще се получи смислена схема. Беше късно следобед. Погледът ми се зарея надолу по булеварда. Чудно как никой не се беше сетил да изпържи няколко яйца на паважа. Разнесе се вой на полицейска сирена някъде наблизо. Сигурно доста работа им се отваря в тая жега. В такова време хората почват да откачат. Мъжете намръщено поглеждат жените си и свиват юмруци. До вчера нежни и кротки жени час по час поглеждат към кухненския нож и към гърлата на хъркащите си мъже. В опушените кръчми гангстери младоци все по-често посягат към пистолетите си. А там горе сред хълмовете филмовите звезди сигурно седят на прохладните веранди и съзерцават как светлините на ранната привечер проблясват във водата на басейна, а струйките влага, които се стичат по стените на шейкърите, образуват мокри петънца по ленените салфетки. Горещината тежи на всички.
Мракът бавно се спускаше, а аз продължавах да наблюдавам измъчения от жегата град, потънал в мисли, без да стигна до някакво решение. И ето го края на още един прекрасен ден. Никой не се обажда. Никой не идва. Никой не се интересува дали съм умрял или съм си купил къща в Енчино.
21
Корпорацията „Ранчо Спрингс Дивелъпмънт“ се помещаваше на втория етаж над някаква бензиностанция в овална сграда с бежова декоративна мазилка, характерна за испанския югозапад, който според всички на юг от Орегон беше характерният калифорнийски стил. Намираше се на главната улица в Ранчо Спрингс в непосредствена близост до павилион за сандвичи по мексикански. На отсрещната страна пред универсален магазин трима безделници с работни комбинезони седяха в най-голямата горещина, поклащаха се на столовете си и от време на време плюеха. Едра жълта улична котка с разкъсано ухо се бе изтегнала в подножието на стълбата, която водеше към кантората на „Ранчо Спрингс“. Наложи се да я прескоча, за да се кача на втория етаж.
На единственото бюро в канцеларията седеше млада жена с белези от слънчево изгаряне. Чула стъпките ми, тя сковано се извърна. Единствените мебели тук бяха нейното бюро и столът, на който седеше. От кашона на пода стърчаха картонени папки. Върху бюрото имаше телефон. Това беше всичко. Стените бяха голи, прозорците също. Общо взето, приятна стаичка, също като утайка от кафе.
Свалих слънчевите очила и се усмихнах на жената. Носът й се белеше, тъничката й коса бе изсветляла и суха от слънцето. Носеше лека бяла блуза с къси ръкави, които откриваха почервенелите й ръце.
— Доктор Бонсентир да е тук? — попитах.
Тя ме погледна недоумяващо. От нея лъхаше досада, отегчение и скованост като у методистки свещеник.
— Кой?
— Доктор Клод Бонсентир — повторих аз. — Надявах се да го заваря тук.
— Никога не съм чувала за такъв човек.
