— И какво ще спечеля аз от това?
— Ще те препоръчам тук-там.
— Ами!
— И ще гледам да не си пъхам носа в твоите работи, додето търся Кармен.
— Добре ще направиш, че моите момчета, току-виж, ти надянали дървената риза.
— Сума пари трошиш за тия лъскави костюмчета, гледам и с обноските внимаваш, но за мен си все същият жалък мошеник.
— Ако ще се обиждаме, няма да се разберем. Пък и физиономията ти може да пострада. Едва ли ще ти хареса да те насиним.
— А, да не ми е за пръв път. Синините са ми стари приятели. Какво знаеш за Кармен? Не забравяй, че правиш всичко това за Вивиан.
— Така като си приказваш, ти вярваш ли си бе, Марлоу? Допускаш ли, че мога да хлътна по жена като Вивиан Стърнуд?
— Допускам, че можеш да хлътнеш, Еди, но не и че току-тъй ще предложиш да й помогнеш. Нещо не се връзва. Точно както и предишния път.
Марс поклати глава.
— Не е лесно човек да се спогоди с теб, Марлоу.
Чаках.
— Така е, Кармен е при Симпсън. Прибра я от клиниката. Бонсентир е сводник от голям мащаб. Приема в „Рестхевън“ хора със сексуални проблеми, а сочните парчета доставя по списък на клиенти с дебели портфейли.
— Като Симпсън — додадох аз.
— Като Симпсън.
— Първо на първо, той я е изпратил там.
Марс поклати глава и дръпна дълбоко от цигарата.
— Велики Боже — въздъхна Марс, — Кармен на никого не се опъва. Защо му е бил нужен целият този театър, за да я набута в ръцете на оня сводник?
— За да бъде освидетелствана — рекох аз.
— За какво да я освидетелства? — сепна се Марс.
— Че не е заразена. Симпсън умира от ужас да не пипне някоя венерическа болест.
— Животно.
— След като я прегледат в клиниката и установят, че е здрава, му я пускат.
— Ти откъде знаеш толкова много за Симпсън?
— Вивиан ми разказа.
— Интересно защо го е скрила от мен.
— Вивиан на никого не казва всичко — рекох аз. — Научила се е да не бъде прекалено доверчива.
— На мен може да ми се довери.
— Естествено, Еди. Аз също, а и всеки друг.
Марс вече не ме слушаше. Мислеше за нещо друго. Нещо, което никога нямаше да науча. Може би я обичаше. Вероятно аз също я обичах.
— Малко неща знам за Симпсън. Но съм сигурен, че не е лъжица за твоята уста.
— И все пак ще го спипам.
Марс загаси фаса в пепелника на бара.
— Сто на сто, храбрецо. Не се отказвай от тая мисъл.
— Знаеш ли къде я е затворил Симпсън? Марс поклати глава.
— Неговите местенца не са едно и две. Никога не знаеш къде точно е отседнал и няма кой да ти каже. Има поне трийсетина лимузини, цяла самолетна флотилия и Бог знае какво още. Търсим, но доникъде не сме го докарали.
На онзи край масата за бакара му се свършиха хилядарките. На висок глас подметна нещо гадно на крупието. Без да се обръща, Марс изви очи, заслушан.
— Имаш ли да ми кажеш още нещо? — попитах.
— Не — рече Марс. Очите му не се откъсваха от мустакатия дългуч. — Не мисля, че може да ти се помогне, храбрецо.
Високият хапльо каза нещо още по-гнусно. Марс кимна едва забележимо и русолявият педи, когото бях виждал и преди, се отлепи от сянката и застана до пияния. Пошушна му нещо и онзи се опита да го избута. От мястото си видях, че русият само мръдна с ръка, при което пияният се сгърчи и по лицето му се изписа страх. Русият го подхвана леко за раменете, изви го бавно и го поведе към вратата. Когато минаха покрай нас, лицето на комарджията беше пребледняло.
— Трудно се поддържа реномето на едно прилично заведение — рече тъжно Марс.
— На мен ли ще ми разправяш — съгласих се аз. — Ако научиш нещо ново, обади се.
— Както сам каза, трудно ще станем приятели. — Марс извърна към мен безизразното си лице. — Ти си върши работата на копой. Аз ще си гледам изисканите клиенти. И няма да си пречим. Съгласен?
— Любовта е велико нещо — заключих аз и си тръгнах.
18
Когато наближих Хобарт Армс, забелязах черния буик, спрял на отсрещната страна на улицата. Този път моторът не работеше и вътре като че ли нямаше никой. Паркирах на известно разстояние от него и по Франклин Авеню тръгнах към сградата. Не бях изкачил и няколко стъпала, когато забелязах как някакъв човек се показа сред храстите и насочи пистолет. Друг застана зад мен.
— Не мърдай, приятел. — Гласът бе равен и почти нищо човешко не долавях в него. Лъчът на джобно фенерче ме заслепи.
Застинах на място. Някой опря в ребрата ми дулото на пистолет. Във врата си усещах дъха му. Улицата пред мен беше пуста.
— Носим ти съобщение — рече равният глас. Човекът държеше фенерчето ниско и не успявах да видя лицето му.
— Кой те е учил да приказваш? — рекох аз. — В киното няма да те вземат.
— Откажи се да търсиш Кармен Стърнуд — обади се отново гласът. — Не рови около Рандолф Симпсън. И при Бонсентир не припарвай.
— А може ли да си хапвам сливи заедно с костилките?
Оня продължи да говори, сякаш беше пуснал запис.
— Не вземеш ли от дума, мисли му.
— Нещо друго? — попитах аз.
— Да, има и още нещо.
За част от секундата мярнах метален бокс, и то преди да експлодира в челюстта ми. Залитнах, но намерих опора единствено в дулото на пистолета. Ритнах оня с хубавия глас някъде в стомаха, чух го как изпъшка, след което нещо ме блъсна в слепоочието и светлината се разпиля на хиляди звезди, после ме обгърна мрак, в който се потопих безропотно като пиян тюлен.
Пропадах сред мрачните води на някакво море и над мен Вивиан и Кармен танцуваха с непознат мъж под звуците на цигулка в ръцете на Бонсентир. Опитвах се да изплувам, за да ги достигна, но водата бе лепкава и студена и усилията ми оставаха напразни.
Когато се събудих, валеше дъжд. Лежах проснат по гръб, главата ми се цепеше от болка, а капките се стичаха по лицето ми, проблясващи на светлината откъм входа на Хобарт Армс. Имах чувството, че оня, дето ме блъскаше по главата, няма скоро да се откаже. Затворих очи и полежах така, без да мърдам.
